Решение № 46 от 10.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2015/2017 г.

Решение № 46 от 10.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2015/2017 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], чрез пълномощниците му адвокатите Д. П. и Д. М. от САК, против въззивното решение от 13.01.2017 г. по гр. д. № 3173/2015 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 30.04.2015 г. по гр. д. № 3080/2014 г. на Софийски градски съд. С него е отхвърлен предявения от касатора против А. Х. П. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че последният не е собственик на поземлен имот с идентификатор № 68134.1600.2684, находящ се в [населено място], район С., м. "В. -В. -С. ", с площ 1 704 кв. м., при описаните в решението съседи. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и иска отмяната му, като вместо това предявеният иск бъде уважен, с присъждане на направените по делото във всички инстанции разноски, евентуално делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Ответникът А. Х. П., чрез пълномощника му адв. Н. Г., оспорва касационната жалба с искане въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените разноски по делото. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от легитимирана страна по делото - ищецът в производството, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 503 от 8.12.2017 г. на ВКС. В него е прието, че въпросът за доказателствената тежест на ответника при предявен отрицателен установителен иск с оглед твърдението на ищеца за липса на транслативен ефект на придобивната сделка, изразяваща се в доказване и правото на собственост на праводателя му в контекста на представените доказателства за легитимацията му, категоричните данни по делото за наличие на отчуждаване на имота и частичната идентичност на същия е релевантен за изхода на спора, в специфичната хипотеза на представен нотариален акт от 1963 г., за който въззивният съд приел да не е налице оспорването му като документ с цел оборване материалната му доказателствена сила в процедурата по чл. 193 ГПК. Прието е, че изходът на делото е обусловен от произнасянето по горните въпроси за доказателствената тежест и разпределението й в хипотезата на оспорен констативен акт в производството по отрицателен установителен иск, обусловило допускане на касационното разглеждане на делото в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд е зачел легитимиращото действие на констативния нотариален акт на праводателя на ответника, като се е позовал на задължителните разяснения в ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС относно материалната доказателствена сила на този официален документ в частта му относно извършените от нотариуса действия, приемайки, че ищцовото дружество не се е позовало на неистинността му, респ. на нищожността му, за да се открие производство по чл. 193 ГПК по оспорването му като документ. Твърдението му, че такъв нотариален акт не съществува, тъй като не се намира съхранен в предадената на Агенцията по вписванията от СРС "стара архива", не представлява оспорване на неговата истинност като писмено доказателство, напротив - същото е представено както при прехвърлителната сделка по нот. акт от 2012 г. в полза на ответника, така и по настоящето дело. Вписването на нотариалния акт е неотносимо към валидността на сделката, респ. към удостоверителното изявление на нотариуса във връзка с принадлежността на правото на собственост. Поради това и при установеното от ответника притежавано от него право на собственост въз основа на представения нот. акт № 115/2012 г. предявеният срещу него отрицателен установителен иск е отхвърлен. Прието е, че ищецът не е провел успешно оспорване чрез опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в този акт придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било придобито от друго лице след съставяне на акта. Действително, съгласно разясненията в цитираното тълкувателно решение относно едностранния характер на нотариалното производство, в което не се разрешава правен спор, нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, като оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. С оглед същността на това оспорване на легитимиращото действие на акта е и тежестта за доказване от оспорващата страна, без приложение на редът по чл. 193 ГПК. Спорът в случая обаче касае предявяване на отрицателен установителен иск, при който тежестта за доказване на съществуването на отричаното от ищеца право на собственост е на ответника, съгласно разясненията в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а освен това касае легитимацията и на двете страни с документи за собствеността на имота, при което и разпределението на доказателствената тежест при оспорването в настоящия казус ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК /ТР № 11/2012 г. ОСГК на ВКС/. По касационната жалба: Ищецът, сега касатор, се е позовал още в исковата молба на неистинността на нотариалния акт на праводателя на ответника, както и на несъществуването му като документ, оспорвайки с предявения отрицателен установителен иск претендираното от ответника право на собственост върху процесния имот. Този довод е поддържан и при уточнението на исковата молба пред въззивния съд в изпълнение на дадените му от този съд указания, като ако, въпреки уточненията, съдът е бил в невъзможност да възприеме релевантните за предявения иск обстоятелства, е следвало отново да изиска от страната конкретни уточнения с оглед процесуалните си правомощия по чл. 143 ГПК. Действително, ненамирането на нотариалния акт по реда на подрежданията в архивата не е относимо към истинността на този документ, както правилно е приел въззивният съд, но в случая от съдържанието на исковата молба и уточнителната такава пред въззивния съд е явно, че оспорването на този констативен нотариален акт се изразява в липса на придобиване на права от праводателката на ответника, обосновано с позоваване на проведена отчуждителна процедура през 1986 г. от трето лице и представяне на писмени доказателства в тази насока. При предявения отрицателен установителен иск ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес, а ответникът - съществуването на отричаното от ищеца право, срещу което е поддържано възражението, че то не е възникнало, защото праводателката не е била собственик на имота към момента на разпореждането. Горното възлага в тежест на ответника да установи правото и на своята праводателка към момента на прехвърлителната сделка по нот. акт № 115/2012 г., на която същият се позовава при противопоставяне на предявения срещу него отрицателен установителен иск относно спорния имот, без значение, а и дори представеният по делото нотариален акт от 1963 г. да я е легитимирал като собственик към този момент, това право следва да съществува и към момента на прехвърлянето. Като е зачел легитимиращото действие на представения нотариален акт от 1963 г. за принадлежността на правото на собственост у праводателката на ответника поради това, че ищецът не е провел успешното му оспорване, въззивният съд, макар и да е констатирал допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения относно разпределението на доказателствената тежест с оглед оспорването на правото на ответника, неправилната квалификация на същото и липсата на доклад за безспорните и подлежащите на доказване обстоятелства, също е допуснал нарушение на чл. 154, ал. 1 ГПК, като не е обсъдил доводите за осъществено отчуждаване на имота през 1986 г. и представените в тази насока доказателства, вкл. и заключението относно идентичността на имота, обосноваващи възражението на ищеца, че ответникът не е собственик на този имот. Горното поставя въпроса за наличието на прехвърляне на собствеността в периода от издаване на констативния нотариален акт през 1963 г. до 1986 г., /в случай, че такъв е издаден и с оглед изискване на уточнения в този смисъл от ищцовото дружество по реда на чл. 143 ГПК/. Въззивният съд не е обсъдил представените доказателства относно установяване фактическата страна по спора, в т. ч. идентичността на имота и неговия статут по различните регулационни и кадастрални планове, установени с помощта на приетото заключение на техническата експертиза, не са обсъдени от съда и доводите на страните във връзка с горните доказателства, което представлява съществено процесуално нарушение, обусловило неправилност на обжалваното решение. С оглед необходимостта да се извършат процесуални действия по обсъждане на събраните доказателства във връзка с доводите на страните, въззивното решение следва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане от друг състав за произнасяне по същество на спора за собствеността на спорния имот, при спазване правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 12 ГПК и чл. 294, ал. 2 ГПК. При новото разглеждане на делото доказателственото значение на представените документи, в т. ч. нотариалният акт от 1963 г. относно описания в него имот като нива в м. "К. ", Д. землище, следва да бъде преценено от съда по вътрешно убеждение, като по отношение на фактите, за установяване на които са представени, тези документи следва да бъдат обсъдени съвкупно с останалите събрани доказателства, в т. ч. тези относно регулационния статут на имота в годините до прехвърлителната сделка през 2012 г. и изводите се формират с оглед всички обстоятелства по конкретния спор. По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК Върховният касационен съд, II г. о. в настоящият състав