Решение № 12002 от 7.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5922/2024 г.

Производството е по чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационни жалби на Община Пловдив, А. Л. Р. и Д. Л. Р. срещу решение 2311 от 15.12.2023г., постановено по адм. д. 2040/2020г. по описа на Административен съд Пловдив. Касаторът Община Пловдив, чрез процесуален представител твърди, че решението е неправилно, поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че не са налице елементите от фактическия състав на отговорността по чл.1 ЗОДОВ. По тези съображения, подробно развити в касационната жалба иска отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Касаторите А. Л. Р. и Д. Л. Р., като наследници по закон на починалата на 16.11.2023г. /преди постановяване на решението в първата инстанция, но след даване ход на устните състезания/ Й. И. Р. обжалват решението в отхвърлителната му част, поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърдят, че исковете са доказани по основание и размер изцяло. Молят за отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на исковата сума изцяло. Претендират разноски. Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба на община Пловдив е допустима. Касационната жалба на А. и Д. Р. е също допустима, на основание чл. 210, ал.2 АПК. Ищцата в първоинстанционното производство е починала на 16.11.2023г. Ход на устните състезания е даден на 10.01.2023г., а решението е постановено на 15.12.2023г. Производството пред Административен съд Пловдив е образувано по искова молба на Й. И. Р. с правно основание чл. 1 ЗОДОВ против Община Пловдив за присъждане на обезщетение на неимуществени вреди в размер на 1000 лв, причинени от незаконосъобразен административен акт, обективиран в писмо с изх. 3-9400-11430/29.10.2015 г. на ВИД Кмет на Район Северен при Община Пловдив, за периода 04.11.2015 г. до 30.11.2016 г., както и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 800 лева, причинени от втори незаконосъобразен административен акт скица виза изх. 3-9400-11423/03.11.2015 г. за проучване и проектиране, издадена от главен архитект на Район Северен при Община Пловдив, за периода от 12.11.2015 г. до 30.11.2017 г., ведно със съответните законни лихви. От фактическа страна съдът е установил, че писмо с изх. 3-9400-11430/29.10.2015 г. на ВИД Кмет на Район Северен при Община Пловдив е прогласено за нищожно, а вторият посочен административен акт е отменен със съответни влезли в сила съдебни решения. Към момента на издаване на двата акта Й. Р. е носител на ограничено вещно право върху посочения в актовете недвижим имот. Въз основа на експертните заключение и свидетелски показания по делото съдът е приел, че Й. Р. е страдала от [заличен текст]. От правна страна съдът е счел, че са налице и трите предпоставки за възникване отговорността на държавата по чл.1 от ЗОДОВ. Отчитайки обаче, че се твърдят неимуществени вреди от двата типа психологически като стрес, страх и възмущение и физически, като влошаване на здравето и приемайки, че са настъпили само вредите от първата група, съдът не е присъдил обезщетение в размера, който е претендиран. По отношение на втората група вреди всъщност, въпреки извода за наличие на предпоставките по чл. 1 ЗОДОВ, съдът е изложил и допълнителни съображения, че влошаването на здравословното състояние не е в причинна връзка с процесните административни актове. Касационната жалба на община Пловдив е неоснователна. В осъдителната си част решението е правилно, постановено при изяснена фактическа обстановка и правилно приложение на материалния закон Касационната жалба на наследниците на Й. Р. е частично основателна по отношение размера на присъденото обезщетение. Решението е допустимо, въпреки постановяването му след смъртта на страна в първоинстанционното производство. Към момента на даване ход на устните състезания Й. Р. е била сред живите, а по аргумент от чл.229, ал.2 ГПК вр. чл.144 АПК и задължителната съдебна практика по този текст, смъртта, настъпила впоследствие, не води до недопустимост на съдебното решение. Предявените пред Административен съд Пловдив искове са с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, както и че починалата ищца е претърпяла страх и стрес от незаконосъобразните актове, целящи събаряне на постройки в имота, в който тя е живяла и застрояването му впоследствие. Неправилно съдът е счел обаче, че влошаването на здравословното състояние на увредената не е в причинно-следствена връзка с издадените актове. Съответно и размерът на обезщетенията е неправилно определен. В тази част решението е необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Обстоятелството, че и преди процесния период Й. Р. е имала здравословни проблеми не изключва причинно-следствената връзка между незаконосъобразните актове и вредите. Събраните писмени доказателства и съдебно-медицинската експертиза подкрепят извода за сериозно влошено здравословно състояние именно по време на и след издаване на административните актове. Не се установява наследствена обремененост или нездравословни фактори на живот, довели до хоспитализиране именно в период след издаване на незаконоъсобразните актове. Освен това дори когато влошаването на здравословното състояние не се дължи само и изключително на незаконосъобразните заповеди, това не означава, че липсва причинна връзка. Не е необходимо вредата да е причинена единствено, само или главно от незаконосъобразния акт; достатъчно е той да е допринесъл за настъпването ѝ. Противно на приетото от съда, при тези данни медицинското експертно заключение дава основание да се приеме, че влошеното здравословно състояние е свързано с незаконосъобразните актове, доколкото породеният от тях стрес е силен и необичаен и в този смисъл е фактор, допринесъл за влошаване общото състояние на Й. Р.. Освен това обезщетението дори само за първата група вреди, изразяващи се в стрес и страх, предвид периода и обстоятелствата, при които са търпени, е твърде ниско като размер. Обезщетението за неимуществени вреди е с компенсаторна функция, доколкото е възможно да бъдат компенсирани вредите в техния паричен еквивалент. Тъй като няма утвърдена формула за неговото пресмятане, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост при съобразяване на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и практиката на съдилищата. Тази преценка за справедливост не е правилно извършена от съда. Вътрешните душевни страдания, стресът, чувството на безпомощност и тревожност, чувството на несигурност следва да бъдат реално обезвъзмездени. Съдът изрично и изцяло е пренебрегнал обстоятелството, че за сама, възрастна и болна жена, каквато е била ищцата Й. Р., непосредствената заплаха за посегателство върху имуществото и има много по-сериозно отражение, отколкото би имала по отношение на млад и здрав човек. Това е преценка която съдът дължи и от гледна точка на закона, и от гледна точка на справедливостта. Освен това съображенията на съда за това, че увредената е имала очакване за подобно развитие на обстоятелствата и съответно организирано и целенасочено поведение, така щото да се противопостави на изпълнението на акта са изцяло ирелевантни. Силният стрес не изключва възможността да се реагира на събития, които пряко застрашават личността или нейното имущество, а напротив, може да бъде подтик за предприемане на такава защита, още повече, че писмото на общинската администрация е засегнато от най-тежък порок, а именно нищожност. Тази законна реакция на неблагоприятно засегнат титуляр на вещни права в никакъв случай не може да се счете за намаляваща интензитета на неимуществените вреди, претърпяни от него. Резонно обаче възниква въпросът за нивото на физически и психически сили, които трябва да събере един болен и възрастен човек, за да се защити срещу незаконосъобразните актове на администрацията и как усилията за това се отразяват на здравето му. По изложените съображения, обезщетението за неимуществени вреди, при спазване изискванията на чл. 52 ЗЗД следва да бъде присъдено в пълния му претендиран размер. Осъдителният диспозитив следва да бъде постановен по отношение на законните наследници на Й. Р. и касационни жалбоподатели в настоящото производство, тъй като исковете са заведени преди смъртта на Й. Р. и предвид чл.6, ал.1 ЗОДОВ. Вследствие на това, съдебното решение следва да бъде отменено в частта на присъдените на Община Пловдив разноски. При този изход от спора Община Пловдив следва да бъде осъдена да заплати на наследниците на Й. Р. и всички сторени по делото разноски, които включват още 550 лв за адвокатско възнаграждение в досегашните инстанции и 35 лв държавни такси за касационна инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал.2 АПК Върховният административен съд, трето отделение