Решение № 13216 от 23.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11024/2019 г.

Решение № 13216 от 23.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11024/2019 г., III о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 1064/13.06.2019 г., постановено по адм. д. № 2257/18 година от Административния съд – Б.. С обжалваното решение е оставена без разглеждане исковата молба на М. Д. против Областна дирекция на МВР-Б., в частта относно претендираното обезщетение в размер на 2000 лева за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие на незаконното му задържане в ареста на Пето РУ при ОД на МВР Б. и е прекратено производството по делото в тази част. Със същото решение, съдът е осъдил ОД на МВР-Б. да заплати на М. Д. обезщетени в размер на 100 лева за понесени неимуществени вреди от незаконно прекратяване на регистрацията на лек автомобил "Сеат Ибиза" с рег. [рег. номер на МПС], разпоредено със ЗППАМ № 17-0769-002538/28.08.2017 г. на началника на група към ОД на МВР-Б., сектор "Пътна полиция", както и обезщетение в размер на 400 лева за понесени неимуществени вреди в резултат на незаконно лишаване от правото да управлява МПС, разпоредено със ЗППАМ № 17-0769-002528/28.08.2017 г. на началника на група към ОД на МВР-Б., сектор "Пътна полиция", ведно със законната лихва върху сумата, считано от 15.01.2018 г. –датата на оттегляне на незаконосъобразните административни актове. Съдът е отхвърлил иска до размера на претендираното обезщетение от 5000 лева като недоказан и неоснователен и е осъдил ОД на МВР-Б. да заплати на М. Д. разноски по делото в размер на 70 лева. Едната касационна жалба е от М. Д. и е срещу решението, в частта, в която частично са отхвърлени претенциите за неимуществени вреди. Наведените касационни основания са всичките по чл. 209, т. 3 АПК-неправилно приложение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени съдопроизводствени нарушения. Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на решение по съществото на спора, с което исковете се уважат изцяло. Претендират се разноски. М. Д. чрез своя пълномощник по делото е подал и частна касационна жалба против протоколно определение, с което е оставен без разглеждане иск за обезщетяване на вреди от незаконно задържане по реда на МВР, с правно основание чл. 5, ал. 5 КЗПЧОС Иска се отмяна на определението. Ответникът – ОД на МВР – Б. не изразява становище по тази касационна жалба и по частната жалба. Другата касационна жалба е от ОД на МВР-Б. и е срещу осъдителната част на съдебното решение. Наведените касационни основания са неправилно приложение на материалния закон и необоснованост – чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на решението в оспорената част и отхвърляне на исковете. Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на заплатения от ищеца адвокатски хонорар за процесуалното му представителство в касационното производство. Ответникът по тази касационна жалба – М. Д. чрез своя процесуален представител я оспорва по съображения в писмен отговор. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационните жалби като допустими. Те са редовни, подадени са от страни по делото, за всяка от които съответната обжалвана част от съдебното решение е неблагоприятна, както и в съответния законоустановен срок. По основателността им съдът приема следното: Административният съд-Б. е сезиран с искова молба от М. Д. с вх. № 9119/14.08.18 г., с която са предявени два иска срещу ОД на МВР-Б. – иск за заплащане на обезщетение в размер на 2000 лева за претърпени неимуществени вреди от незаконното му задържане на 26.08.2017 г. (сумата на обезщетението, посочена в началото на исковата молба е различна - 5000 лв. от тази посочена в петитума й), както и иск за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 400 лева, изразяващи се в заплатен адвокатски хонорар за оказване на помощ и съдействие за приключване на случая, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 03.01.2018 г. – деня на прекратяване на воденото наказателно производство. С определение № 1944/15.08.18 г. съдът конституира страните по делото и разпорежда връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея на ответника за отговор. В това определение съдът посочва, че е сезиран с два иска – иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лева от неоснователно задържане и наложени ПАМ по ЗДвП, както и иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 400 лева за заплатено адвокатско възнаграждение. С отговора от 21.09.18 г. на исковата молба, ответникът- ОД на МВР-Б. чрез своя процесуален представител посочва наличие на неяснота относно размера на претендираното обезщетение от незаконното задържане на ищеца, както и възразява по допустимостта на така предявения иск предвид липсата на доказателства за отменен като незаконосъобразен акт за задържането на лицето. Възразява се и по допустимостта на иска за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди. Във връзка с отговора на исковата молба, с разпореждане от 25.09.18 г., написано върху самия отговор, съдът указва на ищеца да отстрани пропуските и неточностите в исковата му молба. С молба от 18.12.18 г. ищецът уточнява, че претенцията му за обезщетяване на неимуществените вреди е в размер общо на 5000 лева, като сочи, че тя произтича освен от незаконното му задържане и от прекратяване на регистрацията на автомобила му, и отнемане на свидетелството му за правоуправление, и лишаването му от възможността за управление на МПС за четири месеца и половина. В същата молба се сочи отново и претенцията за обезщетяване на имуществени вреди в размер на 400 лева. В съдебно заседание, проведено на 18.12.18 г., съдът е констатирал, че ищецът е предявил три обективно съединени иска за обезщетяване на неимуществени вреди, давайки му възможност да уточни конкретните размери на исковите претенции по всеки един от тях, както и да уточни дали твърдяното от него 24-часово задържане е осъществено по реда на ЗМВР или при условията на НПК. С молба от 27.12.18 г. ищецът уточнява, че: задържането му е по реда на ЗМВР като заповед за това не му била връчвана, но от протокола за обиск ставало ясно, че тя е под рег. № 3388 р-7870/26.08.2018 г., която не е била оспорена пред съда; отнемането на свидетелството му за управление на МПС е направено със ЗППАМ № 17-0769-002528/28.08.17 г., която е обжалвана пред съда, но съдът е прекратил производството поради оттегляне на административния акт; прекратяването на регистрацията на автомобила му е станало по силата на ЗППАМ № 17-0769-002538/28.08.2017 г., която също била обжалвана, но съдебното дело е прекратено, тъй като заповедта е отменена. Посочено е, че във връзка с прекратяване на регистрацията на автомобила била издадена и друга ЗППАМ № 17-0769-002542/28.08.2017 г., която също била обжалвана, но съдебното производство е прекратено поради неотстранени недостатъци в жалбата. Със същата молба се уточняват и размерите на отделните претенции, като от незаконното му според ищеца задържане се претендира обезщетение на причинени неимуществени вреди в размер на 2000 лева, размерът на обезщетението, претендирано във връзка с незаконното отнемане на свидетелството за правоуправление и лишаване от възможността за управление на МПС за срок от 4 месеца и половина е 1000 лева, а размерът на претендираното обезщетение вследствие незаконното, според ищеца, прекратяване на регистрацията на автомобила му е 2000 лева, като всичките се претендират ведно със законната лихва върху тях, считано от 03.01.2018 година. В първото по делото съдебно заседание, проведено на 05.03.19 година, съдът докладва делото, посочвайки, че делото е образувано по искова молба, в която е формулирано искане за осъждане на ответника за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 5000 лева от неоснователно задържане и наложена ПАМ по ЗДвП, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.01.2018 година. С обжалваното решение ( в началото), съдът е посочил, че е сезиран с иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лева, което по-долу в решението си е конкретизирал по претенции, ведно със законната лихва върху него, считано от 03.01.2018 година, както и с искане за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 600 лева за заплатено адвокатско възнаграждение. Административният съд е приел, че исковата молба е частично недопустима, а именно в частта, в която се претендира обезщетение в размер на 2000 лева от незаконното задържане на ищеца. Съдът е обосновал този свой извод с обстоятелствата, че задържането е било по силата на заповед, издадена на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, която не е оспорена от ищеца и не отменена. При тези обстоятелства, съдът е приел, че не е налице хипотезата на чл. 204, ал. 1 АПК. Съдът е посочил, също така, че в исковата молба не са направени твърдения, които да са причина за квалификация на претенцията по чл. 204, ал. 3 АПК. Съдът не е споделил твърдението на ищеца, че правото му на обезщетение от незаконното му задържане произтича от чл. 5, ал. 5 ЕКПЧ. По тези съображения, съдът е преценил като недопустима исковата претенция за присъждане на обезщетение в размер на 2000 лева за претърпени неимуществени вреди от незаконното му задържане. Съдът е преценил като допустима исковата молба, в частта й относно исковите претенции в размер на 2000 и 1000 лева за неимуществени вреди, причинени от наложените ПАМ, посочвайки, че исковата молба в тази й част била допустима в хипотезата на чл. 204, ал. 3 АПК. Съдът е преценил като частично основателна исковата претенция. Установил е, че ЗППАМ № 17-0769-002528/28.08.17 г- и № 17-0769-002538/28.08.2017 г. са оттеглени от издателя им, поради което и на осн. чл. 204, ал. 3 АПК, съдът е извършил преценка за законосъобразността им. Приел е, че по отношение на ЗППАМ № 17-0769-002528/28.08.17 г. приложимите норми са чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП в редакцията й към ДВ, бр. 54/5.07.2017 г. и чл. 2 от Наредба № 30/27.06.2001 г. за реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество от водачите на моторни превозни средства, издадена от министъра на здравеопазването, министъра на вътрешните работи и министъра на правосъдието, обн. в ДВ, бр. 63/17.07.2001 година в сила до 29.09.2017 година. Съдът е преценил наложената ПАМ като незаконосъобразна, приемайки, че неправилно административният орган бил игнорирал изцяло оспорването на резултата от измерването с техническото средство, а така също и обстоятелството, че към момента на издаването на заповедта, не е бил известен резултатът от медицинското изследване. По отношение на законосъобразността на ЗППАМ № 17-0769-002538/28.08.2017 г, съдът е приел, че приложимата норма е тази в разпоредбата на чл. 171, т. 2 а ЗДвП в редакцията й към ДВ, бр. 54/5.07.17 г. въз основа на чието тълкуване съдът е стигнал до извода, че за приложението й се изисква безспорното установяване, че лицето управлява автомобила си след употребата на наркотични вещества или техните аналози. Приел е, че в конкретния случай, относимият факт – употребата на наркотични вещества или техните аналози не е бил установен по предвидения ред, регламентиран в ЗДвП и издадената за това специална Наредба № 30/2001 г. Съдът е приел, че не са били налице материалноправните предпоставки за налагане на тази ПАМ. Съдът е кредитирал свидетелските показания на св. Иванов, както и заповедта за прекратявана на трудовото правоотношение на ищеца, приемайки, че в резултат на наложените ПАМ, ищецът е преживял емоционален стрес и психически страдания, и е напуснал работа. Съдът е преценил като логично присъщи на незаконосъобразните ПАМ, претърпените от ищеца негативни емоционални изживявания, преценявайки, че е налице и причинно-следствена връзка между претърпените вреди и незаконосъобразно наложените ПАМ. По отношение размера на обезщетението, съдът е съобразил периода от 4 месеца и половина, за който то се претендира. Преценил е, че справедливият размер на обезщетението за прекратената регистрация на автомобила е 100 лева. При определяне на справедливия размер на обезщетението във връзка с лишаването на ищеца от правоуправлението на МПС, съдът е съобразил и обстоятелството, че ищецът е останал без работа в резултат на тази мярка, поради което е приел, че справедливият размер на обезщетението е 400 лева. По разноските, съдът е присъдил разноски за адвокатско възнаграждение пропорционално на уважената част от иска, както и заплатената държавна такса, преценявайки като неоснователно възражението на ответника за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Преди да разгледа и прецени всяка една от жалбите, с които е сезиран, касационният съдебен състав счита за необходимо да посочи следното: решението на първоинстанционния съд е объркващо и неясно относно волята на съда за броя на исковете, с които е сезиран. Съдът се е лутал измежду понятията искова претенция и искови претенции. В обжалвания съдебен акт, съдът говори едновременно за искова претенция от 5000 лева и за искови претенции, диференцирани по размер. Тази неяснота в мотивите рефлектира и върху диспозитива на съдебното решение, с който производството се прекратява по една искова претенция, други две се уважават частично като се отхвърлят общо за разликата до пълния предявен общ размер от 5000 лева. Едновременно с това, административният съд не е разгледал и не се е произнесъл по иска за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди, който е посочил в решението си( в началото), макар и с размер - 600 лева, различен от заявения в исковата молба - 400 лева. От съдържанието на исковата молба и от уточненията й, подробно изброени по-горе в решението, следва, че ищецът е предявил четири обективно и субективно съединени иска – три иска за присъждане на обезщетения във връзка с претърпени неимуществени вреди, както впрочем, съдът правилно е посочил в едно от определенията си и един иск за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди. По всеки един от тези искове, ищецът е дължал държавна такса в размер на 10 лева на осн. 72, ал. 2 ГПК вр. с чл. 2 а, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, приета с ПМС № 38/27.02.2008 година, впоследствие допълвана и изменяна, която съдът е следвало да събере. Това е така, тъй като с предявените четири обективно съединени искове, с които ищецът е целял защита на различни интереси – обезщетяване на вреди, произтичащи от различни юридически факти, решенията по които биха могли да бъдат различни. Съдът не е събрал държавна такса и по три от обективно съединените 4 иска. Този недостатък на исковата молба е отстраним и от касационната инстанция, поради което само той не може да обоснове съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По иска за обезщетяване на имуществени вреди, по които съдът не се е произнесъл, касационната инстанция не може дасе произнесе, тъй като решение по този иск няма. Ищецът в срока по чл. 250 ГПК, не е поискал допълване на решението с произнасяне и по този иск. По частната жалба на М. Д.: Решението с характер на определение по иска на Димитров за обезщетяване на неимуществените му вреди от задържането му по реда на ЗМВР, е неправилно. Съдът е преценил иска за заплащане на обезщетение за претърпени вреди от полицейското задържане на лицето като недопустим, тъй като заповедта, по силата на която то е станало не е обжалвана по съдебен ред, респективно не е отменена. При този свой извод, съд не е съобразил конкретните оплаквания на ищеца в резултат на което неправилно е квалифицирал иска и е приложил закона. Видно от исковата молба, както и от последващите й уточнения е, че твърденията на ищеца са, че при задържането му не са били налице предпоставките на чл. 5, ал. 1 ЕКПЧ и то е без основание, поради което иска на осн. чл. 5, пар. 5 ЕКПЧ обзвереда на причинените му неимуществени вреди. Тези сочени обстоятелства квалифицират предявения иск не по чл. 1 ЗОДОВ, а по чл. 2, ал. 1, т. 1, хипотеза – "както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от КЗПЧОС. С ЗИД ЗОДОВ, ДВ, бр. 98/12 г. е изменен чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. Видно от мотивите към проекта на ЗИД ЗОДОВ № 202-01-49/23.07.2012 г., 41-вото НС) е, че с предложените изменения и допълнение в чл. 2, ал. 1, т. 1 и 2 ЗОДОВ се цели да се даде възможност на засегнатите лица, за право на обезщетение при нарушаване на права, гарантирани от разпоредбите на чл. 5 от ЕКПЧОС. В посочените мотиви е казано "Директното позоваване на конвенцията цели да се избегне ограниченото прилагане на ЗОДОВ само в стриктно изброените в закона хипотези и да се предостави възможност съдът да съобрази действията на националните власти с Конвенцията и практиката на ЕСПЧ, тъй като хипотезите могат да бъдат много различни по своя характер и естество. " С оглед именно тези мотиви към ЗИДЗОДОВ от 2012 година, следва разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ да се тълкува разширително, като обхващаща и случаите на полицейско задържане по ЗМВР, заради което също може да се стигне до директно позоваване на ЕКПЧ от засегнатото лице, както е в настоящия случай. Предвид разпоредбата на чл. 2, ал. 3 ЗОДОВ, този иск с пр. осн. чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ вр. с чл. 5, пар. 1 и пар. 5 ЕКПЧ е следвало да се изпрати за разглеждане от съответния граждански съд, на който административният съд – Б. е следвало да го изпрати, след като го отдели в самостоятелно дело от останалите предявени искове. Това е така, тъй като известно е от практиката на ЕСПЧ ( решение от 31.01.2016 г. по делото Джабаров и други срещу България; решение от 17.03.2016 г по делото Дидов срещу България), че полицейското задържане по реда на ЗМВР е "лишаване от свобода" по смисъла на чл. 5, параграф 1 ЕКПЧ, както и че при оплакване за нарушаване на правото на свобода, гарантирано от ЕКПЧ, съдът следва да прецени, доколко задържането може да се обоснове или не с едно от допустимите основания по букви от "а" до "f" от ЕКПЧ. Именно тази преценка е целял ищецът за целите на претендираното от него обезщетение за неимуществени вреди, причинени от задържането му в РПУ-Б. на 26.08.2017 година. Така предявеният иск с пр. осн. чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ вр. с чл. 5, пар. 1 и пар. 5 ЕКПЧ, на осн. чл. 2, ал. 3 ЗОДОВ подлежи на разглеждане от от съответния граждански съд, на който административният съд – Б. е следвало да го изпрати, след като го отдели от останалите предявени искове, в самостоятелно дело. Като не е процедирал по посочения начин, съдът е допуснал нарушение, което обосновава отмяна на решението в съответната част (имаща характер на определение) и връщане на делото в същата част на същия съдебен състав на АС за процедиране съобразно указанията в настоящото решение. По касационната жалба на ОД на МВР-Б.: Жалбата е основателна. Неправилен, в противоречие с материалния закон е изводът на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на двете заповеди за наложени принудителни административни мерки. По отношение на приложимия закон, съдът правилно е приел, че това е редакцията на ЗДвП към ДВ, бр. 54/17 г., но неправилно е тълкувал и приложил закона. Нито една от приложимите разпоредби – чл. 171, т. 1, б. "б" и чл. 171, т. 2 а ЗДвП не въвежда като условие за приложението им "безпротиворечивото" установяване вкл. и с резултатите от медицинското изследване на обстоятелството, че водачът на автомобила е под въздействието на наркотични вещества или техните аналози. Напротив, от употребените в чл. 171, т. 1 б. "б", изрази, като "временно отнемане", "до решаване на въпроса за отговорността му", както и от целта, преследвана с приложението на разпоредбите в чл. 171, а именно – осигуряване на безопасността на движението по пътищата, следва точно обратния извод на този, направен от първоинстанционния съд. Достатъчно за приложението на посочените разпоредби в приложимата им към случая редакция, е и само неблагоприятният за лицето-водач на МПС резултат от измерването с техническото средство, извършено от органите на МВР в момента на проверката. Неправилно първоинстанционният съд аргументира решаващия си извод с разпоредбата на чл. 2 от Наредба № 30/2001 г. за реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество от водачите на МПС (отм.);. Посочената наредба е издадена по делегацията на чл. 174, ал. 4 ЗДвП, който член се намира в глава седма – Административнонаказателна отговорност. Налагането на административно наказание е санкция за извършено нарушение, което несъмнено трябва да е категорично установено. Прилагането на принудителни административни мерки е превенция, която цели да предотврати неблагоприятните последици от евентуално извършено нарушение, които могат да са, както за лицето, евентуален нарушител, така и за мнозина други участници в движението, и те ( принудителните административни мерки) следва да се прилагат при достатъчно обосновано съмнение за извършено нарушение. В конкретния случай, показанието на използваното техническото средство е било за положителен резултат за амфетамин, което е достатъчно да се приеме, че е било налице обосновано съмнение за извършено нарушение от водача на МПС и за приложението на въпросните принудителни административни мерки. Не се твърди, нито е доказано по делото, че показаният резултат е само заради евентуално неправилното използване на дрегера. При тези данни на техническото устройство, полицейските органи са процедирали законосъобразно и в съответствие с целта на чл. 171 ЗДвП, налагайки двете ПАМ. Изчакването на резултата от кръвната проба, който в конкретния случай е отнел месеци наред, от една страна би обезсмислило налагането ПАМ, а от друга би създал неоправдан риск за безопасността на движението по пътищата, както за водача на въпросното МПС, така и за околните. Липсата на един от елементите от фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ, а именно незаконосъобразен акт, води до неоснователност на исковите претенции за обезщетяване на вредите в резултат на приложението на процесните ПАМ. По тези съображения, решението на съда, в частта, в която е осъден ответника за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди следва да се отмени, а вместо това исковете се отхвърлят изцяло. Гореизложените съображения обосновават неоснователността на касационната жалба на М. Д.. С оглед изхода на спор, следва да се отмени решението и в частта, в която на ищеца са присъдени направените по делото разноски. С оглед изхода на спора и констатирания пропуск на първоинстанционния съд да събере държавна такса по всички предявени искове, с решението на касационната инстанция следва ищецът да бъде осъден за заплащане на държавна такса по всички разгледани по същество искове от първоинстанционния съд, респективно решенията по които са контролирани от настоящата инстанция. Тоест, ищецът следва да бъде осъден да заплати още 10 лева държавна такса за първоинстанционото производство, както и още 5 лв. държавна такса за касационното производство. Воден от горните съображения и на осн. чл. 221, ал. 2 вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд