Решение № 64 от 20.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2289/2020 г.

Решение № 64 от 20.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2289/2020 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Майя Русева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. М. К. срещу решение № 405/13.02.20 по г. д. № 3694/19 на АС - София - в частта му, с която, след частична отмяна на реш. № 3509/14.05.19 по г. д. № 12585/17 на СГС, касаторът е осъден да плати на основание чл. 45 ЗЗД 1500 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от изявления на същия по г. д. № 12900/15 на СГС, ведно със съответни разноски. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост. Моли се за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново гледане. Ответната страна М. Д. С. оспорва жалбата. С определение № 805/19.11.20 е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпрос относно задължението на съда да извърши анализ, преценка, разграничение на личното мнение и оценка от една страна и посочването на факти от друга. В отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, ВКС намира следното: В мотивите към акта си, с който разрешава по същество спор относно причинени вреди от изнесена информация, съдът е длъжен да посочи кои конкретни изрази представляват твърдения за факти и кои – оценка на фактите. На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, във връзка с които може да бъде ангажирана отговорността само ако са неверни и позорят адресата. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността само ако представляват обида. В мотивите съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 от КРБ. Трябва да се посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно извършени. В този смисъл е формирана задължителна практика на ВКС, цитирана от касатора /реш. № 85/23.03.12 по г. д. № 1486/11, ІV ГО, реш. № 369/26.11.15 по г. д. № 2098/15, ІV ГО и др. /, която настоящият състав споделя. По основателността на касационната жалба: С исковата молба се претендира обезщетение за неимуществени вреди от изявления на касатора, вкл. такива от съдебно заседание от 13.06.17 по г. д. № 12900/15 на СГС, направени в качество на свидетел. Няма спор, че съдържанието на последните е както следва: "Госпожа М. се беше наела по едно време да става говорител на главния прокурор Ц. по линия на фалита на КТБ. Имаше изключително брутално поведение по медиите. Поръчково бих казала"; "Тогавашният директор на ТВ 7 ми се беше оплакал, че е поканена М., а уж под формата на друго мнение, така да има плурализъм и т. н. Тъй като се знае, че госпожа М. има общо с плурализма, колкото аз с Д. Т., той се беше ядосал много"; "Точно тогава въпросната г-жа изпълнителка на поръчки М. - така е известна в нашите кръгове между другото -да, дори се говореше преди години, че имало тарифа, която й се плащала, за да изпълнява особени поръчки и да играе роля на страхотен блюстител на истината и морала"; "По-точно аз я утешавах, че си познаваме М. и нейната журналистическа чистоплътност". В практиката на ВКС трайно и безпротиворечиво се приема, че предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД са наличие на вреди, деяние на ответника, противоправност на същото, причинна връзка между деянието и вредата, и вина – като установяването на първите четири е в тежест на ищеца, а оборването на презумпцията за вина – на ответника. В случая наличието на елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД е оспорено, в това число с доводи, че съдържащите се в отговорите на въпросите на съда изявления на ответницата не носят белези на обида /видно от пълното им съдържание, като сочените цитати са извадени от контекста/, че същите са или лично, субективно мнение за професионалните качества на ищцата, респективно за съответствието на професионалното й поведение с общоприетите морални норми и изразяване на неодобрение, или излагане на битуващата в журналистическата гилдия оценка за професионалното поведение на ищцата, материализирано в журналистическите й материали /а именно разминаване между обективна действителност и факти и начина им на представяне от нея чрез средствата за масова информация/. С оглед отговора на правния въпрос, даден по-горе, следва да се приеме, че с акта за разрешаване на спора по същество, в мотивите си, съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 от КРБ; трябва да се посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно извършени. Това разграничение е необходимо, доколкото на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, във връзка с които може да бъде ангажирана отговорността само ако са неверни и позорят адресата - докато оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност, и могат да ангажират отговорността само ако представляват обида. В случая въззивната инстанция е процедирала в отклонение от горните постановки. Съдът не е извършил необходимото разграничение във връзка с текста на процесните изявления, не е изложил мотиви - в това число във връзка с релевираните от ответницата възражения - каква част от изнесеното съставлява твърдения и каква оценка, не е обсъдил, след надлежно разграничение, събраните по делото доказателства във връзка със защитната теза на Л. К. относно процесната конкретна група изявления, в това число писмените такива към отговора на исковата молба и впоследствие ангажираните и представени. При тези обстоятелства въззивният съд се е отклонил от задължителната практика и е допуснал съществено процесуално нарушение – което е основание за отмяна на обжалваното решение съгласно чл. 281, т. 3 ГПК. От друга страна необсъждането на доводи и възражения на страните и на доказателства във връзка с тези доводи и възражения – при надлежно сезиране, препятства касационния съд да извърши необходимата проверка за правилността на обжалвания акт. С оглед на това делото трябва да се върне на основание чл. 293, ал. 3 ГПК на същия съд за ново разглеждане от друг състав. При новото гледане следва да се извършат процесуални действия, изразяващи се в обсъждане на надлежно заявените от ответницата доводи и възражения, в това число относно провеждане на изискуемото разграничение кои от изявления съставляват твърдения за факти и кои мнения, и на ангажираните във връзка с възраженията й доказателства-ведно с останалите такива. С оглед разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК настоящият съдебен състав не трябва да се произнася по искания за разноски. Мотивиран от горното и на основание чл. 281, т. 3 пр. 2 ГПК и чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІІ ГО,