Решение № 10776 от 26.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 5568/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от Ш. /С./ Исмигюл, гражданка на Република Турция, чрез адвокат Е. Пенчева срещу решение 72 от 08.04.2021г., постановено по адм. дело 473/2020г. от Административен съд Сливен. С него била отхвърлена нейната жалба против заповед за налагане на принудителна административна мярка 343з-2348/10.11.2020 г., издадена от Началник на група Миграция при Областна дирекция на МВР Сливен. Твърди се, че решението е постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Претендира присъждане на разноски. Ответникът - началник група Миграция към ОДМВР Сливен в писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли съда да остави в сила обжалваното съдебно решение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд Сливен е образувано по жалба на Ш. /С./ Исмигюл, срещу заповед 343з-2348/10.11.2020 г., на началник група Миграция към ОДМВР Сливен, с която на основание чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ на жалбоподателката е наложена принудителна административна мярка по чл.39а, т.1 от ЗЧРБ. Като фактическо основание за издаване на заповедта се сочи, че данните за получаването на разрешение за постоянно пребиваване са неверни, защото в едногодишен срок след издаването на разрешението жалбоподателката не се е установила и не пребивава на територията на страната. Направен е извод за формално поддържане на разрешеното постоянно пребиваване с цел получаване на българско гражданство. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил нейната жалба като неоснователна. За да отхвърли подадената жалба срещу това решение, Административен съд-Сливен приел, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Съдът установил, че с решение рег. 593998 от 28.05.2018 г., издадено на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ, на Ш. /С./ Исмигюл е предоставено право на постоянно пребиваване в Република България. Като постоянен адрес за пребиваване в страната Маденджи е посочила [населено място], община Сливен, [улица]. От приложената по делото декларация за трайно пребиваване на чужденец (стр. 70 от адм. дело 473/2020г.), съдът установил, че жалбоподателката е запозната с изискването на ЗЧРБ да не отсъства от територията на България или друга държава-членка на ЕС за период по-голям от 12 последователни месеца, като е декларирала, че в РБ ще пребивава постоянно на горепосочения адрес. С докладна записка рег. 343р-12023 от 08.10.2020г. до началника на група Миграция" при ОДМВР-Сливен е констатирано, че на 07.10.2020 г. била извършена проверка от служители на посочения адрес, при която наемодателят Д. Мустафов, дал сведения, че Ш. /С./ Исмигюл живее заедно със семейството си в Република Турция. Споделил, че от сключването на договора за наем, никой не се е настанявал трайно на адреса, като периода, за който е оставала на посетения адрес по ден два, както и че наемателката нямала ключ от къщата и багаж в нея. Към докладната записка била приложена справка за пътуване за периода от 01.01.2016 г. до 06.10.2020 г. От справката се установявало, че общият престой на жалбоподателката в Република България е 33 дни, като последното влизане в страната било на 09.09.2020 г. При проверката, административният орган е изискал справка от НАП, според която по отношение на Ш. /С./ Исмигюл няма регистрирани трудови договори и данни за здравно осигуряване. Съдът приел, че оспореният административен акт е издаден и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл.40, ал.1, т.3 и 5 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Съдът установил, че действително оспорващата не се е установила на територията на страната, а освен това липсват и данни, че тя изобщо е имала намерение да се установи да живее в България. По тези съображения съдът приел, че оспорената заповед за налагане на ПАМ е законосъобразна и е отхвърля жалбата срещу нея. Обжалваното решение е правилно. Разрешението за постоянно пребиваване на Ш. /С./ Исмигюл е издадено на основание чл.25, ал.1, т. 9 от ЗЧРБ. Цитираната норма предвижда, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Съгласно чл.23, ал.6 от ЗЧРБ, за получаване право на постоянно или дългосрочно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция Миграция" или в сектори/групи Миграция" при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи заявление по образец и документи съгласно правилника за прилагането на закона. По аргумент от чл.34, ал.1 във вр.с чл.40 от ППЗЧРБ, определящ документите, необходими за получаване на право на постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ , в тези случаи се изискват и доказателства за осигурено жилище. По делото липсва спор относно гражданството и статута на жалбоподателката, както и че за получаване на разрешение за постоянно пребиваване е заявила като постоянен адрес: [населено място], община Сливен, [улица]. От събраните по делото доказателства се обоснова законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че в случая лицето не пребивава на посочения адрес и предоставените в тази насока данни са неверни. По делото се установява, че касаторката е посещавала посочения от нея адрес за пребиваване в страната в 12-месечния период от получаване на разрешението за постоянно пребиваване общо 6 пъти за по няколко дни. При това положение напълно обосновано първоинстанционният съд е направил извод, че чужденката не се е установила и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Ето защо е налице визираната в чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България- в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Предвид установеното, че Ш. /С./ Исмигюл не пребивава на посочения адрес, обоснован е и изводът, че с цел получаване на разрешение за постоянно пребиваване тя е декларирала неверни данни, с което е изпълнена и хипотезата на т.3 на чл.40, ал.1 от ЗЧРБ. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденката на територията на Република Българияq както и принадлежността и към някоя от категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,