Решение № 152 от 12.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1859/2015 г.

Решение № 152 от 12.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1859/2015 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков Производството е по реда на чл. 386, ал. 3, предл. 2-ро ГПК. Образувано е по подадена по реда на чл. 62, ал. 2, изр. 2-ро ГПК касационна жалба с вх. № 3943/24.III.2015 г. на [фирма]-София (с предишно фирмено наименование "К. България М.") против решение № 240 на Софийския апелативен съд, ТК, 6-и с-в, от 10.II.2015 г., постановено по т. д. № 3678/2014 г., с което - по иск с правно основание по чл. 186, ал. 2, т. 1 и ал. 3-във вр. чл. 143 ЗЗП на Комисията за защита на потребителите - е била обявена за нищожна клаузата на т. 76 от ОУ на д-вото настоящ касатор, то е било осъдено да преустанови прилагането й и да отстрани същата от съдържанието на общите си условия в двумесечен срок от влизане на решението в сила, като същевременно този търговец е бил задължен да огласи за своя сметка диспозитива на решението в едноседмичен срок от влизането му в сила чрез съобщение, публикувано в национален всекидневник и посредством друго такова, направено на интернет страницата на търговското д-во. Оплакванията на касатора [фирма] са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който исковата претенция на К. да бъде отхвърлена - като неоснователна и недоказана, "въз основа на съображенията, изложени в настоящата касационна жалба, в отговора на исковата молба, в отговора на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение и представените пред първостепенния и пред въззивния съд становища и писмени бележки". Ответната по касация Комисия за защита на потребителите не е ангажирала становище на свой представител по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, наведени в жалбата на [фирма]. В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция, редовно призовани, страните по спора не са били представлявани. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, касационната жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Като взе предвид оплакванията и доводите на търговеца настоящ касатор, вкл. и тези, които са били последователно навеждани в отговора му по исковата молба на К., в отговора по въззивната жалба на последната и в представените пред двете низови инстанции писмени бележки, а също и след като извърши по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за материалната и процесуална законосъобразност на атакуваното въззивно решение, в настоящия си състав ВКС приема следното: Касационната жалба на [фирма]-София е неоснователна. Процесната клауза на т. 76 от ОУ на касатора е в смисъл, че той има право едностранно да прекрати даден индивидуален договор с потребител, ако последният има и други задължения по сключени помежду им такива договори. Две са били ключовите съображения на САС, за да отмени първоинстанционното решение и да уважи иска на К. за прогласяване нищожността на тази клауза в Общите условия на касатора: 1./ Че с издаването на една обща фактура на основание т. 18, ал. 2 от същите ОУ, на която клауза е било базирано защитното възражение на търговеца в първоинстанционното производство по делото, не се преодолява констатираното неравноправие между правата и задълженията на страните по конкретен индивидуален договор, щом при наличието на такъв основанието за плащане е точно поетото по него парично задължение, а не самата фактура; 2./ Че дори и ако бъде споделено становището на [фирма], изразено в неговата писмена защита пред първостепенния съд, че при неплащане на част от задължението, за което той е издал съответната данъчна фактура е налице неизпълнение по всички индивидуални договори, сключени с един и същ негов клиент, то все пак не ставало ясно защо в същите тези Общи условия е уредена хипотезата /по т. 19б, ал. 1, б. "в"/, според която конкретният индивидуален договор подлежи на прекратяване едностранно, без предизвестие, в случай, че потребителят не е изпълнил задълженията си, и въобще как това би довело до неоснователно обогатяване на последния за сметка на доставчика. Като правилни - законосъобразни и обосновани, тези решаващи правни изводи на въззивния съд ще следва да бъдат споделени. Съгласно чл. 20а ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили и затова те могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. Така в чл. чл. 52-54 от Закона за защита на потребителите изрично е предвидено прекратяване на договорната връзка при упражняване от страна на потребител на правото му на отказ от договора, което е различно от разваляне на същия договор. В процесния случай тълкуването на клаузите по т. т. 19б и чл. 75 от ОУ на търговеца настоящ касатор, съобразено с критериите по чл. 20 ЗЗД, налага извод, че става въпрос именно за разваляне на двустранен индивидуален договор поради виновно поведение на потребителя, изразено в неплащане на поетото с него парично задължение. Тъй като това потестативно право е предоставено единствено на изправната страна по правоотношението, по закон хипотезата не би могла да възникне при индивидуален договор, по който задължението на потребителя е изпълнено, независимо, че по други такива договори, сключени с [фирма], същият се оказал веднъж вече неизправна страна. Нещо повече, съгласно чл. 289 ТЗ упражняването на право въз основа на търговска сделка е недопустимо, ако то се извършва само с намерение да се увреди другата страна. Такова поведение изрично е квалифицирано от законодателя като злоупотреба с право и противното не може да бъде изведено от защитната теза в настоящата касационна жалба за "спецификата на електронните съобщителни услуги", предоставяни от търговеца настоящ касатор, съчетано с практиката му да издава на свой клиент само една фактура за дължимите от него плащания, независимо от броя на индивидуално сключените с последния договори за потребление на такива услуги. Съгласно чл. 143, т. 19 ЗЗП неравноправна е клауза, съдържаща уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност, т. е. такава, в резултат от прилагането на която е възможно да бъде прекратен /по-точно - едностранно развален/ негов индивидуален двустранен договор с [фирма] и без той да е бил неизправна страна по същия. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение