Решение № 675 от 20.1.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Министерство на вътрешните работи против решение 2372/12.04.2022 г., постановено по адм. дело 6499/2021 г. по описа на Административен съд София-град, в частта му, с която министерството е осъдено да заплати на Р. Стойчева обезщетение за имуществени вреди както в размер на 765,65 лева, представляваща допълнително възнаграждение за храна за времето, в което ответната страна е била в неплатен отпуск за участие в международна мироопазваща мисия на ООН в Косово, така и в размер на 4947,54 лева, присъдени като лихва за забава, считано от 18.09.2019 г. до 02.07.2021 г. Касаторът Министерство на вътрешните работи чрез процесуалния си представител твърди, че решението е недопустимо и неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Поддържа, че присъждайки обезщетение под формата на сумата за допълнително възнаграждение за храна докато ищцата е била на мисия, съдът се е произнесъл свръхпетитум поради това, че в исковата молба не е посочено да се претендира тази сума. Отделно от това се посочва, че сумата за храна има характер на допълнително плащане и има социално-битов характер, но не е част от брутния осигурителен доход. Също така, левовата равностойност за храна се заплаща само за действително отработено време, но не и в случай на неплатен отпуск или на изпълнение на международна мисия. По отношение на присъдената сума като лихва за забава се посочва, че в тази си част искът е неоснователен, защото министерството не е изпадало в забава. Моли решението в обжалваните части да бъде отменено, както и да бъдат присъдени сторените разноски и такива за юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна Р. Стойчева, чрез адв. Стойчев, с писмено становище и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за нейното отхвърляне. Направено е искане за присъждане на разноски съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е основателна, тъй като решението е неправилно в обжалваната част и следва да бъде отменено. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваната част от решението на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на Р. Стойчева против Министерство на вътрешните работи за присъждане, на основание чл. 74, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация(ЗЗДискр.) на обезщетения за вреди, причинени от Министерството на вътрешните работи, както следва: сумата от 425,91 лв., представляващи неизплатени суми за вещево доволствие, ведно със законна лихва в размер на 77,37 лв., считано от 18.09.2019 г. до датата на предявяване на иска и законната лихва от предявяване на иска до окончателното му изплащане; сумата от 27 234,17 лв., представляващи неизплатени суми за трудово възнаграждение, ведно със законна лихва в размер на 4947,54 лв., считано от 18.09.2019 г. до датата на предявяване на иска и законната лихва от предявяване на иска до окончателното му изплащане. Посочено е, че вредите са претърпени вследствие по-неблагоприятно третиране на ищцата, в качеството на държавен служител на Министерството на вътрешните роботи по време на участие на мисия на ООН в Косово от Министъра на вътрешните работи в качеството на орган по назначаване, в сравнение с държавните служители на същото ведомство, чрез лишаване от заплащане на възнаграждение, вещево доволствие и изплащане на осигурителни вноски в намален размер, представляващо пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр) по признак обществено положение и нарушение на чл. 6 ЗЗДискр., които обстоятелства са установени с влязло в сила Решение 186/07.05.2017 г. на Комисията за защита от дискриминация. Съдът е приел, че е сезиран с искове с правно основание чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр., при наличие на влязъл в сила административен акт по чл. 65 ЗЗДискр. Не е било спорно и е установено от доказателствата, че Р. Стойчева, като държавен служител от Министерството на вътрешните работи, за периода от 28.08.2006 г. до 28.08.2008 г. е командирована за участие като полицейски наблюдател в Мисията на ООН в Косово /UNMIK/, като със заповед на Министъра на вътрешните работи рег. К-1982 от 17.08.2006 г. е назначена на същата длъжност в рамките на притежаваната категория по щат "Мисии на международни организации" при Национално служба "Полиция" МВР. На ищеца е разрешен неплатен отпуск, считано от датата на заминаване. От 10.10.2008 г. е назначена в Главна дирекция Охранителна полиция. С решение 186/07.06.2017г. на Комисия за защита от дискриминация е установено, че Р. Стойчева, по време на участие в мисия на ООВ в Косово UNMIK, в качеството на държавен служител на Министерството на вътрешните работи в процесния период е третирана по-неблагоприятно от Министъра на вътрешните работи в качеството на орган по назначаване в сравнение с държавните служители на същото ведомство, чрез лишаване от заплащане на възнаграждение, вещево доволствие и изплащане на осигурителни вноски за пенсия в намален размер, което представлява пряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр. по признак обществено положение и нарушение на чл.6 от ЗЗДискр. Решението е оставено в сила с влезли в сила решение 5989/24.10.2017г. постановено по адм.дело 8167/2017г. по описа на Административен съд София-град и решение 12411/18.09.2019г. по адм.дело 725/2018г. на Върховен административен съд. За изясняване на обстоятелствата по делото е допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза, от заключението на която е установен размерът на исковата претенция. Посочено е, че претенцията на Стойчева за неизплатено вещево доволствие в периода 28.08.2006 г. 10.10.2008 г. е напълно установен в претендирания от нея размер от 425,91 лв. (т. 2 от експертизата), като съответно установен е и размерът на претендираната лихва върху тази сума от 18.09.2019 г. до предявяване на иска на 02.07.2021 г. в размер на 77,37 лв.( т. 6 от заключението). По отношение на претендираното обезщетение за имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи поради лишаване от месечно възнаграждение, съдът приел, че същото следва да се присъди в пълния размер, посочен от съдебно-счетоводната експертиза, а именно: 27 234,17 лв. главница и 4947,54 лв. лихва за забава за периода от 18.09.2019 г. до 02.07.2021 г., което е и размерът на исковата претенция, посочен от Р. Стойчева в исковата молба. Съдът приел, че съгласно действалата към относимия период норма на чл. 212, ал. 1, т.7 от Закона за МВР (отм.), държавните служители имат право на неплатен отпуск за времето на участие в мисии на международни организации, какъвто е ползвала и ответникът Стойчева, като за времето на участие в мисията на ООН от страна на МВР не ѝ е изплащано възнаграждение. Въз основа на влязлото в сила решение на КЗД, съдът е приел, че е установено, на основание чл. 65, т. 1 от ЗЗДискр., че Р. Стойчева, в качеството на държавен служител на Министерството на вътрешните работи в процесния период е третирана по-неблагоприятно от Министъра на вътрешните работи в качеството на орган по назначаване в сравнение с държавните служители на същото ведомство, чрез лишаване от заплащане на възнаграждение, вещево доволствие и изплащане на осигурителни вноски за пенсия в намален размер,което представлява пряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр. по признак обществено положение и нарушение на чл.6 от ЗЗДискр. По-подробни мотиви съдът изложил по отношение на това дали в размера на дължимото възнаграждение следва да се включи левовата равностойност на дължимите суми за храна, като в заключение посочил, че в мотивите на Решение 186 от 07.06.2017 г. на КЗД неравно третиране създава, както редакцията на чл. 212, ал. 1, т. 7 ЗМВР (отм., в редакция до изменението му през 2010 г.), така и съответстващите й подзаконови нормативни актове, поради което и тези суми следва да бъдат включени в размера на претендираното обезщетение. По тези съображения, съдът уважил изцяло исковата претенция на Р. Стойчева, като също така ѝ присъдил и сторените по делото разноски. С процесната касационна жалба се оспорва решението само в частта му, с която в размера на претендираните имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи поради лишаване от месечно възнаграждение, съдът е уважил иска на Стойчева и за размера на левовата равностойност на дължимите суми за храна за исковия период 765,65 лева, както и начислената върху тази сума законна лихва за периода от 18.09.2019 г. до 02.07.2021 г., както и въобще уважаването на исковата претенция за лихвата за забава в периода от 18.09.2019 г. до 02.07.2021 г. за сумата от 27 234,17 лв. В останалата част осъдителното решение не е обжалвано и е влязло в законна сила. Решението е допустимо, но частично неправилно. Глава четвърта от от Закона за защита от дискриминация урежда всички производства, в които се осъществява защитата от дискриминация. Раздел първи, глава четвърта от закона урежда производството пред Комисията за защита от дискриминация, а раздел втори - съдебните производства пред районния и административния съд. Съдебните производства по глава втора включват и производствата за търсене на обезщетение за вреди, произтичащи от неравно третиране (чл. 74 ЗЗДискр), които се развиват по общия ред или по реда, предвиден за исковите производства по ЗОДОВ. Действително, условие за допустимост на производството за обезщетяване на вреди по чл. 74 ЗЗДискр е проведеното преди това производство за установяване на нарушението пред Комисията за защита от дискриминация, каквото в случая е налице. Административните съдилища са компетентни да се произнасят по осъдителни искове за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от неравно третиране, тогава, когато фактическият състав на отговорността включва вреди, причинени от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица. Исковете за присъждане на обезщетение за вреди от дискриминация извън този фактически състав са подсъдни на общите съдилища. В случая, тъй като вредите са претендират по повод дискриминация, осъществена от министъра на вътрешните работи и по повод служебно правоотношение, искът е подсъден на административния съд. Доводите на касатора, че оспорената част от решението е недопустима, са неоснователни. Административният съд е обсъдил всички доказателствата по делото и е изложил подробни мотиви по допустимостта и основателността на исковите претенции, но неправилно е приложил материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр в случаите, когато производството по установяване на дискриминационно третиране е реализирано по административен ред пред Комисията за защита от дискриминация /Раздел І на Глава четвърта/, всяко лице, претърпяло вреди от нарушение на права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, може да предяви иск за обезщетение по общия ред срещу лицата и/или органите, причинили вредите. Според, ал. 2 в случаите, когато вредите са причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, искът за обезщетение се предявява по реда на ЗОДОВ. В съответствие с нормата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. На основание чл. 4 ЗОДОВ, обезщетението обхваща всички имуществени и неимуществени вреди причинени на гражданите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Тъй като имуществената отговорност по ЗОДОВ е обективна, безвиновна, вината не е елемент от фактическия състав на отговорността. Искът се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите (чл. 205 АПК). Правилно съдът е посочил, че искът е насочен срещу Министерство на вътрешните работи, което е юридическо лице и съответно е пасивно легитимирано да отговаря по него, с оглед нормата на чл. 205 АПК. Разпоредбата на чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ препраща към АПК за реда, по който се разглеждат исковете по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а съгласно чл. 203, ал. 1 АПК исковете за обезщетение за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на Дял ІІІ, Глава единадесета от АПК. В разпоредбата на чл. 204 АПК са регламентирани предпоставките за допустимост на иска като според, ал. 4 незаконосъобразността на действия и бездействията се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението. Специалната норма на чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр обаче дерогира общата норма като приложението на чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр е обусловено от приключило административно производство пред КЗД в рамките, на което с влязъл в сила административен акт по чл. 65 ЗЗДискр е установен правопораждащият претендираното право на обезщетение акт на дискриминация. В хипотезата на чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр административните съдилища не установяват наличието на дискриминация, а изследват наличието на вреди в причинно-следствена връзка с установен от КЗД като специализиран административен орган, акт на дискриминация. Фактическият състав на предявения иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, във връзка с чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр., в процесния случай включва в кумулативна даденост: 1. влязло в сила решение на КЗД, с което е установено извършването на дискриминация, изразяваща се в дискриминационен акт, действие или бездействие на държавен орган или длъжностно лице - нарушител и засегнатото лице; 2. наличието на претърпяна вреда; 3.причинна връзка между установената дискриминация и вредата. Липсата на който и да е от елементите на фактическия състав обуславя неоснователността на предявения иск за обезщетение на вреди. В конкретния случай първият елемент от посочения фактически състав действително е налице. С решение 186/07.06.2017 г. на Комисия за защита от дискриминация е установено, че Р. Стойчева, по време на участие в мисия на ООВ в Косово UNMIK, в качеството на държавен служител на Министерството на вътрешните работи в процесния период е третирана по-неблагоприятно от Министъра на вътрешните работи в качеството на орган по назначаване в сравнение с държавните служители на същото ведомство, чрез лишаване от заплащане на възнаграждение, вещево доволствие и изплащане на осигурителни вноски за пенсия в намален размер, което представлява пряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр. по признак обществено положение и нарушение на чл.6 от ЗЗДискр. В мотивите на решението КЗД сочи, че разпоредбата на чл.212, ал.1 т7 ЗМВР в редакцията до изменението му през 2010г. и подзаконовите нормативни актове МЗ Із-829/10.05.2007г. и МЗ Із-579/08.04.2008г. на министъра на вътрешните работи поставят държавните служители в по-неблагоприятно положение по признак обществено положение спрямо служителите от същото ведомство, които не участват в международни мисии по отношение на плащането, осигуряването и вещевото доволстие. Съгласно чл.4, ал.2 ЗЗДискр, пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Разпоредбата на §1, т. 7 ДР на ЗЗДИскр. (изм. - ДВ, бр. 105 от 2016 г.) определя, че "неблагоприятно третиране" е всеки акт, действие или бездействие, които водят до по-малко благоприятно третиране на едно лице спрямо друго въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 или могат да поставят лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, в особено неблагоприятно положение в сравнение с други лица. Следователно, и предвид посочените по-горе мотиви на решението на КЗД, е установено по-неблагоприятно третиране, представляващо пряка дискриминация, което според задължителното за настоящия съд решение на комисията се дължи на ненавременни и неправилни действия от страна на правно задължения субект Министъра на вътрешните работа, за извършване на промени в законодателството, регламентиращи реда за подбор и изпращане на служители на МВР в международни мисии. Изложеното обаче не е основание за присъждане в общия размер на обезщетението за имуществени вреди на размера на левовата равностойност на дължимите през исковия период суми за храна. Както е посочено в оспореното решение, съгласно чл. 199, ал. 1 ЗМВР (отм., в сила от 2006 г.) държавните служители получават основно месечно възнаграждение, което се образува от заплатата за категория и заплатата за длъжност, като конкретният размер на заплатата за длъжност се определя от министъра на вътрешните работи и се състои от: 1. възнаграждение за ниво, което отразява мястото на съответната длъжност в йерархията и 2. възнаграждение, което отразява специфичните условия на работното място (чл. 200 ЗМВР отм.). Към основното месечно възнаграждение се изплаща допълнително възнаграждение за продължителна работа (чл. 201 ЗМВР отм.) и допълнителни възнаграждения по чл. 202, ал.1 ЗМВР, отм. Сред последните не е посочена добавката за храна, уредена в чл.204, ал.1 ЗМВР (отм., в сила от 2006 г.), според който на служителите на МВР се осигурява храна или левовата й равностойност, като размерът на сумите и доволствията по ал. 1 - 5, условията и редът за предоставянето им се определят ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи чл.204, ал.6 ЗМВР, отм.. Действително, съгласно мотивите на Решение 186/07.06.2017 г. на КЗД, по време на участието им в мисията на ООН в Косово жалбоподателите са държавни служители на МВР и това им качество не се променя по време на участието им в мисията и тяхното служебно правоотношение се запазва. Нито в мотивите, нито в диспозитива на решението е прието, че незиплащането на добавка за храна съставлява дискриминация. Вярно е, че дори и на мисия, Р. Стойчева реално е била на работа и е изпълнявала служебните си задължения, възложени от работодател, но в случая не се касае за дело за изплащане на трудово възнаграждение и добавки към него, а за дело за присъждане на обезщетение от дискриминация. Като обезщетение могат да бъдат присъдени само тези неизвършени плащания, изрично посочени в решението на КЗД. Поради това в тази част решението е неправилно и следва да бъде отменено, включително относно съответните лихви, които се изчисляват посредством достъпния на интернет страницата на Националната агенция за приходите лихвен калкулатор. Неоснователна е касационната жалба против тази част от решението, с която жалбоподателят е осъден да заплати на Р. Стойчева обезщетение в размер на законната лихва върху сумата на присъденото като имуществена вреда обезщетение, считано от 18.09.2019 г. до 02.07.2021 г., с изключение на сумата 139, 10 лв. В частта за главницата, с изключение на сумата за храна, решението е влязло в сила, като необжалвано. При това положение, следва да бъде присъдена и законна лихва върху присъдената сума за имуществени вреди, с изключение на сумите за храна. Началният момент, от който започва да тече възможността за начисляване на законна лихва, е моментът на влизане в сила на Решение 186/07.06.2017 г. на Комисията за защита от дискриминация, с което е установено дискриминационното третиране спрямо Р. Стойчева. В процесния случай претенцията за лихви за забава се основава и на разпоредбата на чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Съгласно тази разпоредба, при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За действително претърпените вреди в по-висок размер, кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила. Лихвата е предмет на вземане, което възниква в резултат на неплащане на дадено парично задължение. В случая не се касае за лихва върху обезщетение за вреди, която се дължи от момента на отмяната на административния акт, а за самото обезщетение, което в конкретния случай представлява законната лихва по чл. 86 ЗЗД. Доколкото вредите пропуснати ползи, поради неизпълнение на парично задължение, са настъпили от административна дейност и липсва друг ред за защита, законната лихва по чл. 86 ЗЗД следва да бъде присъдена на основание чл. 1 ЗОДОВ, както и е сторил административният съд. За пълнота следва да се посочи, че съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД, при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, т.е. от деня на увреждането. Предвид изложеното, касационната инстанция намира изводите на Административен съд София-град за частично правилни и обосновани, поради което в тази част решението следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора на ответника следва да бъдат присъдени сторените разноски, съразмерно на установения материален интерес, в размер на 380 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,