Решение № 12279 от 13.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5310/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба от Директора на Дирекция " Обжалване и данъчно- осигурителна практика" /ОДОП/ - Пловдив при ЦУ на НАП срещу Решение 1190 от 26.03.2024 г. по адм. д. 1149/2023 г. по описа на Административен съд Пазарджик (АС-Пазарджик), с което е отменен ревизионен акт (РА) Р-16001323000850-091-001 от 03.08.2023 г., издаден от органи по приходите в НАП Пловдив, потвърден с негово Решение 396/25.10.2023 г. Касаторът поддържа, че горепосоченият съдебен акт е неправилен поради необоснованост и нарушение на материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т.3 АПК. Изтъква, че решаващият състав е подходил формално при преценка на събраните доказателства, без да съобрази, че те не установяват разполагаемоста на доставчика със стоките по спорните фактури. Счита, че те не обективират реално извършени доставки, а са белязани с измама, за която са налице множество обективни данни. В тези насоки излага подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на обжалваното решение, отхвърляне на жалбата срещу РА и присъждане на осъществените разноски за две съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба "Тренд Биоекспорт" ЕООД, гр. Пазарджик, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор оспорва нейната основателност и претендира присъждане на осъществените разноски. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Първо отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Предмет на производството пред АС- Пазарджик е законосъобразността на РА Р-16001323000850-091-001 от 03.08.2023 г., издаден от органи по приходите в НАП Пловдив, потвърден с Решение 396/25.10.2023 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. Пловдив при ЦУ на НАП, с който на "Тренд Биоекспорт" ЕООД на основание чл. 70, ал.5 във вр. с чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) за данъчен период м. 08.2021г. е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит по 63 бр. фактури, издадени от "Аквабилд 67" ЕООД в общ размер на 118 197,80 лв. и са определени лихви за забава в размер на 23 430,11 лв. За да достигне до извод за незаконосъобразност на оспорения РА, първостепенният съд е приел, че събраните по делото писмени и гласни доказателства, ведно със заключението на вещото лице, установяват реалното извършване на спорните доставки с предмет - гъби, трюфели и плодове. Преценил е, че представените приемо-предавателни протоколи индивидуализират вида и количеството на стоката, която е предадена на ревизирания от посочения в товарителниците изпращач и превозвач "Аквабилд 67" ЕООД. Уточнил е, че в товарителниците за обществен автомобилен превоз са описани наименованието, вида на опаковката и теглото на стоката, както и марката, модела и регистрационния номер на превозното средство, с което са доставени и придружителя на товара, както и датата и мястото на натоварване и разтоварване. Решаващият състав е посочил, че непредставянето на доказателства за произход и наличие на активи за предоставяне на стоките, както и доказателства за ангажиран трудов ресурс с необходимата квалификация от "Аквабилд 67" ЕООД не е самостоятелно основание за непризнаване на правото на данъчен кредит за тези доставки, а констатациите на приходните органи в друго ревизионно производство на доставчика са ирелевантни за настоящото. В обобщение е приел, че оспореният РА е материално незаконосъобразен и следва да бъде отменен. Така постановеното решение е валидно и допустимо, но неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Нормите на чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 вр. чл. 6 ЗДДС, с които е транспониран чл. 168, б. а) от Директива 2006/112, регламентират двете основни предпоставки за надлежното упражняване на правото на приспадане на ДДС от данъчно задълженото лице данъкът да е дължим или платен от него във връзка с осъществени облагаеми доставки на стоки или услуги и тези стоки или услуги да се използват от него за целите на неговите облагаеми доставки. Според правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест е на ревизираното лице, което претендира признаване на правото на приспадане. Съгласно Решение на СЕС от 21 ноември 2018 г. по дело C-664/16, данъчнозадълженото лице е длъжно да представи обективни доказателства, че стоките и услугите действително са му били доставени от данъчнозадължени лица за целите на подлежащи на облагане с ДДС негови сделки, по отношение на които то действително е платило ДДС. (т. 44). Както правилно е подчертал и първостепенният съд, трайно е разбирането на СЕС и ВАС, че получателят по доставките не носи отговорност за действията или бездействията на доставчиците решения по дела С-324/11 (Gabor Toth) и С-80/11 и С-142/11 (Mahageben kft и P. David). Наред с това, необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките не се отрича от СЕС, който в своята практика многократно изтъква, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на реална доставка. Това негово разбиране е отново застъпено в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка". Относимо в конкретния случай е и тълкуването, обективирано в Решението на СЕС от 13.02.2014 г. по дело С-18/13, съгласно което националният съд следва да провери служебно дали установените обстоятелства сочат за наличието на измама и от обективните данни, предоставени от органите по приходите, дали се установява, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от измама. Нито Директивата за ДДС обаче, нито националният закон съдържат регламентация на доказателствата, чрез които данъчно задълженото лице следва да докаже наличието на условията, необходими за надлежното упражняване на правото на приспадане. СЕС приема, че преценката относно това дали е налице това право е на съда с оглед фактите и обстоятелствата по делото, като проверката за наличието на облагаема доставка следва да се извърши в съответствие с правилата за доказване, установени в националното право (т. 46 от Определение на СЕС от 3 септември 2020 г. по дело С-610/19, Vikingo и цитираната там съдебна практика). В този аспект необосновано първоинстанционният съд е кредитирал като верни представените писмени доказателства и събраните свидетелски показания, без да е установена разполагаемостта на доставчика със стоките, предмет на спорните доставки. Доколкото никой не може да прехвърли повече права отколкото притежава, разполагаемостта на доставчика със стоки от посочения вид и в това количество е определяща за достоверността на съставените частни свидетелстващи документи за тяхното транспортиране и предаването им на получателя. Тъй като доказателства в тази връзка не са събрани, а разполагаемостта на доставчика със стоките е изрично оспорена от приходните органи, то първостепенният съд е следвало да приеме неустановеният факт за неосъществен, а от там да не дава вяра на изявленията на страните по сделката в съставените приемо- предавателни протоколи. При липсата на кантарни бележки, които да установяват претеглянето на тези стоки, както и на разходооправдателни документи за закупено гориво, пътни книжки, данни за изминати километри, начален и краен километраж, верността на съставените приемо-предавателните протоколи и представени товарителници е останала неподкрепена от други кореспондиращи доказателства. Неустановена е останала и разполагаемостта на доставчика - превозвач с МПС, осигуряващи му обективна възможност да транспортира стоките и да предаде правото на разпореждане с тях като собственик на получателя, което също е косвена индиция, че съдържанието на представените частни документи е невярно. Горният извод не се опровергава от заключението на вещото лице по проведената ССчЕ, което е изследвало единствено безспорното между страните надлежно осчетоводяване на спорните доставки. Друго не следва и от показанията на разпитаните свидетели, които не са изяснили с необходимата степен на убедителност и конкретика какъв е механизмът на спорните доставки. При неустановеност на разполагаемостта на доставчика със стоките, предмет на фактурираните стопански операции, първостепенният съд е следвало да приеме, че верността на изявленията за предаването им, съдържащи се в приемо-предавателните протоколи, е опровергана, поради което не е установено главно и пълно, че правото на разпореждане като собственик с тези стоки е предадено от "Аквабилд 67" ЕООД на ревизираното дружество, респективно не е доказано, че спорните доставки са реално извършени /така и Решение 11331 от 22.10.2024г. по адм. дело 5044/2024г. по описа на ВАС, I отд./. Като е приел друго и е формирал извод за незаконосъобразност на оспорения РА, АС-Пазарджик е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, по изяснения от фактическа страна спор, с което жалбата на ревизираното дружество бъде отхвърлена. При този изход на спора и направеното искане, в полза на НАП следва да се присъдят разноски за първоинстанционното и касационното производство, възлизащи общо на сумата от 6 980 лв. Този размер на юрисконконсултското възнаграждение е определен в унисон с разясненията на СЕС, дадени с Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съобразно които член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Решенията на Съда на ЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения, а оттук и следващите се размери на юрисконсултски възнаграждения, могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Следователно същите подлежат на преценка от съда с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предложение първо, Върховният административен съд, първо отделение