Решение № 1424 от 31.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9528/2010 г.

Решение № 1424 от 31.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9528/2010 г., I о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на д-р Димитър Георгиев, в качеството му на управител на "Диагностично-консултативен център Асцендент" ООД срещу решение № 1361 от 10.05.2010 г. по адм. дело № 8694 по описа за 2009 г. на административния съд - София град. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния закон и неговата необоснованост, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответната страна по касационната жалба - директорът на дирекция "ОУИ"-гр. София оспорва същата като неоснователна чрез процесуалния представител юрисконсулт Искра Гърбелова. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна по чл. 210 от АПК, а разгледана по същество е основателна. Административният съд е бил сезиран с жалба срещу РА № 2000902465 от 3.09.2009 г. на органа по приходите при ТД на НАП-гр. София, потвърден с решение № 1509 от 30.10.2009 г. на директора на дирекция "ОУИ"-гр. София. Същият е издаден в резултат на осъществена ревизия на търговското дружество по прилагането на ЗКПО (отм.) за отчетната 2002 г., в резултат на което са определени задължения за данък върху печалбата и данък за общините общо в размер на 19 996.91 лв., главница и лихва. В мотивите на обжалваното решение подробно е обсъдена фактическата обстановка по спора, а именно, че ревизираното дружество, чрез неговия праводател, е подало ГДД по чл. 51 от ЗКПО (отм.) за 2002 г. на 19.03.2003 г. с деклариран положителен финансов резултат в размер на 3 357.00 лв. Не е осчетоводена сума в размер на 42 382.62 лв. по издадени на дружеството 4 броя инвойс фактури, във връзка с извършено клинично изпитание, възложено по проекти с търговски партньор от Германия Coopepative Clinical Drug Reseach andq, Germany. На основание чл. 23, ал. 2, т. 14 от ЗКПО (отм.) е преобразуван финансовият резултат на това дружество за ревизираната година с посочената сума, в резултат на което са определени допълнителни задължения за данък върху печалбата и за данък за общините. Направени са съответните на тази обстановка по спора правни изводи и съответно преценка за законосъобразност на обжалвания РА. Прието е, че няма допуснати нарушения на материалния закон и на административнопроизводствените правила при постановяването му. Едно от основните възражения при административното обжалване, както и при съдебното, включително и касационното оспорване е насочено към материалната незаконосъобразност на РА, поради неотчитане на факта, че определените с него задължения са погасени по давност. Давността е материалноправен институт, респ. правната норма, в която се урежда е материалноправна и приложима се явява тази, която е действала към момента на възникване на спорното данъчно правоотношение, като това е чл. 140 от ДПК (отм.). Съгласно тази разпоредба публичните вземания се погасяват с изтичане на 5-годишния давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Безспорно е в случая, че следва да бъде преценяван само 5-годишния давностен срок, понеже друг не е установен. Той е започнал да тече от 1.01.2004 г. и е изтекъл на 31.12.2008 г. Поради реализирането на обсъжданата ревизия трябва да се преценява и фактът, дали тази погасителна давност е била спряна, съгласно чл. 141, ал. 1, т. 1 от ДПК (отм.). Приложимостта на тази норма след 1.01.2006 г., от която дата влиза в сила ДОПК, не следва да бъде поставяна под съмнение. Така теченето на давностния срок се преценява съобразно материалноправната норма, който е действащо право към момента на възникване на процесните задължения, както беше посочено по-горе, като тя следва да бъде съобразявана и относно основанията за спирането или прекъсването на този срок, уредени в нея. По отношение на изтичането му, като се има предвид, че правилата за изчисляването му са процесуални, следва да се отчете фактът, че в действуващото ни законодателство няма установена обща норма за случаите, когато давностният срок е започнал да тече при една правна уредба, а изтича при действията на друга. Ноторно известно правно правило е, че нормите за сроковете, установени в нов закон, не се прилагат към започнали да текат вече заварени срокове, освен ако за завършването им по стария закон се изисква по-дълъг срок от предвидения по новия закон. Нормата на чл. 140, ал. 1 от ДПК (отм.) и на чл. 171, ал. 1 от ДОПК, определят еднакъв погасителен давностен срок. Освен това и с оглед на § 1, т. 11 от ДР на ДПК (отм.), в която разпоредба е дадено легално определение за "започване на данъчна ревизия" следва да се приеме, че началните действия по установяване на данъчните задължения, а от тук и основанието за спиране теченето на давностния срок са "тези действия на данъчен орган по установяване на факти и обстоятелства, свързани с определянето на данъчни задължения на данъчен субект след връчването на възлагателния акт". По делото е установено, че това е станало на 7.01.2009 г., когато е осъществено връчването на заповедта за възлагане на ревизията, по който факт не се спори. Същите са след датата на изтичане на обсъждания давностен срок, поради което по отношение на спорните данъчни задължения за 2002 г. следва да се приеме, че те са погасени по давност и след като е направено възражение затова, обжалваният РА се явява незаконосъобразен. Освен това в разпоредбата на чл. 109 от ДОПК се урежда преклузивният срок, в който следва да се образува производство за установяване на задължения за данъци, който в процесния спор не се явява изтекъл, но същият не може да обоснове законосъобразност на издадения РА, след като задължението, определено с него по основание и размер, се явява погасено по давност. По този начин се погасява правото на приходната администрация да събира погасеното по давност публично вземане по принудителен ред. Същото по принцип може да бъде доброволно изпълнено, понеже продължава да бъде дължимо, съгласно чл. 174 от ДОПК, както и да бъде прихванато, съгласно чл. 128, ал. 1, изр. 2-ро от ДОПК, при условията предвидени в последната разпоредба. Обжалваното решение следва да се отмени като неправилно и понеже спорът е изяснен от фактическа страна трябва да се реши по същество. При този изход от спора на касатора следва да се присъдят съдебни разноски, на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК общо в размер на 1 525.00 лв. за двете съдебни инстанции. Съобразно изложеното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение