Решение № 360 от 13.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 796/2012 г.

Решение № 360 от 13.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 796/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Д. И. П. чрез адв. П. С. Г. срещу въззивно решение № 113/13.03.2012 г., постановено по гр. д. № 1421/2011 г. от Пловдивския апелативен съд. Касационното обжалване е допуснато по следните правни въпроси: когато обезсилва изцяло решението на първата инстанция, въззивната произнася ли се по съществото на материалноправния спор; липсата на мотиви обуславя ли недопустимост на решението и въззивната инстанция може ли да обезсили решение на първостепенен съд поради липса на мотиви; замяната на първоначална страна в хипотезата на чл. 120 ГПК от 1951 г. (отм.), при което има сливане за част от страните на качеството ищец и ответник, представлява ли отказ от иска по чл. 119, ал. 2 ГПК от 1951 г. Съставът на Върховния касационен съд приема следното разрешение: Въззивният съд обезсилва първостепенния съдебен акт, когато са налице процесуални пречки или липсват процесуални условия за съществуването и/или надлежното упражняване на правото на иск, освен когато първата инстанция е постановила решение при нередовна искова молба, с изключение на нередовност поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице. В последната хипотеза въззивният съд, след поправяне на нередовността не се произнася сам по съществото на спора, като съответно потвърждава, отменя или изменя решението на първостепенния съд, а обезсилва същото и връща делото за ново разглеждане на същия съд. Така се процедира и, когато в първата инстанция не е бил конституиран задължителен необходим другар и, когато първостепенният съд е разгледал непредявен иск. Постановеното решение при липса на подведомственост или не от родово компетентния съд, се обезсилва като недопустимо и делото се изпраща на компетентния съд. Във всички останали случаи на недопустимост на първоинстанционното решение, то се обезсилва и производството по делото се прекратява. Недопустимостта на съдебния акт е свързан с пречки за надлежно развитие и разрешаване на правния спор, поради което е невъзможно, при подобен порок, произнасяне по съществото на спора. Ето защо и въззивната инстанция, след обезсилване на недопустимото решение, също не може да разгледа материалноправния спор, а с оглед порока - дължи връщане на делото на същия съд, изпращане на делото на компетентен съд или прекратяване на производство. Единственото изключение е при нередовност на исковата молба,, с оглед характеристиката на въззивната инстанция и нейните правомощия да поправя процесуалните нарушения на първата инстанция (стига да не се налага конституиране на нови страни). След отстраняване в срок на нередовната искова молба, въззивният съд, който е съд по съществото на спора, дължи произнасяне по него и съответно, с оглед крайния резултат, потвърждава, отменя или изменя първостепенното съдебно решение, без да го обезсилва. Излагането на мотиви на съдебното решение не е процесуална предпоставка за съществуването или надлежното упражняване на иска и няма отношение към допустимостта на исковото производство, съответно допустимостта на съдебния акт. Липсата на мотиви на съдебното решение е нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, което следва да бъде отстранено от въззивната инстанция, но само по себе си не е основание нито за отмяна, още по-малко, за обезсилване на първоинстанционното решене. Въззивният съд, също така, е втора по ред инстанция по съществото на спора, която е ограничена в рамките на въззивната жалба, но се произнася след преценка на събраните по делото доказателства, доводи и възражения на страните, като прави свои собствени фактически и правни изводи в рамките на въззивното обжалване. Въззивният съд не действа като контролно-отменителна инстанция (дали едно разрешение на първата инстанция е правилно или не); независимо от съображенията в първоинстанционното решение, сам излага мотиви според изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК и разясненията в Постановление № 1 от 13.VII.1953 г., Пленум на ВС. Въззивният съд, по силата на чл. 272 ГПК, когато има съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои, ползвайки се от анализа и обосновката, като по този начин осъществи своята решаваща дейност. Отказът от иск по чл. 119, ал. 2 ГПК от 1951 г., отм., съответно по чл. 233 ГПК от 2007 г., е валидно изявление на страна в съдебния процес, която е носител на правото на иск, с което десезира съда. Това процесуално действие зависи изцяло от волята на ищеца /както и подаването на исковата молба/, не се взема съгласие на противната страна и съдът проверява дали изхожда от легитимно лице и висящ ли е процеса. В случаите, когато според естеството на спорното право или на търсената защита, отказът от иск е недопустим, изявлението на ищеца по чл. 119, ал. 2 ГПК от 1951 г., отм. (чл. 233 ГПК от 2007 г.) няма десезиращ ефект. На общо основание, доколкото ответникът с поведението си не е станал причина за завеждане на делото, при прекратяването му поради отказ от иска, ответникът има право да получи от ищеца обезщетение за направените разноски по делото. Отказ от иска е възможен и когато ищецът притежава защитаванато субективно материално право и интересът му е останал неудовлетворен, но последицата е, че упражненото процесуално действие по чл. 119, ал. 2 ГПК от 1951 г., отм., го лишава от възможността по-нататък да търси правна защита по съдебен ред на своето материално право. При смърт на страна в процеса, се стига до процесуално правоприемство по силата на закона. В случаите, когато правоприемникът на починалата страна участва на лично основание като насрещна страна по спора, е налице сливане на качеството на ищец и ответник в един правен субект. Това води до недопустимост на иска, поради липса на насрещни страни и правен спор, в който случай съдът прекратява производството по делото, независимо от становището и желанието на страните и няма основание за присъждане на съдебноделоводни разноски. Естеството на спорното право и вида на търсената съдебна защита са без значение за правоприемството, съответно за сливането на качеството ищец и ответник и за дължимата последица - прекратяване на висящия процес. В подобен случай не е налице отказ от иск по силата на закона, нито след настъпилото сливане в качествата на ищец и ответник, може да се прави валидно изявление по чл. 119, ал. 2 ГПК от 1951 г., отм., съответно чл. 233 ГПК от 2007 г. за отказ от иск. По касационните оплаквания: Касаторът Д. И. П. излага доводи за недопустимост на атакувания съдебен акт, за противоречие с материалния закон - чл. 87, ал. 3 ЗЗД, за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответниците по касация Г. П. П., В. С. П. и Д. С. П. са изразил становище, че жалбата е неоснователна. В. П. не е изразил становище. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира, че касационната жалба е основателна. В. И. И. е предявила срещу Г. П. П., В. П., Д. П. и В. П., действаща със съгласието на своята майка и законна представителка Г. П. иск за разваляне на алеаторен договор по нот. акт № 151/1991 г. на нотариуса при РС - Стара Загора. Ответниците по иска са наследници по закон на приобретателя по сделката С. И. П. - син на праводателката по сделката и ищца по делото - В. И. В. И. е починала в хода на процеса и е заменена от наследника Д. И. П. Първостепенният Старозагорски окръжен съд уважил иска, на осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Въззивният Пловдивски апелативен съд обезсилил изцяло решението на първата инстанция и постановил ново решение, с което отхвърлил иска за размера на Х ид. ч. от сделката и прекратил производството по делото в частта за останалата Х ид. ч. от сделката. Пловдивският апелативен съд обезсилил изцяло решението на Старозагорския окръжен съд, поради това, че в съдебния акт на първостепенния съд няма изложени мотиви. Разгледал спора по същество и приел, че искът е неоснователен, поради което, при обезсилено първоинстанционното решение, отхвърлил иска като неоснователен. Съдът приел за установено, че прехвърлителят В. И. живеела в едно домакинство със семейството на приобретателя, за нейната хигиена, храна, за консумативи и специални нужди при болест, се грижил С. П. и съпругата му. Направил извод за пълно и точно изпълнение по алеаторния договор. Апелативният съд, като установил, че след смъртта на ищцата В. И., нейни наследници по закон са и част от ответниците по делото, които не са заявили, че поддържат иска, прекратил производството по делото за Х ид. ч. от предмета на сделката, като е приел, че е осъществена хипотезата на чл. 119, ал. 2 ГПК от 1951 г. Въззивното решение е постановено в противоречие с дадените по-горе отговори от състава на Върховния касационен съд и е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. След смъртта на ищцата В. И. И., призовани да я наследят са синът Д. И. П., на осн. чл. 5, ал. 1 ЗН и внуците В. П., Д. П. и В. П., на осн. чл. 10, ал. 2, предл. 1 ЗН. Д. П. е носител на правото на иск, по силата на универсалното правоприемството, до Х ид. ч. от защитаваното субективно материално право, а внуците В., Д. и В. П. - на другата Х ид. ч. Те са и ответници по иска, поради което на общо основание, производството в тази му част, е недопустимо, но не поради отказ от иска, а с оглед сливане качеството на ищци и ответници. Следователно въззивният съд правилно, като краен резултат, е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството до обема на ? ид. от прехвърленото вещно право по нот. акт № 151/1991 г. на нотариуса при РС Стара Загора. В тази част въззивното решение следва да бъде оставено в сила, макар и по други съображения. Липсата на мотиви не може да е основание за обезсилване на първоинстанционното решение и, като е постановил обратното, въззивният Пловдивски апелативен съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 208 и чл. 209, ал. 1 ГПК от 1951 г., отм. В тази част, въззивното решение трябва да бъде отменено. Въззивният съд не е върнал делото за ново разглеждане на първостепенния съд, а се е произнесъл по съществото на материалноправния спор. Вярно е, че ако обезсили съдебния акт на първата инстанция, въззивната не може да се произнесе по съществото на спора, но в случая, Пловдивският апелативен съд, както стана ясно, неправилно е приложил чл. 209, ал. 1 ГПК. В тази част въззивният съд дължи произнасяне по чл. 208 ГПК, доколкото няма заявени, или служебно установени, пороци, сочещи на нищожност или недопустимост на първоинстанционното решение. Такова произнасяне - по съществото на материалния спор, има. Ето защо, неоснователен е доводът в касационната жалба, че решението на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която алеаторният договор е развален, е недопустимо. Основателни са обаче оплакванията за неправилност на същото, поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В нарушение на чл. 87, ал. 3 ЗЗД, предвид характера на алеаторния договор за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане, въззивният съд ценил данните, че не през целия период от действие на договора прехвърлителят В. И. имала нужда от грижи и издръжка. За задълженията на приобретателите съдът е изходил от това, че И. била жизнена и разполагала с допълнителни средства. При договора за прехвърляне на вещни права срещу задължение за даване на издръжка и гледане не е необходимо прехвърлителят по сделката да изпадне в състояние, изискващо "специални грижи за лично и битово обслужване" или постоянна неработоспособност, за да започне приобретателят да престира поетото от него по договора. То се дължи ежедневно и в пълен обем. Ако страните не са уговорили изрично в кое жилище ще живеят, длъжникът е този, който следва да определи мястото за живеене. Определени по този начин рамките на изпълнението по договора, предполагат помощ от приобретателя във водене на домакинството, а при болест на отчуждителя, поемане пълната грижа за това домакинство, осигуряване на необходимия режим за лечение и обслужване - било лично, било чрез трето лице със съгласието на кредитора. В случая, по договора страните са определили, че приобретателите на имота поемат задължение за гледане и издръжка, изразяваща се в храна, облекло, осветление, отопление, гледане при болест и немощ. От това следва, че е издръжката на В. И., считана от сключване на договора, включва изцяло ежедневно осигуряване на храна, облекло, поемане на режийните разноски, както и на разходи при болест или други специфични нужди на кредитора. Съгласно постигнатото споразумение, прехвърлителите дължат полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството му, включително помощ за обслужване, при нужда и според възможностите му да се справя сам. Следователно от датата на сключване на договора С. П. и съпругата му Г. П., а след смъртта на С. П. - и наследниците му В. С. П., Д. С. П. и В. С. П., са били задължени ежедневно да издържат прехвърлителя В. И. в посочения по-горе обем, както и с оглед нуждите й, да полагат грижи за нея. По делото са събрани гласни доказателства, като според едната група свидетели, приобретателите са се грижили и издържали В. И., а според другата група - не са престирали изпълнение по договора. Необосновано въззивният съд е изключил изяло показанията на първата група свидетели - не се установява предубеденост или заинтересованост на същите, а обстоятелството, че В. И. полагала грижи за внуците и сина С. П. не е в противоречие с показанията, че приобретателите от своя страна не са се грижили и не са издържали прехвърлителя ежедневно и в пълен обем. По този иск ищецът следва да установят само наличие на валидно облигационно правоотоношение, възникнало по силата на договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане. Ответниците са тези, които носят доказателствената тежест за установяване на ежедневно и пълно изпълнение по договора За да постигне тази цел, доказването трябва да бъде пълно и главно - да формира сигурно убеждение у съда в осъществяването на твърдяните факти, което не е постигнато от ответниците по иска. Съдът, също така, в противоречие с чл. 188, ал. 3 ГПК не е съобразил липсата на каквото и да е изпълнение (безспорно по делото) по време на висящото производство, до смъртта на В. И. - повече от две години. Нуждата на кредитора от средства за съществуване не може да остане неудовлетворена, докато трае съдебното производство, а няма твърдения, нито доказателства такива да са предоставяни, евентуално - за трансформация на задължението за издръжка и гледане в парично. Основателно е и оплакването за допуснато нарушение от въззивния съд, който не е взел предвид релевантно за спора доказателство - удостоверение за излизане на Г. П. извън страната. От него се установява, че тя е била в чужбина за големи периоди от време, включително и след смъртта на съпруга си С. П., до датата на предявяване на иска, както и по време на съдебното производство. Няма твърдения, нито доказателства след смъртта на С. П., неговият пълнолетен син от предходен брак - В. П., а от 3.11.2008 г., след навършване на пълнолетие - синът Д. П., да са полагали грижи и да са давали издръжка на баба си В. И. Няма данни, нито се твърди, че изпълнението по договора след 2.12.2007 г. е предоставяно чрез трето лице, а Г. П. обективно е била възпрепятствана лично да издържа и се грижи за И. В заключение въззивното решение следва да бъде касирано и спора разрешен по същество, като иска бъде уважен до Х ид. ч. от обема на прехвърленото с алеаторния договор вещно право. Ответниците по иска следва да заплатят на ищеца сторените от него съдебноделоводни разноски - 1586 лв. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,