Решение № 246 от 21.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 982/2008 г.

Решение № 246 от 21.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 982/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. П., гр. П., срещу въззивно решение от 31.10.2007 г. по гр. д. № 169/2007 г. на Б. окръжен съд с твърдения за нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Според касатора въззивният съд е направил необоснован извод за недоказаност на твърденията за привидност на сделката. Не са съобразени доказателствата по делото, установяващи, че в периода на сделката ответникът е давал заеми срещу имотни обезпечения, както и че продажната цена е значително по-ниска от пазарната. Налице са предпоставките на чл. 26, ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора. Неправилни са изводите и по отношение на твърдяното от ищцата второ основание за нищожност - нарушение разпоредбата на чл. 202 ЗУТ. Процесният договор има за предмет реално обособена част от еднофамилна сграда, без наличие на одобрен архитектурен проект за разделяне на отделни обекти в сградата. Ответникът по касационната жалба А. Р. М., гр. Б., не изразява становище по жалбата. Жалбата е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното: Бургаският окръжен съд е оставил в сила решение № 222 от 20.12.2006 г. на П. районен съд по гр. дело № 40/2006 г., с което е отхвърлен искът, предявен от Н. С. П. против А. Р. М. за признаване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 199/2001 г. за продажба на недвижим имот - 125/507 кв. м. ид.ч. от дворно място с площ 507 кв. м., заедно с първия жилищен етаж с площ 72 кв. м. от построената в мястото сграда - източен близнак, поради симулация на обезпечение на получен от ищцата заем, както и поради противоречие на чл. 202 ЗУТ. Въззивният съд е приел, че не са налице релевираните основания за нищожност на договора, поради противоречие на закона. Не е налице хипотезата на чл. 152 ЗЗД - съглашение, с което е уговорен предварително начин за удовлетворяване на кредитора, различен от този, който е в закона. Липсват доказателства, установяващи твърденията на ищцата, че е сключила с ответника договор за заем за сумата 2 700 лева. Извадката от вестникарска обява, с която от телефонен номер на ответника е оферирано предоставяне на заеми, не обосновават извод за сключен между страните договор за заем. Не са ангажирани доказателства, установяващи привидност на атакувания договор за продажба - обратно писмо, необходимо съгласно чл. 134, ал. 2 ГПК. Неоснователно е и твърдението за нищожност на договора поради нарушение разпоредбата на чл. 202 ЗУТ. Ищцата е придобила собствеността върху процесното жилище като самостоятелен обект с нотариален акт № 18/1997 г. Не са ангажирани доказателства, сочещи че жилището не е самостоятелен обект на собственост към момента на атакуваната сделка, вкл. и това, че се касае за еднофамилна сграда, която да се нуждае от инвестиционен проект за разделяне на отделни обекти съгласно чл. 202 ЗУТ. Въззивният съд е установил фактическа обстановка, съгласно която с нотариален акт № 199/25.07.2001 г. ищцата е продала на ответника недвижим имот: 125/507 кв. м. ид.ч. от дворно място с площ 507 кв. м., ведно с първия етаж на площ 72 кв. м., ведно с 1/2 ид.ч. от избата и съответните ид.ч. от общите части на двуетажна с изба жилищна сграда - източен близнак за сумата 5200 лева. Ищцата е твърдяла, че в деня на продажбата е получила в заем от ответника сумата 2 700 лева и договорът е послужил за обезпечаване задължението към него до връщане сумата по заема, когато той следвало да и прехвърли обратно имота. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Законосъобразен и съобразен с доказателствата по делото е изводът на въззивния съд за липса на хипотезата на чл. 152 ЗЗД. Не е било установено по делото наличие на съглашение между страните, което да представлява по време предварително уговаряне по смисъла на чл. 152 ЗЗД, предхождащо вземането на кредитора. Няма въобще доказателства и данни за това, ответникът да е бил кредитор на ищцата, а оттук и страните да са сключили предварително съглашение за погасяване на вземането му, заобикалящо закона, т. е. да е уговорен начин, различен от предвидения в закона за удовлетворяване на кредитора. В тежест на ищцата е било да установи, че договорът е нищожен на твърдяното основание - като симулативен. Тя не е провела главно и пълно доказване на твърдяната от нея симулация (абсолютна или относителна), поради което след разпределяне доказателствената тежест в процеса съобразно разпоредбата на чл. 127 ГПК (отм.) въззивният съд законосъобразно е приел иска за неоснователен. Договорът за покупко-продажба не прикрива предварително съглашение за обезпечаване дълга на продавача по начин, различен от този предвиден в закона. В съответствие с процесуалните правила извадката от вестникарски обяви - за бързи кредити с телефонния номер на ответника, е преценена от въззивния съд като документ, който не установява наличието на заемно правоотношение между страните. Законосъобразни са изводите и по второто релевирано от ищцата основание за нищожност на договора - поради нарушение на чл. 202 ЗУТ, водещо до липса на самостоятелен обект на собственост. Самата ищца е придобила още през 1997 г. имота като самостоятелен обект на собственост. Експертизата по делото е установила, че процесният жилищен етаж се състои от стаи, кухня, баня, тоалетна и има характеристиките на самостоятелно жилище, до него се стига от стълбищната клетка, която обслужва цялата сграда. Имотът отговаря на изискванията на Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Ето защо изводът за неустановеност на хипотезата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 202 ЗУТ е обоснован и съответстващ на закона. С оглед изложеното следва да се приеме, че въззивният съд е направил анализ на всички правно релевантни факти и не е допуснал визираните в касационната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което и обжалваното решение трябва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на II г.о.