Решение № 164 от 18.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 131/2008 г.

Решение № 164 от 18.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 131/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК, вр. чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на Х. А. С. от гр. С. срещу решение от 29.06.07 г. по гр. д. № 2945/05 г. на Софийски градски съд. В жалбата е изложено оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон във връзка с приложението на института на придобивната давност, както и за необоснованост на извода на съда за идентичност на имота на ищеца и този, който е възстановен на ответниците по реда на ЗСПЗЗ. Ответниците Й. С. Й., П. С. П., И. В. Т. и К. С. Ц. оспорват жалбата. Върховният касационен съд, състав на I г. о., счита жалбата за процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол решение на въззивния съд. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение състав на Софийски градски съд е отхвърлил предявения от Х. А. С. срещу С. И. П., заместен в хода на процеса по реда на чл. 120 от ГПК (отм.) от наследниците си Й. С. Й., П. С. П., И. В. Т. и К. С. Ц. иск по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) - за установяване правото на собственост върху дворно място, находящо се в гр. С., кв. "Б", с площ от 1000 кв. м, представляващо УПИ ХХI-57 от кв. 3 по регулационния план на гр. С., кв. Бояна, при съседи: улица, улица-тупик, УПИ ХХ-55, УПИ ХIV-54, УПИ ХIII- 56, УПИ VII-59, на основание наследство по завещание, както и на основание придобивна давност. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че към 1967 г. процесното място е било част от нива, цялата с площ от 2 дка., собственост на Велика С., Г. С., С. С. и В. С., по силата на замяна, извършена от ТПС комисия. С писмен договор от 8.03.67 г. собствениците са продали процесното място от 1000 кв. м. на П. Г. С. и С. М. С. Със завещание от 20.08.86 г. Петрана С. се е разпоредила с цялото си имущество в полза на своя съпруг М, а той от своя страна със саморъчно завещание от 12.02.87 г. е завещал имуществото си на своя внук Х. А. С., срещу задължението да го гледа докато е жив. През 1993 г. Х. С. се е снабдил с нотариален акт за собственост върху процесното дворно място по давност и наследство по завещание. В нотариалния акт мястото е описано като имот пл. № 57, кад.лист № 616, цялото с площ от 1000 кв. м. По плана на в.з. "К"-III част -разширението, одобрен със заповед № РД-09-362/12.08.96 г., процесното място е включено в парцел **** от кв.3а. Мястото е застроено със сграда с площ от 8,07 кв. м., за която няма издадени строителни книжа. С решение № 5870 от 22.11.00 г. ПК "В" е възстановила на наследниците на И. В. П. нива от 0,968 дка, съставляваща имот пл. № 4369, кад. лист № 616 по кадастралния план от 1950 г., от който 850 кв. м. попадат в процесния имот. При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че евентуално съединените искове за собственост са неоснователни. Имотът е попадал в границите на общия градоустройствен план на гр. С. и съответно е бил под режима на ЗРПВПВННИ. Няма данни да е била спазена процедурата по чл. 1, ал. 1 от този закон, поради което договорът от 8.03.67 г. няма транслативен ефект, с него собствеността не е била прехвърлена, той има характер само на предварителен договор. До момента на влизане в сила на ЗСГ през 1973 г. не е изтекла предвидената в чл. 79, ал. 1 от ЗС десетгодишна придобивна давност, а с чл. 29, ал. 1, т. 1 от ЗСГ е въведена забрана за придобиване по давност на недвижими имоти и вещни права, за които се е прилагал ЗРПВПВННИ, освен ако давността не е изтекла до влизане на ЗСГ в сила. Забраната е действала до отмяната на глава II от ЗСГ - ДВ, бр. 21/13.03.90 г., а наследодателите на ищеца са починали преди това - т.е. те не са придобили собствеността на имота по давност и съответно - не са могли да я прехвърлят на ищеца със завещанията, на които той се позовава, още повече, че завещанието на М. С. съдържа уговорка за възмездност, която го прави нищожно. Прието е също, че ищецът не е станал собственик на имота по силата на осъществяваното от него давностно владение след смъртта на наследодателите, тъй като § 1, т. 3 от ПЗР на ЗОСОИ отрича правното действие на придобивната давност, изтекла до момента на влизане на тази разпоредба в сила - 21.11.97 г., по отношение на имоти, собствеността върху които подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, какъвто е настоящия, а след тази дата и до момента на подаване на исковата молба - 19.03.03 г. също няма владение върху имота в продължение на десет години. Решението е правилно. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбите, регламентиращи придобивната давност. Съобразен с данните по делото и законосъобразен е решаващият извод на съда, че собствеността върху процесния имот подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и затова спрямо него намира приложение § 1, т. 3 от ПЗР на ЗОСОИ (ДВ, бр. 107/97 г.), съгласно който изтеклата придобивна давност за този вид имоти не се зачита и започва да тече от деня на влизане на тази разпоредба в сила. Този текст заличава правното значение на давностното владение, осъществявано от наследодателите на ищеца и от самия него до 22.11.97 г., когато разпоредбата е влязла в сила. Неоснователен е развитият от касатора довод в писмената му защита, че разпоредбата на § 1, т. 3 от ПЗР на ЗОСОИ не намира приложение в случая, тъй като процесният имот не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, защото е застроен и съгласно чл. 18з, ал. 3 от ППЗСПЗЗ, извършената от ТПС комисия замяна запазва действието си, т. е. - имотът не се възстановява на първоначалния собственик или на наследниците му. Цитираната правна норма се отнася за застроени имоти, а процесният, въпреки съществуващата в него постройка от 8 кв. м, не може да се приеме за застроен. Към момента на влизане в сила на чл. 18з, ал. 3 от ППЗСПЗЗ той е имал характер на земеделска земя и при преценката дали може да се счита за застроен, следва да се отчетат разпоредбите на § 1в, ал. 3 от ДР на ППЗСПЗЗ и чл. 177, ал. 1 и ал. 3 от Наредба № 5 за правила и норми по ТСУ от 1977 г. (отм.). Съгласно тези текстове, застроени са тези земи за земеделско ползване, в които са изградени постройки за сезонно ползване и инвентар, състоящи се най-малко от помещение за обитаване, малка кухня или кухненски бокс и помещение за складиране на инвентар. Не са сгради изброените в § 1в, ал. 3 от ДР на ППЗСПЗЗ. В настоящия случай изградената в процесния имот постройка се състои само от едно помещение, няма изброените в чл. 177, ал. 3 от Наредба № 5 минимално изискуеми помещения и не може да се приеме за сграда, годна за обитаване и определяща имота като застроен. Неоснователно е и второто оплакване в касационната жалба - че въззивният съд не отчел липсата на идентичност между имота на ищеца и този на ответниците и че всъщност се касаело за съседни имоти. Както правилно сочи жалбоподателят, този въпрос е от значение единствено за правния интерес от предявения иск. Правният интерес обаче се извлича от твърденията в исковата молба. В случая те са в смисъл, че ответниците оспорват собствеността на ищеца и считат имота му за свой, като се позовават на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ. Това твърдение обуславя правен интерес от предявения положителен установителен иск за собственост. Дори в хода на процеса да се установи липса на идентичност между имота на ищеца и този, за който претендират ответниците, това обстоятелство не се отразява нито на допустимостта, нито на основателността на иска. Независимо от това, в случая твърденията за липса на идентичност на имотите са неоснователни. По делото категорично е установено обстоятелството, че 850 кв. м. от възстановения по реда на ЗСПЗЗ имот на ответниците попадат в УПИ ХI-57, за който претендира ищецът. Данните за грешка в означението на процесния имот - в едни от плановете той фигурира като УПИ ХI-57, а в други - като УПИ ХII-57, не водят до извод, че имотът на ищеца и този на ответниците са съседни, както се поддържа в касационната жалба. И в двете неоспорени заключения на вещите лица по делото се установява, че възстановеният на ответниците имот пл. № 4369 по кадастралния план от 1950 г. попада върху имота на ищеца, който в едни от документите, издадени от общината, фигурира като УПИ ХI-57, а в други - като УПИ ХII-57, но тази грешка не се отразява на обективния факт на почти пълно съвпадение на имотите. Водим от изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр. 2, пр. 1 от ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на I ГО,