Решение № 8065 от 21.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2770/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на управителя на Национална здравноосигурителна каса (НЗОК) против Решение 2464/23.12.2024 г. на Административен съд Добрич, постановено по адм. д. 481/2024 г., с което се отменя Заповед РД-Е 113-02-55 от 29.08.2024 г. на управителя на Националната здравноосигурителна каса, изпраща се преписката на административния орган за ново произнасяне, съобразно мотивите на настоящия съдебен акт и Националната здравноосигурителна каса е осъдена да заплати на адв. М. Тодорова САК, сторените по делото разноски в размер на 500 (петстотин) лева, представляващи адвокатско възнаграждение, а в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Административен съд-Добрич сумата в размер на 10 (десет) лв., представляваща държавна такса. Касаторът поддържа доводи за неправилност на решението на административния съд, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. При наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК се иска неговата отмяна и отхвърляне на жалбата срещу административния акт. Ответникът - З. М. Г. в писмено становище оспорва касационната жалба, счита същата за неоснователна и моли да се отхвърли като такава, а решението на административния съд да се потвърди като правилно и обосновано. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава становище за основателност на касационната жалба и за правилност на решението на Административен съд Добрич. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията, посочени в нея, и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Добрич е отменил Заповед РД-Е113-02-55 от 29.08.2024 г. на управителя на Националната здравноосигурителна каса, постановил е преписката да се изпрати на административния орган за ново произнасяне, съобразно мотивите на настоящия съдебен акт. За да се произнесе в посочения по-горе смисъл съдът е приел от фактическа страна следното: Установява се, че административното производство по издаване на акта е започнало със заявление с вх. Е113-02-5/20.01.2023 г. от З. М. Г.. Същата кандидатства за оперативно лечение на [заличен текст] в Частна международна болница "Оптимед" град Чорлу, Турция, което е на стойност 16 000 евро, с основна диагноза [заличен текст]. Последвало е издаване на Заповед РД-Е113-02-26 от 13.04.2023 г. на управителя на Националната здравноосигурителна каса, с която е отказано заплащането на поисканата със заявление Е113-02-5/20.01.2023 г. сума. С Решение 7661/20.06.2024 г., Върховен административен съд оставя в сила Решение 187/29.01.2024 г., постановено по адм. д. 314 по описа за 2023 г. на Административен съд Добрич, с което е отменена Заповед РД-Е113-02-26 от 13.04.2023 г. на управителя на Националната здравноосигурителна каса, с която е отказано заплащането на поисканата със заявление Е113-02-5/20.01.2023 г. от М. медицинска услуга в Частна международна болница "Оптимед", Чорлу, Турция, и преписката е изпратена на административния орган за ново произнасяне, съобразно мотивите на съдебното решение- При новото разглеждане на делото първоинстанционният административен съд е констатирал, че във връзка с продължаване на лечението в Турция и неговото заплащане от НЗОК, са представени доклади от проф.д-р А. Йотов и проф.д-р В. Ставрев. С доклад, вх. E113-02-5/14.03.2023 г. проф. д-р В. Ставрев, изготвяйки своето експертно становище, отчита историята на заболяването и започнатото лечение в международна болница Оптимед - Чорлу, Турция, което се провежда съобразно всички международни стандарти. От доклада на проф. д-р А. Йотов, след анализ на историята на заболяването и необходимите процедури за продължаване на лечението, се прави извод, че необходимите [заличен текст] са осъществими в България, където те се прилагат рутинно и са напълно осъществими с очаквани резултати пълно възстановяване и реинтеграция на пациента. Към доклада е представен списък на конкретни лечебни заведения: УМБАЛСМ ,,Н.И. Пирогов", разполагащ със собствена тъканна банка, и УМ БАЛ Царица Йоана", с богат опит в лечението на костните инфекции. Изискан е доклад и от трети външен експерт - проф. д-р П. Кинов, който констатира, че лечението на болната не може да бъде извършено в България с еднакъв прогнозен резултат, съпоставим с този във водещите ортопедични центрове в Европейски съюз. Според него нуждата от операция с неясна прогноза за краен резултат, е основание да предложи продължаване на лечението с наблюдение на болната в реферативен център на Европейския съюз в университетските болници в Мюнстер или Хайделберг, Германия без категорична прогноза за излекуване, поради съществуването на сериозни рискове. Съдът с оглед служебното начало в съдебния административен процес и чл. 171 АПК е изискал служебна информация относно провеждани лечения в България на заявителя - З. М. Г., по какви клинични пътеки в кои лечебни заведения в страната са осъществявани. За да достигне да посочения правен резултат, съдът е приел, че органът е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила на чл. 35 и чл.35 АПК, което е довело до неправилно приложение на материалния закон, което е основание за отмяна на оспорената заповед. Решението е правилно. Обосновано първоинстанционният административен съд достига до извод, че оспорената заповед е незаконосъобразен административен акт поради наличие на основанията по чл. 145, т.3 и т.4 АПК. Административният орган поради допуснатите съществени нарушения на административнопроизводствените правила и на материалния закон не е съобразил своите констатации с разпоредбата на чл. 6 във връзка с чл.4, т.2 от Наредба 2 от 27.03.2019 год. за медицинските и други услуги по чл. 82, ал. 1а и 3 от ЗЗ и за реда и условията за тяхното одобряване, ползване и заплащане, издадена от министъра на здравеопазването, която изисква своевременно извършване на медицинската услуга, която да е съвместима с възможностите за лечение по начин, който е медицински установен. Редът за одобряване, ползване и заплащане на услугите по чл. 82, ал. 1а и 3 от Закона за здравето (ЗЗ) е установен в Наредба 2 от 27.03.2019 год. за медицинските и други услуги по чл. 82, ал. 1а и 3 от ЗЗ и за реда и условията за тяхното одобряване, ползване и заплащане, издадена от министъра на здравеопазването. На основание чл. 1, ал. 2 от Наредба 2 българските граждани имат право на заплащане на услуги по чл. 82, ал. 1а и 3 от ЗЗ във връзка с лечението им в страната или в чужбина съобразно тяхното заболяване, за които не са предвидени други механизми за финансиране със средства от държавния бюджет, общинските бюджети и от бюджета на НЗОК или които не могат да бъдат осигурени в страната, като съобразно ал. 4 от същия член, услугите по ал. 1 се заплащат след предварително одобрение от НЗОК, дадено по реда на тази наредба. Забавянето на лечението на Г. не й дава възможност да се лекува в пълен обем според индивидуалните си нужди и я ограничава с оглед необходимото рентгеново и лабораторно проследяване и планираната операция, за която няма яснота - дали, кога и от кого, при какъв успех може да се извърши в референтни клиники . Правото на добра администрация е изисквало от страна на административния орган да се предприемат предвидените действия за гарантиране правата на лица, нуждаещи се от съответните медицински грижи. Органът мотивирано е следвало да посочи възможностите за лечение на лицето в хипотезата на чл. 82, ал.7 ЗЗ, още повече, че на З. Г. не е бил издаден формуляр S2 за продължаване на лечението й в Европейския съюз. Органът е бил длъжен в контекста на казаното по-горе да обсъди доклада, който препоръчва продължаване на лечението в Турция, съобразно какви международни стандарти се провежда лечението на Г. там и да посочи очаквани резултати, като при необходимост да го съпостави с очаквани резултати от лечение й в държава членка от ЕС. Нарушаването на предвиденото в чл. 35 и чл. 36 от АПК от страна на административния орган е основание да се приеме, че същият не е събрал и оценил всички относими доказателства и въз основа на тях не е успял да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая, като се мотивира защо счита, че лечението й не следва да се провежда в Турция Дадената от органа обосновка че поради неизяснените срокове и прогноза за краен резултат на плана на лечение в Турция е уместно лечението да продължи в страна от Европейския съюз не обективира съображенията за отказ на административния орган. Едно от основните задължения на държавата е да закриля здравето на гражданите (чл. 52, ал. 3 от Конституцията на Република България), разбирано като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие. Това свое задължение държавата изпълнява чрез прилагане на принципите по чл. 2 от Закона за здравето, един от които е осигуряване на достъпна и качествена здравна помощ, налагаща обосновано и прецизирано спрямо законовите разпоредби, произнасяне от страна на административния орган по разглеждане на заявленията на лицата за медицинските и други услуги по чл. 82, ал. 1а и 3 ЗЗ и за реда и условията за тяхното одобряване, ползване и заплащане. Във връзка с извършване на медицински разходи в хипотеза сходна на настоящата, Европейският съд по правата на човека (решение по делото Panaitescu с/у Румъния от 10 април 2012 г. Application no. 30909/06) приема, че отказът от медицинска помощ, която е определена като навременна, както и нейното финансово възстановяване на правоимащото лице, представлява нарушение на член 2 (право на живот) от Европейската конвенция за защита правата на човека. В случая с постановения незаконосъобразен административен акт, касаещ отказ от заплащане на медицински услуги на нуждаещ се български гражданин извън България, е в противоречие и с чл. 2 от ЕКЗПЧ, след като от данните по делото първоинстанционният административен съд е достигнал до правилен извод, че лицето се е нуждаело медицинска помощ. Съдът в това решение отбелязва, че първото изречение на член 2 налага положително задължение на договарящите страни. Задължението на държавите да защитават правото на живот не се ограничава само до въздържане от умишлено и незаконно отнемане на живот, а предполага и задължението да предприемат подходящи мерки за опазване на живота на лицата, намиращи се под тяхна юрисдикция (виж L.C.B. с/у Обединеното кралство, 9 юни 1998 г., § 36, Reports of Judgments and Decisions 1998-III). Българската държава в ситуация като настоящата с оглед правилото на чл. 2 ЕКЗПЧ е длъжна да изпълни позитивното си задължение за осигуряване на високи професионални стандарти сред здравните специалисти и защита на живота на пациентите(виж решението Powell v. the United Kingdom (dec.), no. 45305/99, ECHR 2000-V, и Öneryıldız v. Turkey GC, no. 48939/99, § 71, ECHR 2004-XII). Административният орган в настоящия случай не е имал правно основание да откаже предоставяне на финансовите средства на лицето за лечение в чужбина, а е следвало с оглед данните по случая да предотврати предотвратимия риск за живота на жалбоподателя, като своевременно му осигури подходящи здравни грижи (вж. mutatis mutandis L.C.B. с/у Обединеното). При преценката си по този въпрос настоящата съдебна инстанция намира, че трябва да се ръководи от теста за надлежна грижа, тъй като задължението на държавата в това отношение е свързано със средства, а не с резултат. Още повече, че администрацията на НЗОК въобще не е прибягнала до всички разумно възможни медицински мерки с добросъвестно усилие да възпрепятства развитието на въпросното заболяване (виж, mutatis mutandis, Aleksanyan v. Russia, no. 46468/06, § 139, 22 декември 2008 г.). Разбира се като гражданин на Европейския съюз З. М. Г., доколкото спор по делото за това обстоятелство не е възникна, има право да се ползва и от предоставянето на същите медицински услуги на територията на Европейския съюз, но националната държава следва да й окаже съдействие с оглед издаване на необходимите документи за трансгранично лечение. Това основно право й е гарантирано от правния ред на ЕС. В членове 56 и 57 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) се гарантира свободното движение на стоки и здравни услуги между държавите членки. В членове 114 и 168 от ДФЕС на държавите членки се предоставя правото да организират собствена система за здравеопазване с оглед на наличната национална инфраструктура и икономически ресурси. Директива 2011/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2011 година за упражняване на правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване (OB L 88, 4.4.2011, p. 45-65) предлага на пациентите при определени условия правото да получават трансгранични здравни услуги, които се възстановяват от държавата членка, в която са осигурени. В т. 33 от решение по дело С-158/96 Съдът на ЕС (ECLI:EU:C:1998:171) посочва, че съгласно съдебната практика на Съда член 59 от Договора изключва прилагането на всякакви национални правила, които водят до затрудняване на предоставянето на услуги между държавите членки в сравнение с предоставянето на услуги само в рамките на една държава-членка (дело C-381/93, Комисия/Франция, Recueil, стр. I-5145, параграф 17). В решение от 05.10.2010 г. по дело С-173/09 ("Елчинов", ECLI:EU:C:2010:581) Съдът на ЕС прие, че член 49 ЕО и член 22 от Регламент (ЕИО) 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността, в изменената му и актуализирана редакция съгласно Регламент (ЕО) 118/97 на Съвета от 2 декември 1996 година, изменен с Регламент (ЕО) 1992/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 18 декември 2006 година, не допускат правна уредба на държава членка, тълкувана в смисъл, че при всички положения е изключено да се покрият разходите за болнично лечение, получено в друга държава членка без предварително разрешение. С оглед на изложените по-горе от настоящия съдебен състав съображения, релевираните от касационния жалбоподател доводи за необоснованост на първоинстанционния съдебен акт са неоснователни. При спазване на съдопроизводственото правило на чл. 172а, ал. 2 АПК първоинстанционният съд е изложил мотиви, в които е посочил становищата на страните, фактите по делото и правните си изводи. Извършил е самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, а изводите относно фактите от обективната действителност не са опорочени от допуснати от съда грешки при формиране на вътрешното му убеждение в ненормирани от закона насоки или в отклонение от правилата на формалната и правна логика. След като е установил правилно фактите по делото, съдът ги е подвел към приложимите правни норми. Съдебният състав на Върховния административен съд споделя изцяло съображенията на Административен съд Добрич, изложени в мотивите на неговото решение, като валидно, допустимо и правилно, същото следва да бъде потвърдено, като преписката следва да се върне на административния орган, който следва да одобри заплащането на заявената медицинска услуга от З. М. Г. в законоустановения срок. В настоящия случай следва да се осъди Националната здравноосигурителна каса да заплати на адв.М. Тодорова адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева на основание чл.8, ал.3 от Наредба 1 от 09.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.) за оказаната безплатна правна помощ на З. М. Г.. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 1, изр.първо, предл.първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,