Решение № 7566 от 16.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9572/2019 г.

Решение № 7566 от 16.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9572/2019 г., IV о., докладчик председателят Мариника Чернева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Г. К. от [населено място], подадена чрез упълномощения представител адв. К. Киряков, срещу решение № 1121 от 07.06.2019 г., постановено по адм. дело № 515/2019 г. от Административен съд – Варна. С него е отхвърлена жалбата на касатора срещу заповед № РД–19–7706–50/12.02.2019 г. на областния управител на област с административен център Варна, с която на основание чл. 80, ал. 1 и ал. 2 и чл. 81 от ЗДС е наредено изземване от Г. Д. на имот – частна държавна собственост, подробно описан в Акт за частна държавна собственост /АЧДС/ № 7359/19.06.2009 г., представляващ жилищна сграда с идентификатор 10135.1506.363. 2 със застроена площ от 52 кв. м. С касационната жалба се твърди неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяването на ново решение по същество, с което оспорената заповед да бъде отменена като незаконосъобразна. Претендират се разноски. Ответникът – областният управител на област с административен център Варна в писмен отговор, подаден чрез юрисконсулт Г. Дикова, оспорва жалбата като неоснователна. Моли съда да я отхвърли и да потвърди обжалваното съдебно решение, както и да му присъди юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдебното решение не страда от касационни пороци, поради което предлага същото да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Производството пред Варненския административен съд е било образувано по жалба на Г. К. срещу заповед № РД–19–7706–50/12.02.2019 г. на областния управител на област с административен център Варна, с която на основание чл. 80, ал. 1 и ал. 2 и чл. 81 от ЗДС е наредено от жалбоподателя да бъде иззет имот – частна държавна собственост, подробно описан в АЧДС № 7359/19.06.2009 г., представляващ жилищна сграда с идентификатор 10135.1506.363. 2 със застроена площ от 52 кв. м. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в изискуемата форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Установил е, че със заповед № 340/25.06.1971 г. бащата на жалбоподателя Д. К. е бил настанен във ведомствено жилище на ДПУ "Жилфонд"-гр. Варна, което семейството му продължило да ползва и след неговата смърт, включително след закриване на предприятието. С писмо № ЖИ9400-Д-158/14.08.1992 г. от кметство "Одесос" жалбоподателят е бил уведомен, че съгласно чл. 6, ал. 2 от ЗВСОНИ влиза в наемни отношения с новите собственици на имота, като за срок от 3 години запазва правата си на наемател. Със заповед № 2176/22.10.1998 г. на областния управител на Варна жалбоподателят е бил настанен в същото жилище в качеството му на наследник на Д. К. на основание чл. 22 от ЗДС във вр. с чл. 27 и чл. 33 от ППЗДС. С т. 2 от тази заповед е разпоредено между страните да се сключи договор, считано от 01.10.1998 г. Именно на тази дата между Г. К. и областния управител на Варна е бил сключен договор за наем без определен срок. На 10.06.2003 г., страните по договора са сключили споразумение за изменението му само по отношение размера на месечния наем. Жилището – предмет на договора за наем е актувано с АЧДС № 7395/19.06.2009 г. С писмо с изх. № УИ-08-9400-16/3/18.03.2011 г. жалбоподателят е бил уведомен за възможността за подаване на писмено заявление по § 65, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на ЗДС /обн. ДВ, бр. 87 от 05.11.2010 г. /. Такова заявление не било подадено. С писмо с изх. № УИ-08-9400-16/5/12.08.2013 г. Г. К. е уведомен, че не са налице предпоставките по § 65, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗДС, поради което на основание раздел V, т. 3 от договора за наем от 01.10.1998 г. и споразумението към него, наемните правоотношения се прекратяват, като в едномесечен срок ползваният имот следва да бъде освободен. В определения срок имотът не е освободен от семейството на К. С писмо с изх. № УИ-08-9400-16/7/25.10.2013 г. на основание чл. 34, ал. 3 във вр. с чл. 26, ал. 1 от АПК на жалбоподателя е предоставен 7-дневен срок за изразяване на становище по повод предприемането на процедура за издаване на заповед по чл. 80 от ЗДС за изземване на имота. На 31.10.2013 г. К. е подал жалба, с която заявява, че иска да продължи да ползва имота, тъй като семейството му не притежавало движима или недвижима собственост. С писмо от 28.10.2015 г. от областния управител на Варна до К. на основание чл. 238 от ЗЗД е отправено едномесечно предизвестие за прекратяване на наемните правоотношения, като е определен едномесечен срок от получаване на предизвестието за освобождаване на имота, считано от датата на получаването на предизвестието. Същото е получено на 30.10.2015 г. Имотът не е освободен, поради което до жалбоподателя е изпратено ново писмо от 21.01.2019 г., получено на 28.01.2019 г., с предоставен на основание чл. 34, ал. 1 и ал. 3 във вр. с чл. 26, ал. 1 от АПК 7-дневен срок за преглед на документите по преписката и изразяване на становище по повод процедура по чл. 80 от ЗДС. Становище не е заявено. Вследствие на всичко това е издадена и оспорената заповед № РД-19-7706-50/12.02.2019 г., с която на основание чл. 80, ал. 1 и ал. 2 и чл. 81 от ЗДС във вр. с чл. 32, ал. 1 от ЗА е наредено изземване на имота. При тези данни съдът е приел, че по делото не са спорни собствеността и фактът на държането на имота. От страна на жалбоподателя се оспорвало третото необходимо за законосъобразното изземване и кумулативно уредено в нормата на чл. 80, ал. 1 от ЗДС условие – наличието на правно основание за държането на имота. Доводите в тази насока били противоречиви и оставали недоказани. Не било доказано, че жалбоподателят, който бил в трудово-правни отношения през периода 07.01.1991 г. –15.12.2004 г. с предприятието "Параходство БМФ", е бил настанен именно в това си качеството. За доказано по делото съдът е приел, че К. е бил настанен в процесното жилище в качеството си на наследник на лицето, на чието име е била издадена първоначалната заповед за настаняване. Сключеният на 01.10.1998 г. договор за наем представлявал правното основание за държането на имота от страна на жалбоподателя. Поради това спорът бил за действието на това основание към момента на издаване на обжалваната заповед. Действителните правопораждащи за наемното правоотношение на жалбоподателя факти, изключвали приложението на регламентираната с § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗДС забрана за прекратяване на наемните договори. Приложима за прекратяването на наемните правоотношения законова разпоредба била тази на чл. 24, ал. 1 от ЗДС, според която наемните правоотношения се прекратявали при условията, предвидени в договора и по реда на ЗЗД. Същото било съдържанието и на чл. 28 от новият ППЗДС, като същият бил приложим съгласно § 5 от ПЗР на Правилника и за възникналите по стария ред наемни правоотношения. С отправянето на предизвестие за прекратяване на договора, заложено и в раздел V, т. 3 от същия бил спазен и реда на чл. 238 от ЗЗД, т. е. изцяло били спазени изискванията на чл. 24, ал. 1 от ЗДС. Получаването на предизвестието от жалбоподателя на 30.10.2015 г. било доказано, а и не се отричало от него. При тези обстоятелства, прекратяването на наемното правоотношение било настъпило на 30.11.2015 г., поради което след тази дата осъщественото от него държане на имота било лишено от правно основание. Продължилото до датата на издаване на обжалваната заповед държане на имота без правно основание било неправомерно и поради това непораждащо каквито и да било права за жалбоподателя по чл. 8 от Конвенцията, още повече, че той не установил по делото други факти и обстоятелства, пораждащи различно от отпадналото основание, което да му даде правото да продължи обитаването на имота. Обжалваното решение е правилно. Първоинстанционният съд е развил обосновани правни изводи за наличие на материалноправните предпоставки по чл. 80, ал. 1 от ЗДС, които настоящата инстанция напълно споделя, поради което и не следва да преповтаря. Неоснователно е възражението в касационната жалба за продължаване на срока на действието на договора за наем, поради това, че касаторът продължил да заплаща наемната цена и същата била приемана от страна на областния управител. Разпоредбата на чл. 236 от ЗЗД не намира приложение при отдаването под наем на жилища – държавна собственост. Законът за държавната собственост в чл. 24, съответно чл. 28 от ППЗДС препращат към ЗЗД единствено по отношение на прекратяването на наемните правоотношения. Тук е мястото да се вметне, че по силата на чл. 19, ал. 4 от ЗДС максималният срок за отдаване под наем на държавни имоти е 10 години. В случая договорът с касатора е сключен на 01.10.1998 г., което означава, че този срок е изтекъл на 01.10.2008 г. Обстоятелството, че заповедта за изземване на имота е издадена без да са предприети действия по провеждане на търг или конкурс, каквото възражение се съдържа в жалбата, не означава, че е налице правно основание за държането му. Няма законово изискване за започване на такава процедура като условие за осъществяване на правомощието на органа по чл. 80 от ЗДС. Неоснователно е и възражението, че касаторът е бил настанен в жилището на собствено основание, тъй като в периода 07.01.1991 г. – 15.12.2004 г. е бил в служебно правоотношение с вече закритото предприятие "Параходство БМФ". Всъщност този въпрос е бил повдигнат и детайлно обсъден от първоинстанционния съд, който при подробното разглеждане на фактите по делото е стигнал до правилния извод, че при все и да е бил държавен служител в посочения период, Г. К. не е бил настанен в процесното жилище на това основание, а единствено в качеството си на наследник на починалия си баща – Д. К. В тази връзка следва да се отбележи, че Законът за държавната собственост не създава за държавата задължения за удовлетворяване на жилищните нужди на лица, които не са държавни служители. Такова задължение имат общините, като за целта заинтересованите лица следва да обявят пред съответната община жилищната си нужда и да бъдат картотекирани. От друга страна и във връзка с възражението за нарушение на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, следва да се отчете особеността, че закрилата, предоставена от тази разпоредба не е абсолютна. Допустимо е ограничаването на защитените с чл. 8 права, включително и за защита правата и свободите на другите правни субекти. По тези доводи и по мотивите, изложени от първоинстанционния съд, към които настоящата инстанция може да препрати, съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, основателна се явява претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и същата следва да бъде уважена в размер на 100 лв., съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,