Решение № 7395 от 13.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3425/2016 г.

Решение № 7395 от 13.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3425/2016 г., V о., докладчик съдията Мариета Милева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Агенция за социално подпомагане, гр. С. против решение № 96/22.12.2015 г. по адм. дело № 97/2015 г. на Административен съд - Т., с което агенцията е осъдена да заплати на С. Л. Д., на основание чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл) обезщетение в размер на 5460.00 лв., заедно с лихва в законния размер, считано от 29.04.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, както и 1 060,00 лв. разноски. Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и не се обосновава от доказателствата. Моли да бъде отменено, включително в частта за разноските. Претендира и присъждане на възнаграждение за юрисконсулт. Ответницата оспорва касационната жалба. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила, като й се присъдят разноските по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Решението на първоинстанционния съд е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства. Правилно съдът приема, че ищцата С. Д. има право на обезщетение по реда на чл. 104, ал. 1 ЗДСл за период от шест месеца. По делото е установено, че заповед № ЧР-2 9/17.02.2014 г. на изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане, с която служебното правоотношение на ищцата е прекратено, считано от 25.02.2014 г., е отменена с решение № 41/22.05.2014 г. по адм. дело № 51/2014 г. на Административен съд - Т., влязло в сила на 04.03.2015 г. с решение № 2306/04.03.2015 г. по адм. дело № 9282/2014 г. на Върховния административен съд, пето отделение. На това основание, със заповед № ЧР-1-251/10.03.2015 г. на изпълнителния директор на Агенция за социално подпомагане, Д. е възстановена на предишната длъжност "директор" на дирекция "Социално подпомагане" - Т., считано от 13.03.2015 г., с основно възнаграждение в размер на 910,00 лв. Установено е също, че след прекратяване на служебното правоотношение през период от шест месеца, считано от 26.02.2014 г., ищцата не работи по служебно или трудово правоотношение и не получава възнаграждение (служебна бележка от Агенция по заетостта, обстоятелство неоспорено от Агенцията за социално подпомагане). При тези данни правилно административният съд приема, че изискванията на чл. 104, ал. 1 ЗДСл са изпълнени и Д. има право на обезщетение в размер на основното месечно възнаграждение за период от 6 месеца, следващи незаконното прекратяване на служебното й правоотношение. Размерът на обезщетението е правилно определен на база индивидуалната основната заплата на служителката към момента на признаване на уволнението за незаконно и възстановяването й на длъжността. На това основание и в съответствие с доказателствата и констатациите на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза съдът приема, че размерът на дължимото обезщетение за посочения период е 5 460,00 лв. Законосъобразно и обосновано от доказателствата е и крайното заключение, че искът е основателен в този размер и следва да бъде уважен. Възражението на касатора, че периодът, за който се дължи обезщетение, е неправилно определен, е неоснователно. Изводът на административния съд в този смисъл е направен с оглед твърденията в исковата молба, които сочат, че претенцията обхваща период от шест месеца, следващ постановяването на заповедта, с която служебното правоотношение на Д. е незаконосъобразно прекратено и е съобразен с доказателствата, че през посоченото време ищцата не работи и не получава възнаграждение. Всъщност последното обстоятелство, както и служебната бележка от Агенцията по заетостта, която го установява, не са оспорени от процесуалния представител на Агенцията за социално подпомагане в съдебно заседание на 15.12.2015 г. и доказателства в друг смисъл не са ангажирани. Задължението е парично, поради което правилно е преценено, че при неизпълнение агенцията дължи обезщетение за забава върху посочената по-горе сума в размер на законната лихва. В случая незаконосъобразно съдът приема, че лихва се дължи от датата на подаване на исковата молба 29.04.2015 г., а не от деня на забавата или считано от 04.03.2015 г. (датата на признаването на уволнението за незаконно) съгласно Тълкувателно решение № 3 по т. гр. дело № 3/2004 г. на ВКС, но при липсата на касационна жалба в тази част решението не може да бъде коригирано от настоящата инстанция. Възражението на касационния жалбоподател за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила също е неоснователно. Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно становищата на страните, като им е дадена възможност да ангажират доказателства в подкрепа на изразените тези. Решението е постановено след обсъждане на всички доводи и възражения, направени в хода на съдебния процес, както и на събраните доказателства, като са изложени подробни аргументи, мотивиращи изводите на съдебния състав относно приложимия закон и размера на дължимото обезщетение. Доводът, че не са налице основания за изслушване на съдебно - счетоводна експертиза също е неоснователен. За изясняване на правния спор от фактическа страна са необходими специални знания, а освен това възражения за неотносимост на експертизата не са направени от процесуалния представител на Агенцията за социално подпомагане. Заключението на вещото лице е ценено от съда съобразно всички останали доказателства и е кредитирано с оглед липсата на доказателства, които да го опровергават, а и възражения от страните по приемането му. Изложеното обосновава заключение за законосъобразност на съдебния акт и в частта за разноските. Същите са правилно определени с оглед данните за действително направени разходи по водене на делото, като е съобразено действително заплатеното от ищцата възнаграждение за един адвокат, посочено в договора за правна защита и съдействие. Последният документ удостоверява направеното плащане, поради което доводите на касатора в обратния смисъл са неоснователни. Възражението, че след като не е поискала експертиза, агенцията не дължи заплащане на направените разходи за вещо лице също е неоснователно. Заплатеното възнаграждение за вещо лице е част от присъщите за производството разходи (чл. 75 ГПК) и в случая правилно е възложено върху Агенцията за социално подпомагане с оглед изхода на спора. Инициативата за допускане на експертиза е без значение за отговорността за разноските, тъй като вещо лице може да бъде назначено и служебно от съда съгласно чл. 171, ал. 2 АПК. Поради всичко изложено настоящият съдебен състав приема, че оспореното решение на Административен съд - Т. е валидно, допустимо и правилно и не са налице предвидените в чл. 209, т. 3 АПК и посочени от касатора основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. При липсата на доказателства за действително направени разходи по водене на делото пред касационната инстанция, съдът намира, че разноски не следва да бъдат присъдени на ответницата Д., въпреки направеното искане. По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение,