Решение № 6388 от 25.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7456/2018 г.

Решение № 6388 от 25.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7456/2018 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Е. Хауъл против решение № 2040/27.03.2018 г., постановено по адм. дело № 13841/2017 г. по описа на Административен съд – София град, с което e отхвърлена жалбата й срещу Решение № 1040-21-306/19.07.2017 г. на Директора на ТП на НОИ - София град. Наведените в жалбата пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3, пр. 1 и 3 АПК – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на процесното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени обжалвания акт относно отказ за изплащане на парично обезщетение по болнични листове за временна неработоспособност, поради бременност и раждане. Претендира се присъждане на съдебно – деловодни разноски, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. На основание чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. чл. 144 АПК се прави възражение за прекомерност на възнаграждението за юрисконсулт. Ответникът - директор на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – София град, в писмено становище, чрез процесуален представител, оспорва основателността на касационната жалба. Наведени са доводи за необоснованост на възраженията на касаторката. Развити са съображения относно неправилност на изводите на касационната жалбоподателка относно реда за осигуряване на самоосигуряващите се лица и последствията от неподаване в срок на декларация за избор на вида на осигуряването по чл. 1, ал. 3 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ). Иска се оставяне в сила на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на съдебни разноски – юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. чл. 144 АПК се прави възражение за прекомерност на заплатения от касационната жалбоподателка адвокатски хонорар. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Предмет на обжалване в първоинстанционното производство е Решение № 1040-21-306/19.07.2017 г. на Директора на ТП на НОИ София – град, с което е отхвърлена жалбата на Е. Хауъл и са потвърдени Разпореждане № 0-21-999-00-0000339741/30.05.2017 г. и Разпореждане № 0-21-999-00-0000335955/23.05.2017 г. на Ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите. Началото на административното производство е сложено със заявление-декларация на Хауъл (л. 67) за изплащане на парично обезщетение при бременност и раждане на основание чл. 50, ал. 1 и чл. 51 от КСО за остатъка от 135 до 410 календарни дни, като жалбоподателката е поискала да й бъде отпуснато парично обезщетение за бременност и раждане от 20.04.2017 г. Приложена е справка (л. 69) за деклариран вид осигуряване от самоосигуряващо се лице (л. 69). В него е отбелязано, че датата на започване на дейност е 10.05.2016 г., а датата на подаване на декларацията в НАП е 08.07.2016 г. Представен е болничен лист от 13.03.2017 г (л. 66), в който е отбелязана датата на раждане – [дата на раждане]. На 23.05.2017 г. е издадено Разпореждане № 0-21-999-00-0000335955 (л. 64), в което е прието, че във връзка с представеното удостоверение приложение № 11 от 28.04.2017 г. парично обезщетение не следва да се изплаща съгл. пар. 1, т. 3 от ДР на КСО и чл. 48а от КСО, тъй като не спазен срока по чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ. На 30.05.2017 г. е издадено Разпореждане № 0-21-999-00-0000339741 (л. 62), в което е посочено, че по болничен лист от 07.03.2017 г. до 19.04.2017 г. (л. 15 и л. 66) лицето няма право на парично обезщетение за периода на временна неработоспособност, тъй като декларацията за вида на осигуряването не е подадена в 7-дневен срок, поради което лицето е подлежало на осигуряване само за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт. От анализа на съвкупния доказателствен материал, решаващият съд намира за установено, че касаторката е заявила започване на дейност считано от 10.05.2016 г., а декларацията за това е подадена от нея на 08.07.2016 г., т. е. след изтичане на предвидения в закона 7-дневен срок. Първоинстанционният съд обосновава своите изводи за отхвърляне на жалбата като приема, че за да получава обезщетение за общо заболяване и майчинство, касаторката е следвало да подаде декларация по чл. 1, ал. 3, изр. 1-во от НООСЛБГРЧМЛ, с която изрично да заяви желание да се осигурява доброволно за общо заболяване и майчинство, но в срока по изр. трето. Изложени са доводи, съобразно които с въвеждането на института на декларация за избран вид на осигуряването законодателят имплицитно е изключил избор на осигуряване чрез конклудентни действия (например чрез плащане на съответните осигурителни вноски). Решаващият съд намира, че този регистрационен режим има за цел да постигне правна сигурност в административните правоотношения между самоосигуряващите се лица и осигурителния орган, с оглед финансова отчетност при определяне и плащане на осигурителните задължения. Прието е, че целта е да може да бъде надлежно доказано и проверено спазването на правилото на чл. 48а от КСО, съгласно който парично обезщетение вместо възнаграждение за времето на отпуск поради бременност и раждане възниква за осигурените лица за общо заболяване и майчинство, при условие, че имат най-малко 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. Върховният административен съд - шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. В хода на производството пред Административен съд – София град, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения пред нея административен акт, са проверени констатациите на административния орган. Първоинстанционният съд събира и цени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. Решаващият съд надлежно и аргументирано обсъжда и анализира всички релевантни за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните и проверява законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. Спорен от правна страна е въпроса досежно приложението на разпоредбата на чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ, в която е посочено, че вида на осигуряването се определя с декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП, която се подава от самоосигуряващото се лице в компетентната териториална дирекция на НАП в 7-дневен срок от започването или от възобновяването на трудовата дейност. При прекъсване и възобновяване на съответната трудова дейност, както и при започване на друга трудова дейност през календарната година самоосигуряващото се лице не може да променя вида на осигуряването. При започване и възобновяване на трудовата дейност, ако декларацията за вида на осигуряването не е подадена в 7-дневния срок, лицето подлежи на осигуряване само за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт. Срокът по чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ е преклузивен - с изтичането му се прекратява правото на самоосигуряващото се лице да заяви за съответната календарна година друг вид осигуряване и поради това за тази година то се счита осигурено само за задължителните за самоосигуряващите се лица осигурителни рискове (инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт). Предвид изложеното, първоинстанционният съд правилно приема, че към датата на настъпване на временната неработоспособност – 07.03.2017 г. жалбоподателката е осигурено лице само за рисковете – "инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт", респективно същата е неосигурено лице за риска "общо заболяване и майчинство", поради неподаване на декларация за определяне вида на осигуряването на самоосигуряващото се лице, на основание чл. 4, ал. 4 КСО, в преклузивния 7-дневен срок, установен в разпоредбата на чл. 1, ал. 3 НООСЛБГРЧМЛ. Неоснователни са възраженията на касационната жалбоподателка относно необсъждане от първоинстанционния съд на данните, съобразно които считано от 10.05.2016 г., същата е започнала да внася дължимите осигурителни вноски, включително за риска "общо заболяване и майчинство". При този обхват на осигуряване касаторката не е била осигурена за "общо заболяване и майчинство", поради което не е имала право на обезщетение за временна неработоспособност, независимо че е внасяла осигурителни вноски и за тези рискове. Липсата на изрично заявен избор на допълнително осигуряване по чл. 4, ал. 4 КСО прави ирелевантно внасянето на осигурителни вноски и за рисковете "общо заболяване и майчинство". Касаторката е внасяла осигурителните вноски, но не е подала декларация, с която да уведоми относно избора си да се осигурява за общо заболяване и майчинство. С разпоредбата на чл. 4, ал. 4 КСО е създадена възможност за самоосигуряващите се лица по свой избор да се осигуряват за риска "общо заболяване и майчинство". Доброволното осигуряване не възниква по силата на закон, а съгласно волята на задълженото лице, която в съответствие с изричното нормативно изискване се изразява чрез подаване на декларация по чл. 1, ал. 3 от Наредбата. Конклудентните действия по внасяне на осигурителни вноски по чл. 4, ал. 4 от КСО не са обявени от нормативен акт за правопораждащ юридически факт. Според чл. 4, ал. 4 от КСО, лицата по ал. 3, т. 1, 2 и 4 по свой избор могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство. За да получава обезщетение за общо заболяване, касаторката е следвало да подаде декларация по чл. 1, ал. 3, изр. 1-во НООСЛБГРЧМЛ, с която изрично да заяви желание да се осигурява доброволно за риска "общо заболяване и майчинство". С въвеждането на института на декларация за избран вид на осигуряването законодателят имплицитно е изключил избор на осигуряване чрез конклудентни действия (например чрез плащане на съответните осигурителни вноски). В този смисъл е константната практика на Върховния административен съд по идентични казуси: решение № 5384 от 17.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 1617/2013 г., решение № 8923 от 22.07.2015 г. по адм. д. № 1750/2015 г., VI отд. на ВАС, решение № 12703 от 24.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 8831/2016 г. решение № 14415 от 23.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6746/2018 г. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, и постановено в съответствие с материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника, с оглед възражението за прекомерност на касационната жалбоподателка и на основание чл. 143, ал. 4 във вр. чл. 144 от АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, Е. Хауъл следва да бъде осъдена да заплати на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – София град разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева (сто лева). Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,