Решение № 249 от 11.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 399/2012 г.

Решение № 249 от 11.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 399/2012 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова Производството е по чл. 47, т. 2, т. 3, т. 5 и т. 6 ЗМТА. Образувано е по предявени обективно кумулативно съединени искове от [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], за отмяна на решение от 23.12.2011 г. по ВАД № 376/2009 г. на Арбитражния съд при БТПП и допълнително решение от 28.02.2012 г. по същото дело. Искането за отмяна на посоченото арбитражно решение/ основно и допълнително/ е обосновано с твърдения на ищеца, че: арбитражното споразумение е недействително, алтернативно, че е отпаднало арбитражното споразумение поради приети за разглеждане от Районен съд - Варна, предявени от [фирма] искове, основани на същия наемен договор и по идентичен правен спор, по което РО не се е произнесъл своевременно; арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България поради нарушаване на основополагащи за правовия ред принципи - принцип на равнопоставеност на страните в процеса и състезателното начало/т. 2.1 от исковата молба/, принципа за законност/т. 2.2 /, диспозитивното начало/ т. 2.3./ и принципите за дирене на истината и справедливостта /т. 2.3./; решението съдържа произнасяне по въпроси извън предмета на спора в частта, с която като база за определяне на неустойката е включена и сумата 138 798.37 лв. - извършени инвестиции след датата на исковата молба, а присъждането на неустойка по чл. 26, вр. с чл. 25, вр. с чл. 4, ал. 2 от договора за наем е извън петитума на исковата молба и уточненията, както и, че образуването на арбитражния съд противоречи на съответни разпоредби от Правилника на АС при БТПП, а съответните арбитри са нарушили Етичния кодекс. В допълнително постъпили по делото молби са развити подробни фактически и правни доводи във връзка с поддържаните основания за отмяна на арбитражното решение, като са представени и множество писмени доказателства под опис. По съображения, подробно развити и в писмена защита, изготвена от процесуалните пълномощници на ищеца, се иска отмяна на атакуваното решение/основно и допълнително/, с присъждане на разноски. Ответникът - [фирма], чрез процесуалните си пълномощници, оспорва изцяло предявените искове за отмяна на арбитражното решение и моли за отхвърлянето им, като счита за неоснователни всички твърдения на ищцовото дружество. Подробни съображения са изложени в писмен отговор и допълнителна молба, както и в писмена защита, с искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение след като прецени данните по делото и доводите на страните във връзка с поддържаните основания за отмяна на арбитражното решение, приема следното: С решение от 23.12.2011 г. по ВАД № 376/2009 г. на АС при БТПП [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] следните суми: 987 891.32 лв. с ДДС, представляващи неустойка по чл. 26, във вр. с чл. 25 и чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договор за наем от 3.04.2002 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.09.2009 г. до окончателното й плащане от ответника; сумата 1 000 лв., представляваща частично предявен иск за неустойка по чл. 26, във вр. с чл. 3, ал. 2, във вр. с чл. 25 от договор за наем от 3.04.2002 г. от общ размер на претенцията от 288 900 лева, както и разноски в размер на 13 405 лв. С решението е отхвърлен като неоснователен първият посочен иск за разликата до пълния размер от 2 221 200 лева, като е отхвърлен изцяло, като неоснователен, и иска по чл. 26, вр. с чл. 24 от договор за наем от 03.04.2002 г. за сумата 50 000 щ. д. Предмет на настоящото производство е арбитражното решение в неговите осъдителни части. С допълнително решение от 28.02.2012 г. АС при БТПП е оставил без уважение исканията на ответника по арб. дело - [фирма] за поправка на явна фактическа грешка, допълване и поправяне на диспозитива на решението, както и за тълкуване на части от мотивите към решението, заявени в процесуални молби от 04.01.2012 г., 21.01.2012 г., 28.01.2012 г. и две молби от 30.01.2012 г., поради тяхната неоснователност и недопустимост в частта за тълкуване на мотивите. Исковата молба е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, което обуславя допустимостта на предявените искове. Искът за отмяна на арбитражното решение /основно и допълнително/ на първото поддържано основание по чл. 47, т. 2 ЗМТА, е основателен. Арбитражното споразумение, инкорпорирано в случая като клауза от материалноправния договор между страните, съставлява абсолютна процесуална предпоставка, от чието съществуване се обуславя и компетентността на арбитражния съд да се произнесе по спора, с който е сезиран. Предвид последиците от арбитражното споразумение, които са процесуални, за валидността му като процесуален договор е необходимо да е налице писмено съгласие на страните, или на техните законни представители, или пълномощници, което да е оформено самостоятелно или като клауза в друг договор за възлагане на конкретно посочен арбитраж да реши очертаните в това споразумение спорове /вече възникнали или бъдещи/ относно определено договорно или извъндоговорно правоотношение. В този смисъл са и разпоредбите на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 ЗМТА, в които е дадено легално определение на арбитражното споразумение, както и изискванията, на които то следва да отговаря като процесуален договор. Независимо от процесуалния характер на арбитражното споразумение, респ. арбитражната клауза, в качеството му на договор споразумението следва да отговаря на изискванията за действителност на договорите - дееспособност на страните по него, валидно изразена воля за сключването му и др. Въпросът за действителността на арбитражното споразумение следва да се преценява в зависимост не само от общите основания за действителност на договорите - напр. по чл. 26 ЗЗД, но и в зависимост от евентуални специфични изисквания за начина на волеобразуване - напр. по чл. 137, т. 7, или по чл. 236 ТЗ. Арбитражно споразумение, отнасящо се до спорове, произтичащи от договорни правоотношения, може да е включено в материалноправен договор като негова отделна клауза. По този начин е оформено и процесното арбитражно споразумение - чл. 28 от договор за наем от 03.04.2002 г. В тези случаи, макар и то да е самостоятелно и независимо от останалите уговорки, като нищожността на договора не означава сама по себе си недействителност и на съдържащата се в него арбитражна клауза, в какъвто смисъл е изричната разпоредба на чл. 19, ал. 2 ЗМТА, налице са основания за недействителност на материалноправния договор, водещи до недействителност и на обективираната в него арбитражна клауза. При своевременно въведено от ответника в арбитражния процес възражение за липса на правораздавателно правомощие на арбитражния съд да разгледа и да реши по същество спора, с който е сезиран/ чл. 20, ал. 1 ЗМТА/ арбитражният съд разполага с правомощие да провери и служебно валидността на арбитражното споразумение и дали то е още в сила. Произнасянето по тези въпроси е в рамките на правомощието на арбитражния съд да се произнесе по собствената си компетентност и то съвпада с обхвата на въпросите, по които се произнася и държавния съд при отвод за арбитраж съгласно чл. 8, ал. 1 ЗМТА, във вр. с чл. 19 ЗМТА. В този смисъл е и категоричното становище на проф. Ж. С., застъпено подробно в монографията "Арбитраж по частноправни спорове", както и становището в "Българско гражданско процесуално право"/девето издание/. В случая, ответникът в арбитражното производство - сега ищец, е оспорил своевременно компетентността на арбитражния съд, което е видно от отговора на исковата молба, както и поддържаните в целия процес доводи /съответно допълвани/, вкл. и в хода по същество и в производството по допълване, поправка на очевидна фактическа грешка и по тълкуване на основното решение. Зачитайки това оспорване, арбитражният съд е следвало да провери изцяло валидността на арбитражната клауза, тъй като не е бил обвързан от първоначално въведеното основание за прекратяване/отпадане/ на арбитражното споразумение в резултат на непредявяване на отвод пред държавния съд по предявените искове за заплащане на обезщетения, произтичащи от същото наемно правоотношение. Това обаче не е сторено и липсват съображения, обосноваващи собствената компетентност на арбитражния съд да разгледа и да реши материалноправния спор по същество и то в аспекта на чл. 8, ал. 1, изр. 2 ЗМТА/ както е било квалифицирано възражението и от самия ответник по арб. дело/. Настоящият състав намира за основателни поддържаните от ищеца доводи във връзка с въведените особени изисквания за действителност на някои решения на органи на акционерното дружество по чл. 236 ТЗ/ в редакцията към момента на сключване на процесния договор за наем между страните/, съответстващи на чл. 57 от Устава на дружеството, приет на 21.05.2001 г. и вписан въз основа на решение от 06.07.2001 г. на Окръжен съд - Варна по ф. д. № 3283/1997 г. Тези данни са установими при справка в ТР по реда на чл. 23, ал. 4 ЗТР. Независимо от осъщественото от ответника по иска формално оспорване на твърденията на ищеца, наличието на въведено в Устава на наемодателя изискване за единодушно решение на СД на [фирма] за сключването на договор за наем за период общо от 20 години - първоначално за десет години, с неотменимо задължение за сключване на допълнителен договор за наем за още десет години, съответстващо на законовата разпоредба на чл. 236 ТЗ, не е оспорено своевременно в арбитражния процес, а от друга страна е видно и от Търговския регистър. Това изискване е приложимо както по отношение на първоначалния наемен договор, така и по отношение на визираните в чл. 4, ал. 2 от договора анекси, чрез които е предвидена допълнителна възможност за изпълнение на задължението по ал. 1 на чл. 4 за сключване на нов наемен договор - за последващ 10-годишен период/след изтичане на първоначалния 10-годишен срок/. В този смисъл следва да бъдат зачетени и твърденията на дружеството - ищец в арбитражното производство/сега ответник/, обективирани в нотариална покана /стр. 20 от арб. дело/, от които би могло да се направи категоричен извод относно противопоставимостта на възраженията за недействителност на предприетите правни действия по сключване на наемния договор по отношение на дружеството - наемател. За недоказано следва да се приеме твърдението на ответника по иска, че е налице единодушно решение на СД за сключване на наемния договор, който по своята същност/ предвид срока и отделните договорни клаузи/ безспорно следва да се квалифицира не само като дългосрочно сътрудничество по см. на чл. 236, ал. 1, т. 4 ТЗ/ в редакция към момента на сключване на договора/, но и като акт на разпореждане по см. на чл. 229, ал. 2 ЗЗД. Представеният едва в настоящото производство нотариално заверен препис от протокол от 01.03.2002 г. на СД на [фирма], обективиращ решение в този смисъл на компетентния орган на дружеството, съставлява частен свидетелствуващ документ и няма достоверна дата преди 25.08.2008 г./датата на нот. заверка/. Доводите на ответното дружество, свързани с този протокол на СД, основани на твърдения за наличие на данни и документи в търговския регистър, не могат да бъдат споделени, тъй като при извършена по реда на чл. 23, ал. 4 ЗТР справка не се установи основателност на тези доводи, а и не би могло да се приеме, че решението на СД подлежи на обявяване в ТР. От друга страна следва да се има предвид, че обективираното в протокола решение на СД е подписано от тогавашния председател на СД и в качеството му на пълномощник на В. К., без обаче да е доказано наличие на изрично пълномощно /предвид срока на наемния договор/, в каквато насока следва да се приемат за основателни правните доводи на ищеца. Следователно, този протокол не съставлява годно доказателство за установяване наличието на валидно решение на СД на акционерното дружество - наемодател, обективиращо надлежна воля за възникване на наемното правоотношение, съответно воля за сключване на арбитражно споразумение във връзка с това материално правоотношение. Предприетите от председателя на СД правни действия по сключването на наемния договор, вкл. и на арбитражната клауза, са също недействителни, като противоречащи на устава на дружеството - наемодател и на закона/чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. В този смисъл е и практиката на ВКС, Търговска колегия - решение № 728 от 31.10.2008 г. по т. д. № 896/2007 г., което е надлежно публикувано в правно-информационните системи, но е и представено по настоящото дело. Като неотносими следва да се приемат доводите на ответника по иска във връзка с презумпцията по чл. 301 ТЗ, тъй като в случая не се касае за извършени от името на търговеца действия без представителна власт, а за липса на надлежно формирана правновалидна воля от компетентния изпълнителен орган на дружеството - наемодател за сключване на договора. Що се отнася до доводите, свързани с приложение на сега действащата разпоредба на чл. 236, ал. 4 ТЗ, предвиждаща, че сключената в нарушение на чл. 326, ал. 1-3 ТЗ сделка е действителна, не се дължи подробното им обсъждане, доколкото разпоредбата е приета след сключването на наемния договор, а преценката за валидността на договора се осъществява единствено и само към момента на сключването му. За неоснователни следва да се приемат доводите на ищеца за недействителност на арбитражната клауза поради частичната недействителност на наемния договор - чл. 4, с който се цели заобикаляне на пределно допустимия срок на договор за наем. Тези доводи, отнесени пряко към материалноправния договор могат да се преценяват единствено с оглед на неговата частична недействителност, като се има предвид липсата на придадено от законодателя обратно действие на допълнението на ал. 1, чл. 229 ЗЗД/ ДВ бр. 92 от 2007 г./, даващо възможност за сключване на договор за наем за повече от десет години, когато е търговска сделка или с оглед на конверсията по ал. 3 на чл. 229 ЗЗД. Не би могло обаче да се счете, че тази частична недействителност на наемния договор води автоматично и до недействителност на арбитражната клауза. Що се отнася до преценката, свързана с възможността изпълнителния директор на дружеството - наемодател да сключи договор за наем за повече от 3 години, т. е. да извърши действие на разпореждане, в този аспект вече е налице произнасяне по-горе и не се налага допълнително обсъждане на доводите. Доколкото настоящият състав приема, че е налице недействителност на наемното правоотношение, то не следва да се преценява договорната клауза на чл. 3, ал. 2, изр. последно, предвиждаща вписването на договора и на последващите анекси, като условие договорът да произведе действие между страните. Възражението за отпаднало арбитражно основание, поради изоставяне на арбитражната клауза от страна на ищеца/сега ответник/ по предявените пред Варненския районен съд искове, което е релевирано с отговора на исковата молба по арб. дело, правилно е счетено от решаващия орган за неоснователно. Предвид съдържащите се в арбитражното дело книжа, относими към приключилия с влязло в сила решение спор, квалифициран от съда по чл. 76 ЗС, както и книжата/вкл. и представените в настоящото производство/, относими към прекратеното поради оттегляне на предявените от [фирма] срещу [фирма] искове за заплащане на обезщетения за вреди, основани на частичното прекратяване на наемното правоотношение - по отношение на кулинарния магазин, не може да се счете, че се касае за идентични по предмет искове с тези, разгледани от АС при БТПП. Само при такава идентичност, или ако арбитражният съд е разгледал спор, който е бил елемент от висящо/при условията на задължителна подведомственост/ съдебно производство, би могло да се направи извод за порочност на арбитражното решение на основание чл. 47, т. 2 - поради прекратяване на арбитражното споразумение на специфичното основание - предявяване на исковете пред държавния съд и липса на отвод за арбитраж по висящо пред същия съд дело по същия спор, или на основание чл. 47, т. 3 ЗМТА. По изложените съображения, настоящият съдебен състав приема, че липсата на валидно арбитражно споразумение обуславя извод за липсата на компетентност на АС при БТПП да се произнесе по спора, с който е бил сезиран по образуваното ВАД № 376/2009 г. Поради това решението/основно и допълнително/ в частите, които са предмет на настоящото производство, следва да бъде отменено. В случая не се налага обсъждане и произнасяне по останалите поддържани от ищеца основания по чл. 47, т. 3, 5 и 6 ЗМТА, тъй като те се поглъщат от отменителното основание по чл. 47, т. 2 ЗМТА - не би могло да се преценява дали арбитражното решение противоречи на основни принципи на правопорядъка в Република България, а оттам дали е налице несъвместимост с обществения ред, или дали са спазени императивни разпоредби във връзка с конституирането на арбитражния съд, след като е липсвала компетентност на АС при БТПП да разгледа делото и да се произнесе по същество по спора. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. ГПК на ищеца се дължи сумата 67 432.62 лв. разноски за настоящото производство, съставляваща сбор от заплатена по сметка на ВКС държавна такса - 40 091.85 лв. и заплатено възнаграждение за един адвокат в размер на 27 340.77 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение