Решение № 4390 от 6.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 980/2021 г.

Решение № 4390 от 6.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 980/2021 г., IV о., докладчик съдията Любомира Мотова Производството е по реда на чл. 208 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. И., гражданка на Пакистан, законен представител на И. Х., чрез адвокат П. К., против решение № 5718/22.10.2020 г. по адм. дело № 3067/2020 г. по описа на Административен съд София-град. С него е отхвърлена жалбата на И. Х., гражданка на Пакистан, срещу отказ за издаване на виза от 9.1.2020 г., издаден от втори секретар, завеждащ Консулската служба към Посолството на Република България в Исламабад, Пакистан. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Подробно са развити съображения, за несъответствието на Отказа за издаване на виза "С" с разпоредбите на и изискванията на Директива 2004/38/ЕО. Претендира присъждане на разноски. Ответната страна – Консулското длъжностно лице в Посолството на Република България в Исламабад, Пакистан, представлявана от юрисконсулт Е. В., изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав от Четвърто отделение, след като прецени наведените касационни основания, данните по делото и обсъди становищата на страните, констатира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалба на И. Х. чрез законния си представител Л. И., гражданка на Ислямска република Пакистан, срещу Отказ за издаване на виза от 9.1.2020 г., издаден от втори секретар, завеждащ Консулската служба към Посолството на Република България в Исламабад, Пакистан. Възраженията са за допуснати нарушения на административните правила и неправилно приложение на материалния закон. Оспорващият твърди, че актът е издаден в противоречие с чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, тъй като липсват мотиви за основанието за отказ. Посочва, че целта на пътуването и условията на престоя са доказани, но органът бланкетно е приел обратно, тъй като в нарушение на принципите на АПК не е преценил всички факти и обстоятелства от значение за случая. Изложени са съображения в насока, че обжалваният отказ освен че е постановен в нарушение на вътрешното законодателство, е в противоречие и с международни актове. По делото са представени и приети от Административен съд София-град /АССГ/ приложените към заявлението на И. Х., покана – декларация за частно посещение на чужденец в Република България от И. С. от 5.09.2019 г., в която декларира, че може да осигури издръжка на внучка си за 90 дни; нотариално заверена декларация по чл. 10, параграф 2, буква "г" от Директива 2004/38/ЕО от И. С. с дата 4.09.2019 г., за това, че осигурява жилище и финансова издръжка на дъщеря си И. Х. по време на пребиваването в Република България. Представена е и нотариално заверена декларация от И. К. по чл. 20а от Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на граждани на Европейския съюз, които не са български граждани и членовете на техните семейства, с която декларира, че е съгласна лицето И. Х. да бъде адресно регистрирано и да ползва посочения в декларацията имот, нейна собственост, на основание нотариално заверен договор за наем, сключен между нея и от И. С., приложен по делото. Към административната преписка са представени и извлечение от банкова сметка /експозиция на клиента И. С. /, с налично салдо 6 993. 00 лева, легализиран превод на удостоверение за регистрация на раждане на И. Х., както и копие от паспорт и удостоверение за пребиваване на И. С.. Административният орган е постановил отказ на основание чл. 10, ал. 1, т. 17 Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ с мотивите, че качеството член на семейството на гражданин на ЕС не е доказано, представените документи и декларираните устни данни не доказват убедително целта и условията на пътуването, както и че не са представени и надлежни доказателства за наличие на стабилни, редовни и достатъчни средства за издръжка. В хода на съдебното производство е изискано и представено положително становище от Държавна агенция "Национална сигурност" от извършената съгласувателна процедура по заявлението за издаване на виза, в което е посочено, че агенцията не разполага с данни лицето да представлява заплаха за националната сигурност. Въз основа на събрания доказателствен материал, съдът е изложил приетите за установени факти и е направил правните си изводи. Счел е, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, съгласно чл. 9г ЗЧРБ, видно от заповед № 95-00-254/3.10.2011 г. на министъра на външните работи и заповед № 17/6.8.2019 г. – т. 2 на временно управляващия Посолството на РБ в Исламабад, Пакистан. Приел, че актът е издаден в предвидената в закона писмена форма. Според съда, при постановяването му ответникът не е допуснал съществени нарушения на административно-производствените правила. Видно от събраните и обсъдени по-горе доказателства, жалбоподателят, на разбираем за него език, е имал възможност да опише целта и условията на своето пътуване, както и да представи доказателства в тази насока. Отказът, според съда е в достатъчна степен мотивиран, като са посочени установените, респ. – неустановените факти, както и приложимите правни норми. По-голяма част от изводите на органа се базират на констатирането на липсата на установени релевантни факти, поради и което не биха могли да се изложат доказателства в тази насока. Така постановеното решение е неправилно. Основателно е твърдението на касатора, че съдът неправилно е приложил материалния закон. За да постанови отказа за издаване на виза, органът се е позовал на разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, а като мотиви е посочил, че качеството член на семейство на гражданин на ЕС не е доказано, че представените документи и декларираните устни данни не доказват убедително целта и условията на пътуването, както и че не са представени надлежни доказателства за наличие на стабилни, редовни и достатъчни средства за издръжка. Неправилно е прието от първоинстанционния съд, че актът е в достатъчна степен мотивиран. Настоящата инстанция счита, че органът не е изложил мотиви как е достигнал до този извод, тъй като в преписката по издаване на оспорения акт се съдържат данни, които доказват, че апликантът е член на семейството на британския гражданин И. С., на когото ежемесечно изпраща средства за издръжка, а видно от приложените към заявлението документи, за периода на престоя на И. Х. са осигурени жилище и достатъчно финансови средства. При издаване на оспореният отказ органът е следвало да анализира, обсъди и прецени в тяхната съвкупност представените документи, още повече, че същите са задължителни за представяне, съгласно изискванията на чл. 17 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим. Посочената разпоредба съдържа изброяване на документите, които кандидатът следва да представи при подаване на заявление за издаване на виза за краткосрочно пребиваване с цел планирано пребиваване. Приложените от апликанта документи, както и изразеното положително становище от Държавна агенция "Национална сигурност", не са обсъдени от административния орган и не са изложени мотиви относно направените изводи, обективирани в оспорения отказ. В този смисъл, налице е несъответствие между изложените в акта фактически и правни основания. Съгласно чл. 14 от ЗЧРБ, виза за краткосрочно пребиваване може да бъде издадена на чужденец, който има намерение да премине транзит през територията на Република България или да пребивава краткосрочно на нейна територия за срок до 90 дни в рамките на 180 дни, като условията и редът за издаване, отказ за издаване, анулирането и отмяната на визи и за определяне на визовия режим се определят с Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим /чл. 9е ЗЧРБ/. В нейния чл. 17 са описани документите, които кандидатите следва да представят за получаване на виза с цел планирано пребиваване, а чл. 34, ал. 1 от Наредбата задължава органа да впише мотивите, като посочи основанието за отказа, без да се вписват съображения, засягащи интересите на националната сигурност. В случая становището на ДАНС е положително и няма данни лицето да представлява заплаха за националната сигурност, поради което органът е бил длъжен да изложи мотиви за отказа си. Липсата на конкретно посочени факти и обстоятелства, представляващи фактическото основание за постановяване на атакувания отказ винаги съставлява съществено нарушение, поради което неправилно АССГ е отхвърлил жалбата, приемайки, че актът е мотивиран. Действително, в правомощията на компетентните административни органи е да издадат или да откажат издаването на виза, но за да е законосъобразен издаденият акт следва да съдържа и мотиви. Вписаните като мотиви на постановения отказ изявления на административния орган, че "качеството член на семейство на гражданин на ЕС не е доказано", "представените документи и декларираните устни данни не доказват убедително целта и условията на пътуването" и "не са представени надлежни доказателства за наличие на стабилни, редовни и достатъчни средства за издръжка" представляват различни твърдения, които не са подкрепени от никакви фактически установявания. Следва да се посочи още, че за тези обстоятелства са налице доказателства, които административният орган е следвало да обсъди, за да изясни фактическата обстановка – представените заявление за издаване на виза, удостоверение за регистрация на раждане на И. Х., доказателства за необходимите финансови средства за издръжка и осигурено жилище, покана-декларация, за издаване на виза за краткосрочно пребиваване с цел частно посещение на чужденец, медицинска застраховка и други. Съдът намира, че видно от данните по делото е, че обстоятелството, че дядото на жалбоподателя И. Х. е гражданин на Великобритания, е установено по безспорен начин от приложените писмени доказателства, в това число копие на личен паспорт издаден от Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, удостоверение за пребиваване на граждани на ЕС с валидност до 24.08.2024 г. и многократно декларирано от последния, под страх от наказателна отговорност. Нещо повече, в случай на установени недостатъчно средства за издръжка, органът е могъл да приложи разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, която е самостоятелно основание за отказ за издаване на виза или влизане в страната на чужденец. Настоящият съдебен състав намира, че липсата на анализ на доказателствената съвкупност от страна на административния орган, който да обоснове извод за липса на достоверно доказване на целта и условията на заявеното пребиваване, съобразно изискването на чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ, се явява съществено нарушение на административнопроизводствените правила, водещо до отмяна на акта. Като е приел, че административният акт е мотивиран и е отхвърлил жалбата на И. Х., първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което ще следва да бъде отменено. Вместо него ще бъде постановено ново решение, с което административният акт ще следва да се отмени. При този изход на спора основателна и доказана се явява претенцията на процесуалния представител на касатора за присъждане на разноски за държавна такса, с оглед на което Министерство на външните работи - следва да бъде осъдено да заплати на касатора сумата от 70 лева - платена държавна такса пред касационната инстанция. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ във връзка с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,