Решение № 21 от 10.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4411/2013 г.

Решение № 21 от 10.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4411/2013 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Красимир Влахов Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място] срещу Решение № 562/25.03.2013 г. по гр. д. № 3644/12 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение от 13.07.2012 г. по гр. д. № 5691/08 г. на СГС, I г. о., 8 състав, с което са отхвърлени предявените от [фирма] против К. А. Н., С. П. К., С. Ц. В., К. Й. П. /В./ и [фирма] субективно съединени положителни установителни искове за собственост - за признаване правото на собственост на ищеца върху недвижим имот с площ от 2 980 кв. м /по нотариален акт/, респ. с площ от 3 004 кв. м /по кадастрална скица/, находящ се в [населено място], район "В. ", планоснимачен район "Л. шосе" /II-72/, представляващ ПИ с пл. № 182 от кад. лист № 82 по плана на [населено място], м. "Л. шосе", заедно с построените в имота масивна стопанска сграда със застроена площ от 30 кв. м и навес със застроена площ от 106 кв. м, както и заедно с всички подобрения в поземления имот. В касационната жалба са изложени съображения за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в отказ на съда да се произнесе по своевременно заявено от ищеца пред първата инстанция по реда на изменението на иска евентуално основание на собственическата му претенция, а именно придобивна давност. Заедно с това се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно и предвид наличието на останалите предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания, а именно необоснованост и нарушаване на материалния закон. Моли се за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което бъдат уважени предявените от касатора субективно съединени установителни искове за собственост, ведно със законните последици. Ответниците по касационната жалба - К. А. Н., С. П. К., С. Ц. В. и [фирма] са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговори, с които молят въззивното решение на СГС да бъде оставено в сила. С определение № 356/4.11.2013 г. е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд в частта му, с която е разгледан предявен при условията на евентуалност иск за собственост на [фирма] - [населено място], основан на придобивна давност за периода 1.06.1996 г. - 1.06.2006 г., предвид вероятността въззивното решение в тази му част да е недопустимо като постановено по иск, по който липсва произнасяне на първата инстанция. Върховният касационен съд, след като прецени данните по делото, намира следното: По въпроса, с оглед на който е допуснато касационното обжалване Уредбата на въззивното производство както в отменения, така и в действащия процесуален закон е свързана със задължението на въззивния съд да се произнесе по материалноправния спор, предмет на образуваното пред първоинстанционния съд производство, в пределите, определени във въззивната жалба, като единствено в хипотезата на нищожност на първоинстанционното решение същото следва да бъде обявено за нищожно изцяло, вкл. и в необжалваната част /чл. 269, изр. 1 ГПК/. Това означава, че с оглед регламентираното инстанционно разглеждане на гражданскоправните спорове, въззивната инстанция не може да се произнесе по претенция, която не е разгледана от първоинстанционния съд, тъй като непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност /ТР № 1/2013 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК/. Само по изключение, според постановките т. 15 от ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд може за първи път да се произнесе по съществото на евентуалния иск, по който липсва произнасяне на първоинстанционния съд, в хипотезата на уважаване на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение по главния иск и отхвърляне на същия, при което условието за разглеждане на евентуалния се сбъдва при постановяване на въззивното решение. По съществото на касационната жалба С оглед възприетия по-горе отговор на въпроса, с оглед на които е допуснато касационното обжалване, настоящата инстанция намира, че обжалваното въззивно решение на Софийския апелативен съд е недопустимо в частта, обективираща произнасяне по предявения при условията на евентуалност иск за собственост на [фирма], основан на твърдение за придобивна давност. Исковата претенция за собственост, въз основа на която е образувано производството пред първоинстанционния съд, е основана на твърдение за придобиване на процесния имот от ищеца по силата на договор за покупко-продажба, сключен с Н. акт № 20/12.02.2002 г., том I, рег. № 590, нот. дело № 19/02 г. на нотариус М. Н. Преди първото по делото заседание, с молба от 14.12.2009 г. ищецът е заявил, че ако съдът отхвърли иска на предявеното основание, то при условията на евентуалност /макар и в молбата неправилно да е използван термина "алтернативност"/ се позовава на придобивна давност за времето 1.06.1996 г. - 1.06.2006 г. Така предприетото изменение на иска чрез добавяне на ново основание не е прието от първоинстанционния съд, който с разпореждане от 23.03.2010 г. е постановил, че не приема за разглеждане искането, тъй като позоваването на изтекла давност е нов факт, заявен на постановеното първоинстанционно решение СГС изрично е посочил, че "доводите на ищеца относно давностното владение, като още едно възможно основание за право на собственост, представлява различен иск, който изобщо не е бил приеман за разглеждане в процеса". Във въззивната си жалба срещу така постановеното решение [фирма] изрично се е позовало на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в отказ на съда да предприеме процесуални действия по разглеждане на така предявения при условията на евентуалност иск, респ. в отказ да се формира правораздавателна воля по същия. В решението си въззивният съд е посочил, че по същество с молбата от 14.12.2009 г. ищецът е предприел изменение на иска чрез прибавяне на ново основание към първоначално заявеното, което обаче законосъобразно не е било допуснато от първоинстанционния съд, тъй като допускането му би затруднило защитата на ответника /чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК/. Независимо от това, в мотивите на въззивния съд е инкорпорирано подробно обсъждане на събраните по делото доказателства досежно упражняваната от ищеца фактическа власт върху имота, като въз основа на това е формиран крайният извод, че ищцовото дружество не е могло да го придобие по давност. По този начин въззивното решение обективира самостоятелно произнасяне на въззивната инстанция по евентуалния иск за собственост на [фирма], основан на придобивна давност, който не е бил предмет на разглеждане от първоинстанционния съд. Доколкото, по изложените по-горе мотиви, въззивният съд не разполага с правомощието да формира правораздавателна воля по материалноправен спор, за който липсва произнасяне на първата инстанция, следва да се приеме, че в тази му част обжалваното въззивно решение е недопустимо и като такова подлежи на обезсилване, а производството - на прекратяване /чл. 293, ал. 4 във връзка с чл. 270, ал. 3, предл. 1 ГПК/. В противен случай би се формирала сила на пресъдено нещо по иск, който не е бил разгледан при спазване на изискването за инстанционно разглеждане на гражданскоправните спорове, с което по недопустим начин би се накърнило правото на ищеца на участие в производството. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,