Решение № 5768 от 13.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11028/2020 г.

Решение № 5768 от 13.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11028/2020 г., III о., докладчик съдията Юлиян Киров Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Т. В., подадена чрез адв. Ю., в качеството й на пълномощник, насочена срещу Решение № 4690/24.08.2020 г. по адм. дело № 11246/2019 г. на Административен съд - София- град (АССГ), с което отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ против Националната агенция за приходите (НАП) за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 1000 /хиляда/ лева. Касаторът, чрез процесуалния си представител, твърди, че решението е необосновано и неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон– касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяна на съдебното решение и да се уважи предявения срещу НАП иск за сумата от 1000 лева претърпени неимуществени вреди. Претендира разноски, съобразно представения списък. Ответникът по касационната жалба НАП чрез процесуалния си представител– юрисконсулт Т. в писмен отговор, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение, че касационната жалба е неоснователна. С оглед на приложените по делото доказателства счита, че постановеното от Административен съд- София- град съдебно решение, като правилно и обосновано, на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Производството пред административният съд е образувано по искова молба на Т. В. против Националната агенция за приходите за обезщетение в размер на 1000 /хиляда/ лева за причинени неимуществени вреди, вследствие на неизпълнение в достатъчна степен на задължението по чл. 59, ал. 1 от ЗЗЛД и по чл. 24 и чл. 32 от Общия регламент относно защитата на личните данни /ЕС/ 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27.04.2016 г., ведно със законната лихва от 15.07.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. С обжалваният съдебен акт е бил отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ против Националната агенция за приходите за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 1000 /хиляда/ лева, ведно със законната лихва върху претендираното обезщетение. За да приеме този резултат АССГ е приел, че разпространената на 15.07.2019 г. информация чрез медиите за установен неоторизиран достъп до обработваните от НАП бази данни с лични данни е безспорно установен факт. Последното е вследствие на хакерска атака, като е образувано и досъдебно производство по случая за киберпрестъпление, за което към момента на приключване на съдебното дирене, няма данни да е приключило. Касаело се за противоправно поведение от страна на трети неустановени лица, което е довело до негативния резултат - неоторизиран достъп Адм. съд е преценил, че предмет на евентуалното престъпление по досъдебното производство е именно посегателство върху обработваните от НАП бази данни с лични данни, което представлява интелектуална собственост. Липсвала каквато и да е презумпция за противоправно поведение /включително действие/ бездействие/ на собственика на базата данни, в случая администратора на лични данни– НАП, което да е довело или да е съпричинило за така установеното деяние. Да се приеме обратното, при липса на доказателства за това, означава да се приеме, че всеки субект, срещу когото е реализирано посегателство, носи отговорност за допускането на същото, поради наличие на негово противоправно поведение. Решаващият съд е дал указания на ищеца, че в негова тежест да докаже наличието на незаконосъобразно бездействие, изразяващо се в неполагане на необходимата грижа по опазване на личните данни конкретно на ищцата, на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна дейност, задължението за ответния орган за извършване на действие, а именно за обработване на личните данни по начин, който да гарантира подходящо ниво на сигурност на личните данни на ищец. От правна страна е прието, че не е доказано по безспорен начин твърдяното незаконосъобразно бездействие на НАП, което да обоснове наличието на първата предпоставка за възникване на правото на обезщетение в хипотезата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Отделно от това не била и доказана причинно- следствена връзка между него и настъпилите неимуществени вреди. Приел за недоказана претърпяната от ищеца вреда, изразяваща се в стрес, притеснение, заплаха, причинени от твърдяното незаконосъобразно бездействие на ответника. В заключение адм. съд е намерил за неоснователен предявеният от Т. В. против НАП иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Неоснователността на главния иск имала за последица неоснователност и на искането за присъждане на законната лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Касационната жалба е основателна. Решението е постановено при съществени процесуални нарушения и е необосновано. Относимите към спора факти не са изяснени, което е пречка за надлежна проверка за правилно приложение на материалния закон. Административният съд не е дал подробни и конкретни указания по доказателствената тежест, съответно не е установил относими към спора факти. Правилно искът е разгледан по реда, предвиден в националното право за реализиране отговорността на държавата за причинени вреди, макар че дадената правна квалификация не е точна. Съгласно чл. 4, ал. 3 от Конституцията, Република България участва в изграждането и развитието на Европейски съюз, а по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. С оглед на това регламентираните в Договора за Европейския съюз и в Договора за функциониране на Европейския съюз права на правните субекти имат предимство пред нормите на вътрешното право, които им противоречат. Същото важи и за Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата), която по силата на член 6, параграф 1 ДФЕС има същата юридическа сила като договорите. Член 8, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата/ ХОПЕС) и член 16, параграф 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) предвиждат, че всеки има право на защита на личните му данни. Защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни е основно право. Правилата по отношение на защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни, както и защитата на основни права и свободи на физическите лица и по- специално тяхното право на защита на личните данни, са определени в Регламент (ЕС) 2016/679. На основание член 288, параграф 2 ДФЕС регламентът е акт с общо приложение, който е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всяка една държава членка. Правото на ефективна съдебна защита срещу администратор или обработващ лични данни е уредено в член 79, параграф 1 от Общия Регламент, който предвижда, че без да се засягат които и да било налични административни или несъдебни средства за защита, включително правото на подаване на жалба до надзорен орган съгласно член 77, всеки субект на данни има право на ефективна съдебна защита, когато счита, че правата му по регламента са били нарушени в резултат на обработване на личните му данни, което не е в съответствие с Регламента. Производствата срещу даден администратор или обработващ лични данни се образуват пред съдилищата на държавата членка, в която администраторът или обработващият лични данни има място на установяване - член 79, параграф 2. Правото на обезщетение и отговорност за причинени вреди е предвидено в член 82, параграф 1 от Общия регламент, съгласно който всяко лице, което е претърпяло материални или нематериални вреди в резултат на нарушение на регламента, има право да получи обезщетение от администратора или обработващия лични данни за нанесените вреди. Администраторът, участващ в обработването на лични данни, носи отговорност за вреди, произтичащи от извършеното обработване, което нарушава Регламента. Съгласно член 82, параграф 6, съдебните производства във връзка с упражняването на правото на обезщетение се образуват пред съдилища, компетентни, съгласно правото на държавата членка, посочена в член 79, параграф 2. Националната нормативна уредба за защита правата на физическите лица при обработване на личните им данни, доколкото същите не са уредени в Регламент (ЕС) 2016/79, се съдържа в Закона за защита на личните данни - чл. 1, ал. 1 ЗЗЛД. Съгласно чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД, при нарушаване на правата му по Регламент (ЕС) 2016/679 и по закона субектът на данни може да обжалва действия и актове на администратора и на обработващия лични данни пред съда по реда на Административнопроцесуалния кодекс. В производството по ал. 1 субектът на данни може да иска обезщетение за претърпените от него вреди вследствие на неправомерно обработване на лични данни от страна на администратора или на обработващия лични данни - чл. 39, ал. 2 ЗЗЛД. В чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД не се съдържа специална процесуална уредба относно реда за упражняване на правото на субекта да сезира съда за нарушените му права при обработване на личните му данни, а се препраща към общия административнопроцесуален закон за търсене на отговорност на всички администратори на лични данни, независимо от тяхната правосубектност и притежавани качества (публични органи или частноправни субекти), по аргумент от § 1, т. 1 АПК. Процесуалният ред, по който засегнатият субект може да търси обезщетение и отговорност за причинените вреди поради неправомерно обработване на личните му данни, е уреден в глава единадесета "Производство за обезщетения" на Административнопроцесуалния кодекс. Както вече се посочи, по силата на член 82, параграф 6 от Общия регламент относно защитата на личните данни, всеки засегнат частноправен субект може да предяви иск за обезщетение ако са нарушени правата му по този регламент, ако нарушението е "достатъчно съществено" и е налице пряка причинно- следствена връзка между нарушението и вредите. Материалноправните предпоставки на отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, произтичат директно от наднационалния правен ред. Член 203, ал. 1 АПК, в редакцията ДВ, бр. 77 от 2018 г., го поставя в подведомственост на административния съд, когато вредите имат за причина нарушение на правото на ЕС с акт, действие или бездействие на административен орган или на длъжностно лице от неговата администрация. Съгласно чл. 203, ал. 2 АПК, за неуредените въпроси за имуществената отговорност по ал. 1 се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Фактическият състав, при осъществяването на който възниква правото на обезщетение за вреди, произтичащо пряко от член 82, параграф 1 от Общия регламент, включва претърпени материални или нематериални вреди настъпили в причинна връзка /в резултат на/ нарушение на регламента. В конкретния случай този фактически състав на практика съвпада с изискуемия за възникване право на обезщетение по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразно бездействие /в случая/, вреда и причинна връзка между тях. Това обаче не означава, че искът е следвало да се квалифицира като такъв с правно основание чл. 1 ЗОДОВ. Изложените от ищеца факти, изрично сочещи на допуснати от администратора на лични данни нарушения на задължения, които произтичат от чл. 24 и чл. 32 от Регламента за защита на данни, обуславят правна квалификация на иска по чл. 82, § 1 вр. § 2 от Регламента. Този извод не се променя от обстоятелството, че предвидените в посочените текстове задължения са "преписани" съответно в чл. 59 и чл. 66 от ЗЗЛД, както и че ищецът се позовава и на тези норми, и на чл. 1 ЗОДОВ. Дадените от ищеца правни квалификации не обвързват съда. От значение са само фактическите твърдения на ищеца, въз основа на които съдът дава вярната правна квалификация на иска, съобразявайки от кой нормативен акт произтичат претендираните от ищеца правни последици и какво е мястото му в йерархията на източниците на правото. В случая се твърдят нарушения на задължения, произтичащи пряко от чл. 24 и чл. 32 от Регламента, поради което тяхното преповтаряне в националното законодателство може да има само информационен характер. Разпоредбата на чл. 24 "Отговорност на администратора" от Общия регламент относно защита на личните данни /ЕС/ 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27.04.2016 /GDPR/, предвижда, че като взема предвид естеството, обхвата, контекста и целите на обработването, както и рисковете с различна вероятност и тежест за правата и свободите на физическите лица, администраторът въвежда подходящи технически и организационни мерки, за да гарантира и да е в състояние да докаже, че обработването се извършва в съответствия с регламента. В допълнение, в чл. 32 са предвидени конкретните мерки които следва да се предприемат, а именно: "Като се имат предвид достиженията на техническия прогрес, разходите за прилагане и естеството, обхватът, контекстът и целите на обработването, както и рисковете с различна вероятност и тежест за правата и свободите на физическите лица, администраторът и обработващият лични данни прилагат подходящи технически и организационни мерки за осигуряване на съобразено с този риск ниво на сигурност, включително, inter alia, когато е целесъобразно: a) псевдонимизация и криптиране на личните данни; б) способност за гарантиране на постоянна поверителност, цялостност, наличност и устойчивост на системите и услугите за обработване; в) способност за своевременно възстановяване на наличността и достъпа до личните данни в случай на физически или технически инцидент; г) процес на редовно изпитване, преценяване и оценка на ефективността на техническите и организационните мерки с оглед да се гарантира сигурността на обработването. Извън съмнение е, че НАП е администратор на лични данни по см. на чл. 4 § 7 от ОРЗД и при обработване на личните данни, следва да спазва принципите за законосъобразност и добросъвестност, залегнали в чл. 5, § 1, б. "а", както и по б. "е", а именно: личните данни трябва да бъдат обработвани по начин, който гарантира подходящо ниво на сигурност на личните данни, включително защита срещу неразрешено или незаконосъобразно обработване и срещу случайна загуба, унищожаване или повреждане, като се прилагат подходящи технически или организационни мерки ("цялостност и поверителност"). При тези правни квалификации, съдът е следвало да съобрази и нормата на чл. 82, § 3 от Регламента, съгласно която администраторът или обработващият лични данни се освобождава от отговорност съгласно § 2, ако докаже, че по никакъв начин не е отговорен за събитието, причинило вредата. Посочената норма касае доказателствената тежест в процеса, като възлага на ответника по иска да докаже липсата на два от елементите от фактическия състав на отговорността за вреди, а именно липсата на нарушение по смисъла на регламента и липсата на причинна връзка. За ищеца по иска с правно основание чл. 82, § 1 вр. § 2 от Регламента остава да докаже настъпването на вредите, както и в какво конкретно се изразява бездействието на администратора на лични данни. В процеса пред първоинстанционния съд са давани указания по тежестта на доказване с определение от 27.02.2020 г. Липсва нарочно определение на съда за разпределяне на доказателствената тежест между страните, което съответно да възлагат доказателствена тежест на ответника за установяване липса на нарушение, а на ищеца да установи по категоричен начин в какво конкретно се изразява бездействието на ответника да изпълни задължения, произтичащи от Общия регламент относно защитата на личните данни да осигури достатъчна надеждност и сигурност на информационната си система, да защити физическите лица във връзка с обработването на личните им данни. Докладът по делото повтаря твърденията на страните в исковата молба и в отговора по нея. Липсва очертаване на спорните между страните факти, които следва да бъдат доказани, съответно липсва разграничаване на безспорните факти. На страните не са дадени указания по тежестта на доказване, съобразно техните конкретни твърдения, конкретния спор и конкретната нормативна уредба. На ответника по иска не е указано, че в негова тежест е да установи, че не е отговорен за събитието, причинило вредата, тоест, че липсва нарушение, в причинна връзка с което са претърпени вредите, нито че съгласно чл. 24, § 2 и § 3 и чл. 32 администраторът на лични данни следва да доказва наличието на подходящи политики за защита на данните и придържането към одобрени кодекси за поведение или одобрени механизми за сертифициране, както и прилагането на конкретни подходящи технически и организационни мерки, съобразени с конкретните рискове. Съдът не е съобразил и служебното начало в съдебния процес по административни дела, включително необходимостта от специални знания за изясняване на съществен въпрос по делото, а именно какъв е техническият механизъм на неоторизирания достъп до лични данни, осъществен на 15.07.2019 г. При липса на дадени указания по доказателствената тежест и на събрани относими към спора доказателства, изводът на административния съд, че неоторизираният достъп сочи на противоправно бездействие на ответника да изпълни произтичащи от посочените разпоредби задължения да осигури достатъчна техническа надеждност и сигурност на информационната си система, за да защити физическите лица във връзка с обработването на личните им данни, е формиран при съществени процесуални нарушения и е необоснован. Следва да се подчертае, че понятието за нарушение по смисъла на Регламента е автономно и се съдържа в чл. 4, § 12 от Регламента. Нарушението на сигурността, респективно липсата на такова нарушение, са факти, които следва да бъдат установени в процеса. Нарушението не може да се презюмира въз основа на други данни, по- конкретно въз основа на това, че има неразрешено разкриване или достъп до лични данни. Неразрешеното разкриване и достъп може да е следствие от нарушението, но това следствие, както и самото нарушение, респективно тяхната липса, трябва да бъдат доказани и това изисква използване на специални знания. По изложените съображения, обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото– върнато на друг състав на административния съд за ново разглеждане. При новото разглеждане в подробен доклад по делото съдът следва да посочи относими към спора факти, като разграничи спорните от безспорните. След определяне на спорните факти, на страните следва да бъдат дадени подробни указания по тежестта на доказване, съобразени с техните конкретни твърдения и с нормата на чл. 82, § 3 от Регламента, включително, но не изчерпателно, за необходимостта от специалния знания за изясняване на въпросите при какви конкретни обстоятелства е допуснато изтичането на данни, има ли нерегламентиран достъп, по какъв технически начин е осъществен и до какви конкретно устройства или системи, съхраняващи данни, изцяло на външна намеса ли се дължи достъпът и възможно ли е той да се дължи изцяло на външна намеса, какви технически мерки са предприети, за да предотвратят достъпа, достатъчни ли са те, предвид достиженията на техническия прогрес и различните рискове, технически възможно ли е било предотвратяването на изтичането на данни. Следва да се укаже на ответника по иска, че негова е тежестта да докаже с всички допустими доказателствени средства, че нерегламентираният достъп не се дължи на нарушение по смисъла на регламента, включително, че такова нарушение липсва или че е направил всичко възможно да го предотврати, предвид достиженията на техническия прогрес. Ищецът от своя страна следва да установи по категоричен начин в какво конкретно се изразява бездействието на ответника да изпълни задължения, произтичащи от Общия регламент за защита на личните данни- налице ли е "допускане" на нерегламентиран достъп. При новото разглеждане на делото, съдът следва да се произнесе по разноските, съгласно чл. 226, ал. 3 АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,