Решение № 7857 от 25.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1036/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) Хасково, чрез главен юрисконсулт Т. Запрянова, срещу Решение 1013 от 13.12.2023 г., постановено по адм. дело 1108/2023 г. по описа на Административен съд Хасково. Изложени са доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго, по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу издадения административен акт. Претендира се присъждане на разноски. В допълнително становище се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника. Ответникът Н. А. П., действаща чрез процесуалния си представител адвокат В. Челебиев, в писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна и моли да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да се потвърди, като претендира и присъждане на направените разноски за касационното производство. Прокурорът от Върховната прокуратура представя мотивирано заключение за основателност на касационното оспорване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, след като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба и извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима, защото е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. По същество касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - Хасково е отменил Решение 1012-26-270-1 от 04.10.2023 г. на директора на ТП на НОИ Хасково, с което е отхвърлена жалбата на Н. А. П. срещу разпореждане [номер]/2140-26-783 от 24.08.2023 г. на ръководител на Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ Хасково, с което на основание чл. 68, ал. 3 КСО й е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Пенсионният орган е изложил мотиви, че към момента на подаване на заявлението лицето не отговаря на условията по чл. 68, ал. 3 КСО, тъй като няма 15 години действителен осигурителен стаж. За да постанови оспореното решение, първоинстанционният съд е приел, че като не е зачел периода на майчинството като действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО, пенсионният орган е издал административен акт в нарушение на материалния закон чл. 9, ал. 2 , т. 1 и т. 2 КСО във връзка с чл. 38, ал. 3, т. 6 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) и § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, както и приложимите към процесния период чл. 80 от Правилника за приложение на Закона за пенсиите (отм.), респ. Инструкция 2492 за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж от 29.12.1967 г. (отм.). Решението е правилно. При вярно установяване на правнорелевантните факти и след съвкупна преценка на приетите като относими доказателства по делото, първоинстанционният съд е достигнал до обоснован извод за незаконосъобразност на обжалваното пред него решение на директора на ТП на НОИ Хасково и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на ПО. Н. А. П. е упражнила своето право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и е подала до компетентните органи заявление с вх. 2113-26-1417 от 26.07.2023 г. за нейното отпускане. От данните по преписката, вкл. и представените от лицето доказателства, е видно, че за времето от 15.03.1974 г. до 01.01.1975 г. (00 г., 09 м. и 16 дни) и от 13.01.1978 г. до 13.03.1979 г. (01 г., 02 м. и 00 дни), общо 01 г., 11 м. и 16 дни тя е била в майчинство. Също така, към датата на подаване на заявлението Н. А. П. е имала навършени 71 г., 09 м. и 20 дни. Тези периоди не са били признати от пенсионния орган за действителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО, което е било и основния довод при преценката, че тя не отговаря на условието по чл. 68, ал. 3 КСО. Според органа жалбоподателката имала доказани 14 години 00 месеца и 14 дни, от нормативно изискуемите 15 години действителен осигурителен стаж и поради това нямала право на ЛПОСВ. Съгласно чл. 68, ал. 3, изр. първо КСО, в относимата редакция, в случай, че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и ал. 2 до края на 2016 г. през 2023 г. те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж, като от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 67-годишна възраст. Разпоредбата на § 1, т. 12 от ДР на КСО дефинира понятието действителен стаж като действително изслуженото време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски. Същата е приета с измененията на КСО, обн. в ДВ, бр. 107 от 2014 г. и е в сила от 01.01.2015 година. В настоящия случай се разглежда стаж, придобит през времето от 15.03.1974 г. до 01.01.1975 г. и от 13.01.1978 г. до 13.03.1979 г., поради което на основание § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО неговата действителност следва да се прецени съобразно действалите до 31.12.1999 г. разпоредби. Към това време е била в сила Инструкция 2492 за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж от 29.12.1967 г. (отм.), според която времето на ползване на отпуск по болест, поради бременност и раждане, платен и неплатен отпуск, също се зачита за трудов стаж по отменения ЗП. С Постановление на Министерския съвет 61 от 1967 г. за насърчаване на раждаемостта , обн. ДВ, бр. 2 от 1968 г., в сила за спорния период), времето за бременност (45 дни преди раждането), раждане и отглеждане на деца, родени или осиновени след 31.12.1967 г. от неработещи жени-майки или осиновителки, се признава за трудов стаж (така и Решение 3408 от 20.03.2024 г. по адм. д. 11766/2023 г., VІ отд. на ВАС ). Понастоящем в чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 2 КСО е посочено, че за осигурителен стаж без да се правят осигурителни вноски, се зачита времето на отпуска за бременност, раждане и отглеждане на дете, в какъвто смисъл е и чл. 38, ал. 3, т. 6 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). Предвид посочените по-горе разпоредби административният съд правилно е приел, че пенсионните органи е следвало да зачетат периодите от 15.03.1974 г. до 01.01.1975 г. и от 13.01.1978 г. до 13.03.1979 г., в които Н. А. П. е била неработеща майка, като действителен осигурителен стаж от трета категория при пенсиониране. Незачитането на времето на майчинството като действителен осигурителен стаж противоречи и на чл. 17 и 47 от Конституцията, регламентиращи закрила на майчинството и равенство на майките относно трудови и осигурителни права, като съображения как следва да се тълкуват тези текстове са изложени в Решение 2 от 04.04.2006 г. по конституционно дело 9/2005 г. на Конституционния съд на Република България. Пенсионните органи неправилно са преценили периода, в който лицето е в отпуск по майчинство, че не следва да се зачита като действителен стаж, във връзка с което направили погрешен извод, че не е налице една от кумулативно необходимите предпоставки за отпускане на пенсия по чл. 68, ал. 3 КСО, а именно липсата на изискуем действителен стаж от 15 години. Като се зачетат периодите от 15.03.1974 г. до 01.01.1975 г. и от 13.01.1978 г. до 13.03.1979 г., през които Н. А. П. е била неработеща майка, за действителен осигурителен стаж, нейният общ действителен стаж към датата на заявлението за пенсия надхвърля изискуемите 15 години и към тази датата на подаденото заявление 26.07.2023 г. тя има навършени 71 г., 09 м. и 20 дни, следователно за нея са осъществени кумулативно предвидените условия за пораждане на правото й по чл. 68, ал. 3 КСО. С оглед на изтъкнатите съображения касационният съдебен състав намира, че като е уважил подадената до него жалба, Административен съд - Хасково е постановил правилно решение, което при отсъствието на пороци, обуславящи наличието на касационни основания, водещи до неговата отмяна, трябва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, на ответника по касация се дължат претендираните разноски. На основание чл. 143, ал. 1 и §1, т. 6 от ДР на АПК НОИ следва да заплати на Н. А. П. сумата от 600 лева, представляваща адвокатско възнаграждение съобразно приложения по делото договор за правна помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение