Решение № 13390 от 28.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 5773/2020 г.

Решение № 13390 от 28.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 5773/2020 г., VI о., докладчик съдията Десислава Стоева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по два броя касационни жалби от И. Котрулев от [населено място], чрез адв. А. Живков, против Решение № 5511/17.09.2019 г. и Решение № 7339/26.11.2019 г. за поправка на очевидна фактическа грешка, постановени по адм. д. № 7276/2019 г. по описа на Административен съд София-град. Посочените в жалбите пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3 - неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения. Иска се отмяна на оспореното съдебно решение и постановяване на друго, по същество на спора, с което да се уважи първоначалната жалба и да се отменят индивидуалните административни актове, като преписката бъде върната на административния орган със задължителни указания и срок за произнасяне. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата за двете съдебни инстанции. В съдебно заседание процесуалният представител на касатора излага допълнителни доводи и аргументи в подкрепа на искането. Ответникът - директорът на ТП на НОИ – София-град, чрез процесуалния представител юрк. Е. Вълева, изразява становище в писмени бележки за неоснователност на подадените касационни жалби и за валидност, допустимост, обоснованост и правилност на оспореното съдебно решение. Моли да бъдат оставени в сила обжалваните съдебни решения. Прави възражение за прекомерност на разноските. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и счита, че същото следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационните жалби за процесуално допустими, като подадени в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледани по същество касационните жалби са неоснователни. С Решение № 5511/17.09.2019 г., поправено с Решение № 7339 от 26.11.2019 г., предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд отхвърля жалбата на И. Котрулев срещу Решение № 2153-21-161/30.05.2019 г. на директора на ТП на НОИ – София-град и потвърденото с него Разпореждане № [ЕГН]/02.03.2019 г. на ръководител ПО при ТП на НОИ– София-град, с което на осн. чл. 96 от КСО, считано от 02.03.2019 г., е прекратена отпуснатата на жалбоподателя социална пенсия за инвалидност по чл. 90а от КСО. При постановяване на процесното решение от фактическа страна е прието, че жалбоподателят е получавал лична социална пенсия за инвалидност по чл. 90а от КСО за 71 % трайно намалена работоспособност /ТНР/, отпусната с разпореждане от 11.04.2013 г. за периода от 22.11.2012 г. до 01.03.2016 г., а впоследствие с ЕР № 0613/22.03.2016 срокът на инвалидността е удължен до 01.03.2019 г. По служебен път в ТП на НОИ София – град е изпратено на 27.03.2019 г. ЕР № 0579/26.02.2019 г. на ТЕЛК – ІV МБАЛ София ЕАД, ІІ състав, с което на И. Котрулев са определени 50% трайно намалена работоспособност със срок на инвалидността до 01.02.2022 г. Решението е било оспорено от И. Котрулев, като с приложеното по делото ЕР № 0842/15.05.2019 г. на НЕЛК е отменено решението на ТЕЛК и е върнато за ново освидетелстване. При преценката на съвкупния доказателствен материал, в първоинстанционното производство е установено, че към момента на постановяване на обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – София-град не е съществувало влязло в сила решение на НЕЛК или на съда по обжалваното ЕР на ТЕЛК с изискуемия от закона минимален процент трайно намалена работоспособност в размер на 71%. Установено е, че към датата на издаване на оспореното разпореждане от 01.04.2019 г. не е съществувало (било е с изтекъл срок) правното основание за изплащане на пенсията и законосъобразно, на основание чл. 96, ал. 1, т. 4 от КСО, същата е прекратена. Констатирано е, че към момента няма влязъл в сила административен акт – решение на ТЕЛК за определяне на 50 % трайно намалена неработоспособност, но няма и такъв за определяне на степен на увреждане повече от 71 на сто, каквото е изискването за получаване на социална пенсия за инвалидност. В заключение е обоснован извод, съгласно който при възникване на ново основание за изплащане след повторното освидетелстване от ТЕЛК, в изпълнение на отменителното решение на НЕЛК от 15.05.2019 г., жалбоподателят може да претендира възстановяване на пенсията и изплащането й за минал период, считано от датата на определената му инвалидност над 71%. Върховният административен съд, шесто отделение споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Решаващият съд изпълнява задължението си по чл. 168 АПК като извършва съответния съдебен контрол на оспореното решение по критериите, посочени в чл. 146 АПК и установява правнорелевантните за спора фактически обстоятелства. Направените правни изводи напълно се подкрепят от събраните доказателства и следва да бъдат споделени. Предвид установените релевантни факти, правните изводи на съда са правилни. Социалната пенсия за инвалидност е неконтрибутивно плащане по основното задължително пенсионно осигуряване. На основание чл. 90а, ал. 1 от КСО (нов - ДВ, бр. 99 от 2012 г., в сила от 01.01.2013 г.), право на социална пенсия за инвалидност имат лицата, навършили 16-годишна възраст, с трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане повече от 71 на сто. Видно от цитираната норма втората задължителна предпоставка за придобиване на право на такава пенсия е наличието на една сравнително висока степен на загубване на работоспособността, непозволяваща на лицето да реализира доходи от собствения си труд - 71 и повече процента трайно намалена работоспособност. Оспореното разпореждане на началник "ПО" за прекратяване на отпуснатата пенсия е издадено при наличие на изискуемите правни и фактически основания. Получаваната от жалбоподателя социална пенсия за инвалидност е отпусната въз основа на влязло в сила експертно решение, чийто срок е изтекъл на 01.03.2019 г. Именно с оглед това обстоятелство е извършена процедура на преосвидетелстване, като с ЕР № 0579/26.02.2019 г. на ТЕЛК – ІV МБАЛ- София ЕАД, ІІ състав, е намалена ТНР на жалбоподателя И. Котрулев на 50%. В процесния случай липсва една от двете кумулативни изискуеми от чл. 90а от КСО предпоставки – наличието на минимум 71 процента ТНР. Това законово условие е установено и в разпоредбата на чл. 98, ал. 8 от КСО, съгласно която действителният размер на пенсията следва да бъде определен след влизане в сила на решението по ал. 7, от датата на придобиване на правото, като социалната пенсия за инвалидност се определя в размера по чл. 90а, ал. 2 при определен процент трайно намалена работоспособност повече от 71 на сто. Безспорно се установява, че именно фактът на намаляване на процента ТНР е основание за отпадане на правото на лична социална пенсия за инвалидност – основание по чл. 96, ал. 1, т. 4 от КСО. Непосочването на ал. 1, точка 4 от разпоредбата на чл. 96 от КСО в разпореждането не е съществен порок, водещ до незаконосъобразност на акта. Нормата на чл. 96 от КСО, озаглавена "Прекратяване на пенсията", е цитирана като относима в нейната цялост към провежданата процедура, а не само като конкретно основание за прекратяване на пенсията. В случая, въз основа на фактите и обстоятелствата, е очевидно наличието на хипотезата по чл. 96, ал. 1, т. 4 от КСО, поради което непосочването на конкретната т. 4 в разпореждането не представлява съществено нарушение, най- малкото и защото не се доказва наличието на някоя от другите, описани в текста, хипотези. Освен това, в решението на директора на ТП на НОИ, посоченият недостатък е отстранен с изричното цитиране и обосноваване наличието на обстоятелството по чл. 96, ал. 1, т. 4 от КСО. Следва да бъде взет предвид фактът, че при постановяването на процесното разпореждане за прекратяване на личната социална пенсия за инвалидност, издателят на акта действа при условията на обвързана компетентност, при които административният орган не разполага с право на избор и при наличие на предвидените в закона предпоставки е длъжен да прекрати отпуснатата пенсия. В разпоредбата на чл. 98, ал. 7 от КСО е предвидено, че ако решението на ТЕЛК и НЕЛК е обжалвано от председателя на медицинската комисия или по реда на чл. 112 от Закона за здравето, до влизането в сила на решението на НЕЛК, съответно на съда по обжалваното решение на органите на медицинската експертиза, се отпуска, възобновява и възстановява пенсия за инвалидност в размер на социалната пенсия за старост. Предвид обстоятелството, че на жалбоподателя е отпусната, респективно прекратена с обжалваното разпореждане лична социална пенсия за инвалидност по чл. 90а КСО и с оглед посочения минимално изискуем процент ТНР, визираната разпоредба ще намери приложение в случаите на обжалване на експертни решения на органите на медицинската експертиза по освидетелстване и преосвидетелстване на лица с определени 71% или повече ТНР, какъвто не е процесният. Правата на лицето са гарантирани от чл. 98, ал. 8 и чл. 97, ал. 2 от КСО. Правното основание за получаване на пенсия за инвалидност е загубата на работоспособността, а не самото експертно решение на органите на експертизата на работоспособността, което е удостоверителен документ, като в този смисъл следва да се тълкува изразът "отпадане на основанието", употребен в разпоредбата на чл. 97, ал. 2 КСО. При влязло в сила решение на ТЕЛК/НЕЛК, с което е определен необходимият процент 71% ТНР, пенсията се отпуска от датата на възстановяването на пенсията, като този момент следва да бъде считан от датата на нейното прекратяване. В този смисъл неправилни са изложените от касатора твърдения, че предвид обжалването и отмяната на ЕР № 0579/26.02.2019 г., към момента е действащо предходното ЕР № 0613/22.03.2016, определящо 71% трайно намалена работоспособност. Това твърдение не се подкрепя от доказателствата по делото. Видно от цитираното експертно решение от 2016 г. същото е със срок до 01.03.2019 г. С оглед инвокираните доводи за "откраднат" трудов и осигурителен стаж на жалбоподателя е необходимо да се посочи, че видно от данните по делото касационният жалбоподател се е възползвал от правото си да получи пенсия за инвалидност поради общо заболяване, за която този стаж е релевантен и е подал заявление за отпускането й, като постановеният отказ е оспорен по административен и съдебен ред. Посочените обстоятелства са предмет на друго, отделно производство и са ирелевантни за настоящия спор. Допуснатите от съда очевидни фактически грешки в оспореното съдебно решение са поправени по законоустановения ред. С оглед несамостоятелния характер на решението за поправка, последното се инкорпорира в поправеното решение и става неразделна негова част, като двете съдебни решения съставляват и следва да се разглеждат като един цялостен съдебен акт на първоинстанционния съд. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника, на основание чл. 143, ал. 4 от АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК, в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, И. Котрулев следва да бъде осъден да заплати разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева (сто лева). По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,