Решение № 4769 от 1.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1467/2018 г.

ВАСVII отделение01.04.2019 г.докладчик т Соня Янкулова

Диспозитив

ОТМЕНЯ Решение № 124 от 13.12.2017 г. на Административен съд, гр. Шумен, постановено по административно дело № 303/2017 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ жалбата на М. Петрова, [населено място], [адрес] срещу Заповед № 17-0869-001038 от 04.10.2017 г. на началника на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Шумен. ОСЪЖДА М. Петрова Петрова, [населено място], [адрес] да заплати на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Шумен, седалище и адрес на управление гр. Шумен, ул. "Сан Стефано" № 2200, 00 (двеста) лева разноски по делото. Решението е окончателно.

Мотиви

Решение № 4769 от 1.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1467/2018 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началника на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Шумен, срещу Решение № 124 от 13.12.2017 г. на Административен съд, гр. Шумен, постановено по административно дело № 303/2017 г.

С обжалваното решение съдът отменя Заповед № 17-0869-001038 от 04.10.2017 г. на началника на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Шумен, с която на основание чл. 171, т. 2а от Закона за движението по пътищата на М. Петрова е приложена принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" – лек автомобил, марка "Мерцедес", модел "ЦЛЦ 180", регистрационен [рег. номер на МПС] за срок от шест месеца.

І. Становища на страните:

  1. Касационният жалбоподател - началникът на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Шумен, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага подробно фактите по делото и сочи, че съдът в нарушение на чл. 171, т. 2а от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) е приел, че изтичането на срока на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство не лишава водача от правоспособност, тъй като свидетелството имало само удостоверителна функция. Съдът се позовава на мотивите на Закона за изменение и допълнение на Закона за движението по пътищата и прави извод, че мярката е насочена само към неправоспособен водач, какъвто е единствено водач, който не притежава свидетелство, което не съответства на нормативната уредба.

Прави подробен анализ на релевантната нормативна уредба и сочи, че при изтичане на срока на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство не е налице презумпция за неговата физическа годност. Обосновава срочността на правото да управляваш моторно превозно средства. Несъответен на материалния закон счита и мотива на съда за нарушение на принципа на съразмерност – чл. 6, ал. 1 АПК.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на г-жа Петрова. Претендира направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Касаторът се представлява от юрисконсулт И. Иванова.

  1. Ответникът по касационната жалба – М. П., не взема становище.
  1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Правилно съдът е приел, че оспореният акт е издаден в нарушение на материалния закон и неговата цел. Водачът не е загубил качествата и уменията да управлява моторно превозно средство като представя свидетелство с изтекъл срок.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

  1. На 30.09.2017 г. около 21,25 часа г-жа П. управлявала собствения си лек автомобил марка "Мерцедес", модел "ЦЛЦ 180", с регистрационен [рег. номер на МПС], в гр. Шумен, по бул. "Симеон Велики" като при проверка контролните органи установяват, че представеното свидетелство за управление на моторно превозно средство е с изтекъл срок на валидност на 09.01.2017 г. За установеното нарушение на чл. 150 ЗДвП е съставен акт за установяване на административно нарушение № 2379 като са отнети два броя регистрационни табели и свидетелство за регистрация на моторно превозно средство, част ІІ.
  1. На 04.10.2017 г., със Заповед № 17. -869-001038, началникът на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Шумен, на основание чл. 171, т. 2а ЗДвП прилага на г-жа Петрола принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" – лек автомобил марка "Мерцедес", модел "ЦЛЦ 180", регистрационен [рег. номер на МПС], за срок от шест месеца.
  1. На 04.10.2017 г. г-жа Петрова подава документи за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство като прилага карта за медицински преглед от 02.10.2017 г.
  1. На 10.10.2017 г. на г-жа Петрова е издадено ново свидетелство за управление на моторно превозно средство.
  1. В хода на съдебното производство органът представя:

а) Заповед № 8121 з-1524 от 09.12.2017 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 165 ЗДвП са определени службите за осъществяване на контрол като под т. 3 са областните дирекции на Министерството на вътрешните работи;

б) Заповед № 372 з-1812 от 07.07.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, с която на основание чл. 172, ал. 1 ЗДвП са оправомощени длъжностни лица да издават заповеди за прилагане на принудителни административни мерки по чл. 171, т. 2а ЗДвП, като под т. 2 е началникът на сектор "Пътна полиция" в областната дирекция.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган – при надлежно делегирани правомощия, в исканата от закона форма и реквизити, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон и неговата цел.

Съдът приема, че изтичането на срока на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство не лишава водача от неговата правоспособност, тъй като свидетелството е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност – чл. 2, ал. 1 от Наредба №І-157 от 01.12.2012 г. за условията и реда за издаване на свидетелства за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредба №І-157). Свидетелството има само удостоверителна функция за придобитата правоспособност, но не е елемент на сложния фактически състав на придобиване на правоспособността. С оглед на това изтичането на срока на валидност на свидетелството не лишава водача от придобитата правоспособност. Позовава се по аргумент на противното на чл. 157, ал. 4 и 5 ЗДвП, както и на мотивите на Закона за изменение и допълнение на Закона за движението по пътищата от които обосновава извод за разлика между неправоспособен водач и водач с изтекъл срок на свидетелство за управление. Въз основа на това съдът прави извод за лиса на предпоставките за прилагане на мярката.

Съдът приема, че мярката е и в нарушение на чл. 6, ал. 1 АПК, тъй като ограничава правата на водача в по-голяма степен от необходимото, лишавайки го от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест месеца при издадено свидетелство за управление на 10.10.2017 г.

Въз основа на горното съдът приема, че оспорената заповед е незаконосъобразна и я отменя.

Изводът на съда е неправилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, несъответствие с материалния закон и необоснованост. Доводи в подкрепа на порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила не сочи. Налице е бланкетно твърдение за този порок, поради което и на основание чл. 218, ал. 1 и 2 АПК съдът не дължи произнасяне по него. Доводите за несъответствие с материалния закон и необоснованост са изложени заедно, поради което ще бъдат разгледани едновременно.

Преди всичко, с оглед на доводите на касатора и мотивите на съда досежно значението на срока на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство съдът счита за необходимо да посочи следното:

Съгласно чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), свидетелството за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство. Но свидетелството, съгласно чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 2 ЗБЛД, е и идентификационен документ за самоличност на българските граждани на територията на Република България. Следователно свидетелството за управление на моторно превозно средство има две удостоверителни функции.

Разпоредбата на чл. 171, т. 2а ЗДвП е относима към свидетелството за управление на моторно превозно средство в качеството му на индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство.

Съображение 2 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелствата за управление на превозни средства (Директива 2006/126) сочи, че "Правилата за свидетелствата за управление на превозни средства са съществен елемент на общата транспортна политика и допринасят за подобряване на пътната безопасност и улесняват свободното движение на хора, които се установяват в държава-членка, различна от тази, която е издала свидетелството за управление". Тази значимост, която индивидуалните транспортни средства имат за свободното движение на хора, е обусловила взаимното признаване между държавите членки на издадените от тях свидетелства за управление – член 2, параграф 1 от Директива 2006/126, и е довела до регламентирането чрез вторичен акт на правото на Европейския съюз на предпоставките, при наличието на които се издава и действа съответното свидетелство за управление на превозно средство.

Съгласно член 7, параграф 1 от Директива 2006/126 свидетелства за управление на превозно средство се издават само на кандидатите, които са взели изпит по умения и поведение и теоретичен изпит и отговарят на медицинските стандарти в съответствие с разпоредбите на приложения ІІ и ІІІ. Съгласно член 7, параграф 3, буква а) подновяване на свидетелствата за управление на превозни средства, когато техният срок изтече, подлежи на продължаващо спазване на минималните стандарти на физическа и умствена годност за управление, постановени в приложение ІІІ за свидетелствата от категория С, СЕ, С1, С1 Е, D, DЕ, D1 и D1 Е и обичайно пребиваване на територията на държавата членка, а съгласно член 7, параграф 3, буква б) държавите членки могат при подновяване на свидетелствата за управление от категории АМ, А1, А2, А, В, В1 и ВЕ да изискват преглед като прилагат минималните стандарти на физическа и умствена годност за управление, посочени в приложение ІІІ.

Следователно, за водачите от категория С изискването за покриване наличие на минималните медицински стандарти и обичайно пребиваване на територията на държавата членка при подновяване на свидетелството е задължително по силата на директивата, а за водачите от категория В изискването за покриване наличие на минималните медицински стандарти е поставено в дискрецията на държавата членка.

Съгласно член 7, параграф 2, буква а) и б) от Директива 2006/126 срокът на действие на свидетелството за управление на моторно превозно средство категория С е пет години, а от категория В - десет години.

Директива 2006/126 е транспонирана в Закона за движението по пътищата - § 35, т. 3 ЗДвП, и в чл. 51 ЗБЛД, като националният законодател е приел, че изискването за покриване на минималните медицински стандарти и за обичайно пребиваване на територията на страната е задължително и за водачите от категория В – чл. 151, ал. 2 и 5 ЗДвП във вр. с чл. 15, ал. 2 от Наредба №І-157.

С оглед на легалната дефиниция, дадена в чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство е официален свидетелстващ документ, който с обвързваща всички доказателствена сила установява релевантния факт – правоспособността на притежаващия го да управлява съответното моторно превозно средство. Съгласно изрична законова разпоредба – чл. 51 ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство е удостоверителен документ със законово определен срок на валидност по изказа на закона. Той не е официален удостоверителен документ, който до края на живота на съответното лице удостоверява притежавана правоспособност.

Законодателят е приел, че в рамките на човешкия живот настъпват обективни и субективни факти и обстоятелства, които имат въздействие върху признатата от правото способност на съответния правен субект да управлява моторно превозно средство. Поради това законодателят първо, признава правото да се управлява моторно превозно средство само за определения в закона срок. Второ. Регламентирал е факти, наличието на които води до предсрочно прекратяване на това право. И трето. Създал е възможност правото на управление на моторно превозно средство да бъде продължено, но е приел, че това не става автоматично, а при наличието на определени условия, доказването на които става по определен ред и е в тежест на правоимащия.

Правоспособността да се управлява моторно превозно средство е признато от държавата право да се извършва дейността по управление на моторно превозно средство. Признаването на това право държавата е поставила в зависимост от наличието на две групи изисквания: 1. съвкупност от знания, умения и поведение, които позволяват управление на моторното превозно средство, и 2. физическа и психическа годност за управление на моторно превозно средство. Двете изисквания трябва да са налице кумулативно както към момента на първоначалното признаване на правоспособността, така и по време на нейното упражняване. Липсата на което и да е от изискванията води до липса на правоспособност.

За установяването на наличието на двете изисквания законодателят е създал специален ред – изпит пред оторизиран от държавата правен субект за проверка на знанията, уменията и поведението, и медицински преглед от компетентно медицинско лице.

Проверката на знанията, уменията и поведението на лицето чрез полагане на съответния изпит се извършва при първоначалното признаване на правоспособността. Законодателят е приел, че придобитите знания, умения и поведение не се нуждаят от последваща проверка освен ако управлението на моторно превозно средство водачът е извършвал в нарушение на установените правила. Установяването по надлежния ред на извършени от водача брой и вид нарушения, предвидени в чл. 157, ал. 1 във вр. с ал. 3 ЗДвП, създават презумпция за липса на необходимите знания, умения и поведения, поради което водачът губи правоспособността си и за да упражнява отново дейността е необходимо да положи отново изпит. Но изтичането на определен период от време, без водачът да е извършил законово определените нарушения, не е само по себе си обстоятелство, което налага нова проверка на придобитите знания, умения и поведение. Напротив. Законодателят презумира, че лицето притежава необходимите знания, умения и поведение. За това с изтичането на срока на правото на управление и при липса на доказателства за презумирана липса на знания, умения и поведение законодателят не изисква полагането на изпит, за да разреши продължаване на срока на правото.

Проверка на физическата и психическа годност за управление на моторно превозно средство законодателят изисква при първоначалното признаване на правоспособността. Но за разлика от установените при първоначалното признаване на правоспособността знания, умения и поведение установената при първоначалното признаване на правоспособността физическа годност законодателят е приел, че има срок на действие (на валидност) пет, съответно десет години - чл. 51, ал. 3, 4 и 5 ЗБЛД. С изтичането на този законово определен срок не е налице законова презумпция за физическа годност на водача. Напротив. Съгласно чл. 159, ал. 1 ЗДвП във вр. с чл. 15, ал. 2 от Наредба №І-157 при "подмяна" на свидетелството за управление водачът представя карта за оценка на физическата годност.

Законодателят е приел, че на всеки пет, съответно десет, години е необходимо да бъде извършвана проверка на физическата годност на лицето, което е придобило правоспособността и поради това правоспособността не се придобива безсрочно, а за срок от пет, съответно десет години. С изтичането на петгодишния (десетгодишния) срок знанията, уменията и поведението на водача, при липса на законово определените нарушения, не се проверяват, но физическата годност следва да бъде проверена и само ако е налице доказано съответствие на установените медицински изисквания лицето придобива право да управлява моторно превозно средство за следващия десет годишен период.

Следва да бъде налице и другата предпоставка – обичайно пребиваване в страната, за да възникне компетентност именно на органите на българската държава да признаят, при наличие на останалите предпоставки, правоспособността и с оглед на това да издадат свидетелство за правоспособност.

Изложеното показва, че правото на управление на моторно превозно средство е срочно право. С изтичането на срока, за който държавата е признала на съответното лице правото да управлява моторно превозно средство, правото се прекратява. То повече не съществува. Срочността на правото е отразена в официалния удостоверяващ правото документ – свидетелството за управление на моторно превозно средство. Поради това законодателят в § 1, т. 2, б. "з" ЗБЛД изрично сочи, че личен документ "с изтекъл срок на валидност" е нередовен.

Вярно е, че в случая законодателят е употребил по отношение на официален свидетелстващ документ израза "изтекъл срок на валидност". Официалният свидетелстващ документ, който удостоверява, че определено право съществува за определен срок, с изтичането на срока не се лишава от материалната си доказателствена сила, т. е. от валидността си. Напротив. И след изтичането на срока, за който документът удостоверява по официален начин съществуването на правото, документът, именно защото е валиден – издаден е от длъжностно лице, в кръга на удостоверителната му компетентност, при спазване на предвиденото в закон удостоверително производство, удостоверява надлежно, че правото е съществувало в рамките на посочения период. Per argumentum a contrary документът надлежно удостоверява, че след посочения в него срок правото на управление на моторно превозно средство не съществува.

С оглед на изложеното управляването на моторно превозно средство със свидетелство за управление, което удостоверява изтекъл срок на право на управление, е управление без свидетелство по смисъла на чл. 171, т. 2а ЗДвП.

При отчитане на горното изводът на съда, че семантичното тълкуване на чл. 171, т. 2а ЗДвП сочело неприложимост по отношение на водач, на когото срокът на свидетелството за управление на моторно превозно средство е изтекъл, е неправилен. В случая, видно от доказателствата по делото срокът на свидетелството за управление на моторно превозно средство на г-жа Петрова е изтекъл на 09.01.2017 г. Следователно, считано от тази дата тя не е правоспособна да управлява моторно превозно средство, поради което на 30.09.2017 г. е осъществила състава на чл. 171, т. 2а ЗДвП – управлявала е моторно превозно средство, без да притежава съответно свидетелство за управление. Това прави оспорената заповед законосъобразна, а обжалваното решение неправилно – постановено в нарушение на материалния закон.

Съдът следва да го отмени. Делото е изяснено от фактическа и правна страна. С оглед на изложеното оспорената заповед е законосъобразна – издадена е от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел. Поради това жалбата на г-жа Петрова срещу Заповед № 17-0869-001038 следва да бъде отхвърлена.

С оглед на изхода от спора, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на Върховния административен съд по тълкувателно дело № 5/2009 г. съдът следва да осъди г-жа Петрова да заплати на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Шумен – юридическото лице, в структурата на което се намира органът - касатор, направените по делото разноски. Същите са само за юрисконсултско възнаграждение, размерът на което съдът определя на по 100, 00 лв. за двете инстанции на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във вр. с чл. 24 от Наредбата за изплащане на правната помощ във вр. с чл. 144 АПК.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

Цитирани разпоредби

1
  • чл. 171, т. 2