Решение № 231 от 24.11.2016 г. на ВКС по н. д. № 812/2016 г.

Решение № 231 от 24.11.2016 г. на ВКС по н. д. № 812/2016 г., I н. о., НК, докладчик съдията Валя Рушанова Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба от служебния защитник на подсъдимия Т. Т. И. срещу въззивно решение на Апелативен съд - гр. Бургас № 81 от 3.06.2016 г. по внохд № 87/2016 г. по описа на същия съд. С подадената касационна жалба се заявяват касационни основания - по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК относно престъплението по чл. 216, ал. 1 от НК с оглед преквалификацията му в такова по чл. 216, ал. 4 вр. чл. 93, т. 9 от НК и по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК - във връзка със справедливостта на наложеното за престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и б. "б" вр. чл. 26, ал. 1 от НК наказание. Прави се искане за намаляване размера на наложеното наказание за престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК в размер, близък до предвидения санкционен минимум, а по отношение на престъплението по чл. 216, ал. 1 от НК същото да бъде преквалифицирано в такова по ал. 4 при наличието на чл. 93, т. 9 от НК. В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат касационната жалба по наведените в нея доводи. Прокурорът при ВПК намира жалбата за неоснователна и пледира въззивното решение да бъде оставено в сила като обосновано и законосъобразно. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 35 от 9.03.2016 г., постановена по н. о. х. д. № 97/2016 г., Окръжен съд - гр. Бургас е признал подсъдимия Т. Т. И. за виновен в това, че за времето от 23:30 часа на 10.08.2015 г. до 02:55 часа на 11.08.2015 г. в [населено място], повредил противозаконно чужда движима вещ - автомобил кемпер Фиат Дукато с рег. номер собственост на [фирма], ЕИК: [ЕИК], с едноличен собственик на капитала и управител И. Д. Г., ЕГН: [ЕГН], поради което и на основание чл. 216, ал. 1 от НК вр. чл. 58а, ал. 1 от НК го осъдил на "лишаване от свобода" за срок от три години. Подсъдимият е бил признат за виновен и в това, че по същото време и на същото място противозаконно е проникнал във въпросното чуждо моторно превозно средство без съгласието на собственика, поради което и на основание чл. 346б от НК вр. чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на "лишаване от свобода" за срок от две години. С присъдата подсъдимият И. бил признат за виновен, че в горепосочения времеви период, при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив, отнел чужди движими вещи на обща стойност 505.00 лева от владението на различни лица с намерение противозаконно да ги присвои като за това употребил заплашване, поради което бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на седем години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът определил общо най-тежко наказание, а именно - седем години лишаване от свобода, като постановил на осн. чл. 60, ал. 1 вр. чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС същото да се изтърпи в затвор при първоначален строг режим. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият Т. И. е задържан по ЗМВР и по НПК с мярка за неотклонение "задържане под стража", считано от 11.08.2015 г. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските по водене на делото. С оспорваното пред ВКС решение № 81 от 3.06.2016 г. по внохд № 87/2016 г. на Апелативен съд - гр. Бургас първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира, че подадената касационна жалба е допустима - подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, като подсъдимият е признал изцяло фактите по обвинителния акт. Окръжен съд - гр. Бургас законосъобразно е допуснал разглеждането на делото по реда на Глава двадесет и седма от НПК, като на основание чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК е установил, че направеното от подсъдимия самопризнание се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства. Определил е наказанията на подсъдимия при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК. Известно е, че щом първоинстанционният съд е извършил правилна преценка за предпоставките относно приложението на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, въззивният съд (като последна инстанция по фактите) не разполага с правомощия да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти. В настоящия случай в касационната жалба не се отправят оплаквания относно приетите за установени в процеса релевантни факти, а единствено се изразява недоволство от тяхната правна оценка и справедливостта на отмереното наказание. Доводите, с които се претендира преквалифициране на деянието по чл. 216, ал. 1 от НК в такова по ал. 4 като "маловажен случай" по смисъла на чл. 93, т. 9 от НК не могат да се споделят. Съгласно чл. 93, т. 9 от НК деянието представлява маловажен случай, когато степента на обществената му опасност е по-ниска в сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид с оглед липсата или незначителността на вредните последици, или с оглед на други смекчаващи обстоятелства. Преценката по този въпрос се извършва на плоскостта на фактическите данни по делото, отнасящи се до начина на извършване на деянието, вида и стойността на предмета му, вредните последици, данните за личността на дееца и всички други обстоятелства, които имат значение за степента на обществена опасност и моралната укоримост на извършеното. Както многократно е подчертавано в съдебната практика, маловажността на един случай следва да се преценява с оглед критериите, посочени в чл. 93, т. 9 от НК, като значение има не само ниската оценка на щетата, но преди всичко и другите вредни последици от деянието, както и обстоятелствата, характеризиращи деянието и дееца. В случая, инстанциите по същество правилно са отчели времето (нощем), мястото (отдалечено и усамотено), механизма на осъществяване на престъпното деяние (манифестиращ дързост и упоритост) и настъпилите сериозни и вредни последици. Тези обстоятелства не могат да позволят извод, че случаят представлява по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение с други типични, обикновени случаи на престъпления от този вид. Напротив, деянието е било извършено в тъмната част на денонощието, със съзнание, че в автомобила се помещават хора, със средство (камък с форма и размери, които са могли да причинят и физическо нараняване на пострадалите) и при обстановка, която е създала основателно у пострадалите силна тревожност и значителна уплаха. Нещо повече, предприетите от подсъдимия действия по разбиване на стъклото на автомобила се явяват средство за осигуряване на физически достъп до пострадалите - чрез проникване във вътрешността на превозното средство и предприемане на действия по ограбване на вещи от намиращите се в него лица. Установени фактически данни за личността на подсъдимия правилно са позволили на въззивния съд да заключи, че същият е с трайно установени престъпни навици, с множество минали престъпни прояви, преобладаващата част от които е насочена срещу собствеността на гражданите. С оглед изложеното ВКС не намира основания да преквалифицира деятелността на подсъдимия по чл. 216, ал. 1 от НК в по-леко наказуемия състав по чл. 216, ал. 4 от НК, поради което счете, че не е налице допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, предпоставящо реализирането на касационните правомощия по чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК. На следващо място, ВКС намира доводите относно явната несправедливост на отмереното наказание за неоснователни. Упражняването на правомощието по чл. 354, ал. 2, т. 1 във връзка с ал. 1, т. 3 от НПК от касационната инстанция предполага положителна констатация, че наложеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. В случая, нито една от тези хипотези не е налице. В касационната жалба се посочват данни в подкрепа на основанието по т. 3 на чл. 348, ал. 1 от НПК единствено по отношение на наказанието, наложено за най-тежко наказуемото престъпление от трите, а именно грабежът, което предопределя и общия размер на наложеното наказание. Заявените като смекчаващи отговорността обстоятелства (младата възраст; средата, в която се е сформирала личността на подсъдимия; съжалението към извършеното; съдействието, което е оказал при разследването) са били предмет на обсъждане и съответно отчетени както от първоинстанционния съд, така и от въззивната инстанция, отделила специално внимание в мотивите си относно тяхното наличие, което при касационната проверка, не би могло да обуслови допълнително смекчаване на наложеното на подсъдимия наказание. Превесът на отегчаващите наказателната отговорност обстоятелства - многократните осъждания на подсъдимия, извън квалификацията на деянието, високата степен на обществена опасност на личността на подсъдимия, намерила израз в извършване на усложнена престъпна дейност със засягане на различен родов обект на защита, закономерно са повлияли на определяне на наказания за отделните престъпления към над средния размер в съответните им санкционни части, които след това по правилата на чл. 58а, ал. 1 от НК правилно са били редуцирани. С оглед изложеното и като намери доводите в касационната жалба за неоснователни, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение,