Решение № 12276 от 1.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6504/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на министъра на регионалното развитие и благоустройство, чрез адв. И. Ламбева като процесуален представител, против решение 12464 от 09.04.2025 г., постановено по адм. дело 12292/2024 г. по описа на Административен съд - София град. Изложени са доводи за неправилност на обжалваното решение, поради неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва се изводът на съда за липса на основанието по чл. 107а от ЗДСл за издаване на процесната заповед. Твърденията са, че са изпълнени предпоставките по този текст, тъй като на служителя е изплатено дължимото обезщетение, което същият не е възстановил. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което жалбата срещу оспорения административен акт да бъде отхвърлена. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът Е. Н. М., чрез пълномощника си адв. А. Андонов, в писмен отговор и в съдебно заседание, оспорва касационната жалба и поддържа становище за нейната неоснователност. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение съгласно приложен списък. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав на второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображенията: С оспореното решение, по жалба на Е. Н. М., административният съд е отменил заповед РД-02-16-1172/31.10.2024 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, с която на основание чл.107а и чл.108, ал.1 от ЗДСл., е прекратено служебното правоотношение с оспорващата за длъжността директор на дирекция Административно обслужване и човешки ресурси в МРРБ, по инициатива на органа по назначаването срещу уговорено обезщетение от 6-кратния размер на последната получена месечна основна заплата. За да постанови горния резултат, съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в надлежната писмена форма и със съдържанието по чл.108, ал.1 ЗДСл., без допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, но в противоречие с материалния закон. Констатирано е отсъствие на предвидените в разпоредбата на чл.107а, ал.1 ЗДСл. кумулативни предпоставки, тъй като в случая не е постигнато съгласие между страните за прекратяване на служебното правоотношение - служителката не е направила изрично писмено волеизявление за приемане на отправеното от министъра предложение. Оспореното съдебно решение е правилно. Направените фактически констатации от съда се подкрепят от събраните доказателства, които са изследвани подробно и задълбочено, и въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Наведените в касационната жалба оплаквания в обратен смисъл са неоснователни. Не са налице сочените в жалбата отменителни основания по чл.209, т.3 АПК. Изложените мотиви в оспореното решение, се споделят изцяло от настоящата инстанция, която препраща към тях на основание чл.221, ал.2 АПК. Правилно административният съд, изхождайки от събраните по делото писмени доказателства, е приел, че не са налице фактическите основания за прекратяване на служебното правоотношение с държавния служител М.. Безпротиворечиво е установено, че министърът на регионалното развитие и благоустройство, в качеството си на орган по назначаването е отправил писмено предложение изх. 11-К-201/01.10.2024 г. до Е. Н. М. за прекратяване на служебното й правоотношение на основание чл. 107а от ЗДСл., срещу обезщетение от 6-кратния размер на последната получена основна заплата в МРРБ. Предложението е връчено лично на служителката на 01.10.2024г. с указания да се произнесе писмено по него в 7-дневен срок от получаването му. Безспорно е, че последната не е заявила писмено съгласие в предоставения срок. Независимо от горното, органът е издал процесната заповед за прекратяване на служебното правоотношение на осн. чл. 107а ЗДСл. Безспорно е също, че на 01.11.2024 г. , на служителката е изплатено по банков път обезщетение в размер на 29 970,00лв. с посочено основание чл. 107а, ал. 2 ЗДСл. При горните фактически обстоятелства, изводът на първоинстанционния съд, че оспорената заповед е издадена в нарушение на материалния закон, е обоснован и правилен. Разпоредбата на чл. 107а, ал. 1 ЗДСл регламентира възможност за органа по назначаването да предложи на държавния служител прекратяване на служебното правоотношение срещу обезщетение в размер на не повече от 6-кратния размер на последната получена месечна основна заплата. Както основателно е прието в обжалваното решение, за да е осъществен фактическият състав на цитираната разпоредба, следва да бъдат изпълнени кумулативно, следните предпоставки: отправено предложение от органа по назначаването; приемане на предложението от държавния служител в 7-дневен срок от неговото получаване и заплащане на договорения размер на обезщетението, заедно с връчване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Следователно до прекратяване на служебното правоотношение на това основание се достига след като предложението е прието от държавния служител и е постигнато споразумение относно дължимото обезщетение. В случая, предложението на органа по назначаването за прекратяване на служебното правоотношение не е прието от държавния служител, който не е представил изрично писмено съгласие за това, каквото е изискването на чл.107а, ал.1, предл. последно ЗДСл. От горното следва, че липсва постигнато съгласие между страните по служебното правоотношение за неговото прекратяване по реда на чл. 107а от ЗДСл. и фактическият състав на посочената разпоредба не е изпълнен, поради което оспорената заповед е издадена в нарушение на материалноправните норми на ЗДСл., а обжалваното решение за отмяната ѝ - е правилно. Противно на наведените в касационната жалба твърдения, съгласието на страните следва да е валидно изразено в предвидената от законодателя писмена форма - да се съдържа в писмено предложение на органа по назначаването и в писмено съгласие на държавния служител, каквото в случая липсва. Обстоятелството, че на служителката е заплатено посоченото в заповедта обезщетение е ирелевантно към законосъобразността на оспорената заповед, предвид липсата на изразено съгласие от страна на служителя и неосъществяване на фактическия състав по чл. 107а от ЗДСл. Неоснователни са и доводите на касатора за нередовности на предявената пред административния съд жалба срещу процесната заповед поради неясен петитум на същата. Видно е, че жалбоподателката е поискала на осн. чл.121, ал.1 ЗДСл. да бъде отменена заповедта за прекратяване на служебното ѝ правоотношение. Възстановяването на заеманата длъжност е правна последица от отмяната на заповедта, а претенцията за присъждане на обезщетение може да бъде реализирана в отделно съдебно производство, поради което непредявяването им в едно съдебно производство не води до нередовност и недопустимост на същото. По изложените съображения, Върховният административен съд счита, че обжалваното решение не е засегнато от сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящата инстанция констатира, че същото е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода по делото и направеното искане на ответника, съдът присъжда в негова полза разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в доказания размер от 900,00лв., платими от МРРБ. Касаторът няма право на разноски. Предвид горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,