Решение № 7134 от 14.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2581/2016 г.

Решение № 7134 от 14.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2581/2016 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 40 от 4.01.2016 г., постановено по адм. д. № 1746/14 г. Административен съд - С. град, първо отделение, 12 - ти състав, е отхвърлил жалбата на "М. - 97" - ЕООД - гр. С., срещу ревизионен акт № 2101205396/12.11.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. С., в частта му за допълнително определени задължения по ЗДДС общо в размер на 58 265,52 лв. и лихви за забава в размер на 31 180,13 лв. С решението съдът е отхвърлил жалбата на "М. - 97" - ЕООД срещу Решение № 2215 от 20.12.2013 г. на директора на Д "ОДОП"-гр. С. по оспорване на решението като нищожно в частта, с която е оставена без разглеждане жалбата на дружеството и е прекратено административното производство за определени данъчни периоди, както и е оставил без разглеждане жалбата на дружеството срещу същото решение по оспорването му като незаконосъобразно и е прекратил производството по делото в тази му част. Съдът е осъдил "М. - 97" - ЕООД да заплати на Д "ОДОП"-гр. С. разноски по делото в размер на 3 213 лв. Срещу така постановеното решение, в частта му, в която е отхвърлена жалбата против установените задължения по ЗДДС - главница и лихви, е подадена касационна жалба от "М. - 97" - ЕООД - гр. С., представлявано от управителя Р. Н.. В жалбата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на жалбата. М. В. административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - С. град и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения ревизионен акт и да признае на дружеството право на данъчен кредит. Претендира заплащане на направените разноски за двете съдебни инстанции. Ответният по касационната жалба на директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. С. чрез своя процесуален представител юрк. М. взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд С. град е отхвърлил жалбата на "М. - 97" - ЕООД - гр. С. срещу ревизионен акт № 2101205396/12.11.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. С., в частта му за допълнително определени задължения по ЗДДС общо в размер на 58 265,52 лв. и лихви за забава в размер на 31 180,13 лв. в резултат на непризнато право на данъчен кредит. Мотивите на първоинстанционния съд относно спазване на процедурата по издаване на акта са изложени на стр. 6 и 7 от решението, л. 308 - 309 от делото. Като краен извод е прието, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, като от страна на административния орган не са допуснати нарушения, касаещи събирането на доказателствата по време на ревизията. Установените факти относно непризнаване на право на данъчен кредит по време на ревизията са описани подробно на стр. 8 и 9 от решението по отношение на всеки един от доставчиците "О. Т. И. С."- ЕООД - 1 фактура, "И. К." - ЕООД - 16 бр фактури, "П. К. Т." - ЕООД - 3 бр. фактури, "О. К." - ЕООД - 5 бр. фактури, "Х. П. Б." - ЕООД - 33 бр. фактури. На стр. 10 и сл. от мотивите - л. 311 и сл. от делото, като на стр. 10 - 21, решаващият съд е възпроизвел практиката на Съда на Европейския съюз по отношение на понятия като злоупотреба с право и данъчна измама, критериите, въз основа на които следва да бъдат установени, кой следва да стори това, добросъвестност на търговеца, как следва да бъде разпределена тежестта на доказване в процеса и кой носи доказателствената тежест. Правните изводи на съда относно материалната законосъобразност на ревизионния акт са изложени на стр. 21 и следващите от мотивите. Акцентирано е на обстоятелството, че за да е налице право на данъчен кредит, следва да бъде установено "получаването" на съответната доставка, тъй като на облагане с ДДС подлежи само действително получена насрещна престация, както е и възпроизведена позицията на всяка една от страните по делото - твърденията на жалбоподателя, поради които счита, че са налице реални доставки, респективно доводите на приходната администрация, поради които счита, че доставките не са извършени от посочения във фактурите доставчик, че издаването на фактурите цели единствено създаване на данъчно предимство - кумулиране на данъчен кредит в полза на жалбоподателя. Съдът е посочил и обстоятелствата, които той следва да установи от своя страна - 1. дали са налице формалните изисквания за упражняване на правото на данъчен кредит, тъй като в противен случай правото не може да бъде упражнено - решение по дело № С - 271/12; 2. дали са изпълнени материално-правните изисквания за възникване на правото на данъчен кредит, в това число дали процесните фактури обективират данъчно събитие за доставка на стоки или услуги, и че те са свързани с икономическата дейност на жалбоподателя; 3. да бъде направен извод дали процесните доставки са свързани с данъчна измама, като конкретно прецени: дали жалбоподателят е изпълнил задължението си да докаже правото си на приспадане на данъчен кредит по фактурите; дали е знаел или е трябвало да знае, че осъществената от него операция е била част от извършена от доставчика измама; дали е взел всички зависещи от него разумни мерки за избягване на собственото си участие в тази измама, т. е. дали е добросъвестен; да се прецени дали не се касае и за злоупотреба с право, т. е. дали въз основа на фактите, относими към субективния и обективния елемент на злоупотребата с право, доставките не целят единствено да се получи данъчно предимство. След това са изложени конкретните отговори на съда на посочените въпроси за всеки един от доставчиците /стр. 24 - 29 от решението/. Систематизирани, аргументите на съда се свеждат до следното: - неоснователни са доводите на жалбоподателя, че липсват изисквания за формите на документиране на стопанските операции, документите във връзка с правото на данъчен кредит следва да позволяват осъществяването на последващ контрол, не са ангажирани доказателства, от които да се установи конкретните количествени и стойностни параметри на всяка от доставките по фактурите, като същите не могат да бъдат свързани и място на изпълнение; - неоснователен е доводът на жалбоподателя, че следва да бъдат доказани изискванията на чл. 12, ал. 1 ППЗДДС като относими към възникнало данъчно събитие, тъй като тази разпоредба противоречи на правото на ЕС /делото М. П. на съда на ЕС - С 18/13/, като според т. 1 от същото решение, ако доставчиците не са представили доказателства, че не се доказва да притежават материални ресурси и персонал, съответно не се доказва, че са изпълнили услугите, това съставлява основание да се откаже правото на приспадане на данъка, само ако тези данни сочат на злоупотреба с право или данъчна измама; - съдът приема, че жалбоподателят е недобросъвестен, тъй като не е изпълнил полагащата му се тежест на доказване по делото, въпреки дадените му изрични указания в съдебно заседание на 15.04.2014 г., дори да се приеме, че част от протоколите доказват предаване на стоки по вид и количество, посочени в същите, то за тях не е издадена фактура, респективно жалбоподателят не притежава документ по смисъла на чл. 71, т. 1 ЗДДС; - неотносими към реалното изпълнение на процесните доставки са доводите за действително организирани конференции и семинари във връзка с договор с администрацията на Министерския съвет- л. 160 от делото, никоя от процесните доставки, нито протоколите за изпълнението й, не съдържат каквато и да е конкретна връзка с този договор, доставката на "рекламни материали" предполага доставки на стоки, които не са обозначени по вид, количество и стойност нито във фактурите, нито в протоколите за приемане на изпълнението; тъй като е страна по двустранен договор за доставка, ревизираното лице трябва да знае всички обективни факти във връзка с осъществяване на доставката, когато лицето не установи такива факти, се презумира, че не е участвал в извършване на доставката, а след като не притежава фактура, която не е свързана с получена от него доставка по двустранен договор, следва извод за знание за формалното /документално/ издаване на фактурата. На база на изложеното е изграден краен извод, че жалбоподателят не е доказал материално-правните и формалните изисквания за възникването и упражняването на правото на данъчен кредит, в това число обективни данни, че е получил доставките, предмет на фактурите, както и че е добросъвестен и е положил грижата на добър търговец, поради което законосъобразно органът по приходите е отказал да признае право на данъчен кредит и ревизионният акт се явява правилен и законосъобразен. На отделен ред /стр. 28 - 29 от решението/ са изложени мотивите на съда по отношение на възражението на задълженото лице за изтекла погасителна давност за задължението за лихви за забава върху задълженията за ДДС. Н. база на анализ на същността на лихвите върху публичните задължения и относимата съдебна практика, в това число решение на Конституционния съд на Р. Б. № 12 от 2.10.2012 г. по конст. д. № 4/2012 г. е прието, че лихвите съставляват публично държавно вземане - чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК, поради което по отношение на тях не се прилагат правилата за погасителната давност по ЗЗД, а тези на ДОПК, който се явява специален закон. Решението на Административен съд - С. град е правилно и законосъобразно. В касационната жалба се правят оплаквания за наличие на отменителни основания по чл. 209, ал. 3 от АПК изразяващи се в нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Навеждат се доводи, че в нарушение на закона и установената съдебна практика първоинстанционният съд е приел, че липсват реални доставки и в този смисъл постановеното решение се явява неправилно. По направите оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: Не могат да бъдат споделени оплакванията на касатора, че първоинстанционният съд е възприел становище, че органът по приходите е извършил необходимите процесуални действия по намиране на доставчиците, като след не намиране на данъчен адрес е прието, че не са налице реални доставки. Видно от мотивната част на съдебния акт първоинстанционният съд много подробно е посочил кои материално-правни и формални изисквания следва да бъдат доказани от данъчно-задълженото лице, за да бъде упражнено право на данъчен кредит. Решаващият съд е посочил, че ревизираното дружество няма задължения да доказва материално-техническата и кадровата обезпеченост на доставчиците, като в тази насока е цитирал и съответните решения на Съда на Европейския съюз. Не намират подкрепа във фактите по делото и оплакванията на касатора, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че са налице хипотези на злоупотреба с право в областта на ДДС и данъчна измама. Подобно на гореизложеното, решаващият състав е разгледал много подробно съдебната практика на СЕС, която поставя изискване към националния съд да изследва подробно въпроса дали е налице злоупотреба с право или данъчна измама. Изложените мотиви в тази насока от административния съд са логически обосновани и се споделят от настоящата инстанция. Особено внимание е обърнато на факта, че от представените фактури и протоколи за приемане не може да бъде установено в какво точно се изразяват доставките на рекламни стоки и услуги, за да може да бъде направена връзката им с развиваната икономическа дейност от дружеството. Само от простия факт, че "М. - 97" - ЕООД има за основен предмет на дейност организиране на различни събития, семинари, срещи и прочие, по повод на които извършва и доставки на рекламни стоки, не следва, че представените фактури са именно свързани с тази дейност на дружеството. Не случайно от съда е акцентирано на обстоятелството, че от протоколите за приемане не става ясно къде точно са предадени стоки или услугите /които не са описани и конкретизирани/, за да се направи връзка с икономическата дейност на дружеството. Настоящата инстанция намира за неоснователни и оплакванията на касатора относно изводите на административния съд, че дружеството не е положило грижа на "добър търговец" и че той е недобросъвестен. Изложените в тази насока мотиви на стр. 16 и 17 от решението относно необходимостта от изследване от съда на въпроса за добросъвестността на търговеца и конкретната преценка на този въпрос /стр. 27 от решението/ са правилни, в съответствие с практиката на съдилищата и при правилен анализ на фактите по делото. Като участник в стопанските операции ревизираното дружество също следва да притежава доказателства, че тези операции действително са се извършили. Възникването на правото на данъчен кредит е благоприятен за него факт, то по силата на чл. 170, ал. 1 от АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК в тежест на данъчно-задълженото лице е да докаже всички елементи от фактическия състав, който поражда правото на данъчен кредит. В нарочно определение от 15.04.2014 г. административният съд е указал на жалбоподателя, че носи доказателствената тежест за фактите и обстоятелствата, посочени в жалбата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. Неангажирането на доказателства относно конкретното получаване на фактурираните стоки и услуги правилно е квалифицирано от административния съд като обстоятелство, изключващо добросъвестността на задълженото лице. Като е стигнал до краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт в частта му относно допълнително определени задължения по ЗДДС общо в размер на 58 265,52 лв. и лихви за забава в размер на 31 180,13 лв. и е отхвърлил жалбата като неоснователна, Административен съд - С. град е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба на "М. - 97" - ЕООД и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на ответната по касация Д "ОДОП"-гр. С. разноски по делото в размер на 3 213,37 лв. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение,