Решение № 6975 от 6.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1820/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Столичен общински съвет (СОС), подадена чрез пълномощника юрисконсулт С. Якуб, срещу решение 7824 от 14.12.2023 г., постановено по адм. дело 7315/2023 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), в частта му с която е отменена разпоредбата на чл. 91 т. 1-5 (нов - решение 521 по протокол 48 от 26.09.2013 г., изм. и доп. - решение 8 по Протокол 46 от 25.01.2018 г., изм. - решение 522 по протокол 23 от 12.11.2020 г. на СОС) от Наредба за организацията на движението на територията на Столична община (НОДТСО/Наредбата). Касационният жалбоподател оспорва частта от съдебното решение като неправилна поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че съдът неправилно е тълкувал оспорената разпоредба от НОДТСО и нормите на чл. 99а, ал. 1 и § 6, т.64 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), вр. § 1, т. 2 от ДР на Закона за хората с увреждания (ЗХУ) и същата вече е била предмет на проверка по адм. дело 6045/2015 г. на Върховния административен съд (ВАС). Заявява, че в чл. 99а ЗДвП не са посочени критерии за групите хора с увреждания, които могат да се възползват от преференциално паркиране и те са допълнени с НОДТСО, която не поставя в по-неблагоприятно положение лицата с увреждания от другите граждани. Възразява срещу изводите на съда за неяснота на разпоредбата, тъй като с предходни разпоредби от Наредбата изчерпателно е уреден броят, разположението и обозначаването на местата за преференциално паркиране на пътни превозни средства (ППС), превозващи хора с увреждания. Моли за отмяна на атакуваното решение в оспорената част. В съдебно заседание претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация - прокурор от Софийска градска прокуратура, не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК намира следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е в законоустановения срок, от надлежна страна, за която е налице правен интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Атакуваната с нея част от съдебното решение е неправилна, но не по изложените в жалбата основания. За да постанови решението си в оспорената му част, с която е отменена като незаконосъобразна разпоредбата на чл. 91 т. 1-5 от НОДТСО, АССГ е приел, че Наредбата е издадена от компетентен орган, в рамките на предоставените му правомощия, в предписаните от закона форма и съдържание, при спазване на изискванията за кворум и мнозинство, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Макар да е бил сезиран от прокурора с твърдение за нищожност, на основание чл. 168, ал. 1, вр. чл.196 АПК, съдът се е произнесъл по установена от него незаконосъобразност на атакуваната разпоредба. Преценил е, че последната е неясна, прекалено обща и не урежда конкретни обществени отношения, а подлежи на широко и двояко тълкуване, което е отчел като самостоятелно основание за нейната отмяна. Освен това АССГ е изложил, че не е налице идентичност на заведения пред него правен спор с тези, разрешени с решение 9215/27.07.2016 г. по адм. дело 6045/2015 г. и решение 4818/29.04.2015 г. по адм. дело 8901/2014 г., двете на ВАС, тъй като предмет на контрол по тези дела е била разпоредбата на чл. 91 от НОДТСО в предходната, изменена редакция - такава каквато е приета с решение 521 по протокол 48 от 26.09.2013 г., а настоящата редакция е приета с изменението, извършено с решение 522 по протокол 23 от 12.11.2020 г. АССГ подробно е описал процедурата по която е проведено релевантното изменение на Наредбата. Изложил е съдържанието на приложимите правни норми. Като основен мотив да постанови решението си в оспорената му сега част, съдът е аргументирал противоречие на разпоредбата на чл. 91 т. 1-5 от Наредбата с нормативен акт от по-висока степен - чл. 99а, ал. 1, вр. § 6, т.64 ЗДвП, вр. § 1, т. 2 ЗХУ, тъй като с нея е поставено изискване за определен процент на увреждане над 50 %, противно на посоченото в закона. При тези мотиви АССГ е издал решението си. Решението е неправилно в обжалваната част. По фактите страните не спорят. Установено е от решаващия съд, че релевантното изменение и допълнение на НОДТСО от 12.11.2020 г. е инициирано от двама общински съветници с мотивирано предложение СОА20-ВК66-4888-8/02.11.2020 г. Докладът и проектът за решение са обявени на електронната страница на СОС на 19.06.2020 г., с което е спазено изискването на чл. 26, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Същите отговарят на изискванията на чл.28 ЗНА. В тях са изложени причините, които налагат приемането на наредбата, целите, които се поставят с предложените изменения и допълнения, финансовите и други средства, необходими за прилагането на новата уредба, очакваните резултати от прилагането, включително финансовите, съответствие на проекта за нормативен акт с правото на Европейския съюз. Постоянната комисия по местно самоуправление и нормативна уредба, както водеща, съвместно с Постоянната комисия по транспорт и пътна безопасност са подкрепили доклада с предложения редактиран проект на решение, приложен към мотивираното предложение на двамата общински съветници. Положително становище е дадено и от Постоянната комисия по финанси и бюджет и Постоянната комисия по икономика, собственост и дигитална трансформация. По промените касаещи режима на преференциално паркиране на ППС, превозващи хора с увреждания е получено съгласувателно становище от Агенцията за хора с увреждания, с което е спазено изискването на чл. 10, ал. 3, т. 9 ЗХУ, преди това предвидено в чл. 8, т. 4 от Закона за интеграция на хората с увреждания (отм.). Процедурата по приемането на действащия текст на чл. 91 т. 1-5 от НОДТСО е завършена на проведено заседание на СОС, за което е съставен протокол 23 от 12.11.2020 г. на СОС, с взето решение по т. 5 от дневния ред, при наличие на изискуемите кворум и мнозинство. Касационният състав не споделя изводите на АССГ, че процесните текстове от Наредбата са издадени от компетентен орган. Съгласно чл. 7, ал. 2 ЗНА наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен. В чл. 8 ЗНА е предвидено, че всеки общински съвет може да издава наредби, с които да урежда съобразно нормативните актове от по-висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение. Аналогични са разпоредбите на чл. 76, ал. 3 АПК и чл. 21, ал. 2, вр. ал. 1 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА). Правоотношенията свързани с движението по пътищата и в частност с престоя, паркирането и спирането са изрично регламентирани в чл. 93 - 99а ЗДвП. По отношение осигуряването на специални условия за движение, спиране, паркиране и престой на пътни превозни средства, управлявани от хора с увреждания или превозващи хора с увреждания е предвидена компетентност на Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията, съгласно чл. 58, т. 3 ЗХУ. Именно в неговите правомощия е предоставено разработването на нормативни актове за уреждането на тези отношения. Следователно приемайки процесната разпоредба СОС е превишил своята компетентност, регламентирана в чл. 21, ал. 1 ЗМСМА, включително и по т. 23 от тази алинея, което обосновава нищожност на атакуваната разпоредба. Компетентността на общинския съвет е ограничена до регламентацията на правоотношенията, които не са уредени от закона и са от местно значение. В случая в протестираната Наредба не се откриват норми, които да водят на извод, че обществените отношения свързани с престоя и паркирането на превозни средства на хора с увреждания или превозващите такива имат някаква специфика, която да налага отделна местна регламентация. Приложима е общата регламентация на правоотношенията във връзка с движението по пътищата по ЗДвП и този за хората с увреждания. В този смисъл е решение 7657/09.08.2022 г. по адм. дело 1066/2022 г. на ВАС, VІІ о. Касационният състав отчита като правилни изводите на съда, че протестираната разпоредба противоречи на нормативен акт от по-висока степен, поради което са налице основания за отмяната й като незаконосъобразна, като мотивите на АССГ за противоречие на чл. 91 т. 1-5 от НОДТСО с разпоредбите на чл. 99а, ал. 1, вр. § 6, т.64 ЗДвП, вр. § 1, т. 2 ЗХУ могат да бъдат споделени. Необосновано с изискванията на чл. 99а ЗДвП с атакуваната разпоредба е стеснен кръгът на лицата имащи право на карта за паркиране на места, определени за превозни средства, обслужващи хора с трайни увреждания. Законовата разпоредба не съдържа ограничения, а посочва, че право на такава карта има всяко лице с трайно увреждане. Легалната дефиниция на това понятие е изведена в §1, т.2 от ДР на ЗХУ хора с трайни увреждания са лица с трайна физическа, психическа, интелектуална и сетивна недостатъчност, която при взаимодействие с обкръжаващата ги среда би могла да възпрепятства тяхното пълноценно и ефективно участие в обществения живот, и на които медицинската експертиза е установила вид и степен на увреждане или степен на трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто, а не както е прието в чл. 91 т. 1-5 от НОДТСО с въвеждането на допълнителни ограничения по отношение на: лица, които вследствие на увреждането не могат да се придвижват без използването на инвалидна количка, ортопедични апарати, външни протези, патерици или чужда помощ, т.е. лица, които не са в състояние да заемат изправено положение на тялото без използването на технически помощни средства и имат трайно оформен функционален дефицит на стоежа, придвижването и издръжливостта, определеният процент на трайно намалена работоспособност или вид и степен на увреждане, определени от ТЕЛК и НЕЛК следва да е над 50 %; лица с III-ти и по-висок функционален клас на сърдечна недостатъчност и с определени над 90 % трайно намалена работоспособност или вид и степен на увреждане, определени от ТЕЛК и НЕЛК; лица с белодробни заболявания с втора и по-висока степен на хронична дихателна недостатъчност и определена над 90 % трайно намалена работоспособност или вид и степен на увреждане, определени от ТЕЛК и НЕЛК; лица с пълна двустранна слепота или с определена над 90 % трайно намалена работоспособност или вид и степен на увреждане, поради зрителни заболявания, определени от ТЕЛК и НЕЛК и деца до 16 годишна възраст с други заболявания и с определени от ТЕЛК или НЕЛК вид и степен на увреждане над 90 %. Противно на твърденията на касационния жалбоподател, именно в чл. 99а, ал. 1, вр. § 6, т.64 ЗДвП, вр. § 1, т. 2 ЗХУ са посочени критерии за групите хора с увреждания, които могат да се възползват от преференциално паркиране, като те необосновано са разширени с процесната разпоредба от Наредбата. Изложените в касационната жалба съображения, че оспорената разпоредба е издадена в рамките на закона и на подзаконовите нормативни актове са неоснователни. Извършената проверка на чл. 91 т. 1-5 от НОДТСО с решение 9215/27.07.2016 г. по адм. дело 6045/2015 г. и решение 4818/29.04.2015 г. по адм. дело 8901/2014 г., двете на ВАС, е била преди приемането на настоящата редакция на разпоредбата с решение 522 по протокол 23 от 12.11.2020 г. на СОС. Освен това обосноваващата нищожността норма на чл. 58, т. 3 ЗХУ, предвиждаща компетентността на Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията за регламентация на тези отношения, също е приета след постановяването на тези две решения на ВАС - в ДВ, бр. 105 от 18.12.2018 г. В контекста на изложеното настоящият касационен състав намери, че атакуваното съдебно решение следва да бъде отменено в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което оспорената разпоредба на чл. 91 т. 1-5 от НОДТСО бъде обявена за нищожна. При този резултат на делото - обявяване нищожност на протестираната от прокурора разпоредба, на основание чл. 143, ал. 1 АПК право на разноски има той, като ответник по касация, но прокурорът не претендира присъждането на такива. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение