Решение № 10963 от 13.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 2217/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на И. Иларионов, чрез адв. Бакоев срещу решение 437 от 14.11.2022 г. Постановено по адм. дело 434 по описа на Административен съд гр. Стара Загора за 2022 г., изменено в частта за разноските с решение 515 от 21.12.2022 г. С постановеното решение по същество на спора е отхвърлена жалбата на лицето срещу ревизионен акт (РА) Р-16002419005157-091-001 от 24.02.2020 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП гр. Пловдив, потвърден с решение 217 от 15.05.2020 г. на директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика (ОДОП) - Пловдив при ЦУ на НАП, в частта, с която по отношение на И. Иларионов е установено задължение по чл. 48, ал. 2 от Закона за данъка върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) на ЕТ за 2013 г. в размер на 30 576.48 лв. и лихвите за просрочие в размер на 18 070.13 лв. и му е отказано право на данъчен кредит в размер на 2 650 лв. за м. март 2014 г. и за м. юни 2014 г. в размер на 422.24 лв., ведно с дължимите лихви, като неоснователна. С допълнителното решение е изменено решение 437 от 14.11.2022 г., постановено по адм. дело 434/2022 год. по описа на Административен съд гр. Стара Загора, в частта за разноските, като И. Иларионов, е осъден да заплати на Дирекция ОДОП - Пловдив при ЦУ на НАП, сумата от 6 244.71 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за цялото производство. В срок от касаторът е подадена жалба и срещу допълнителното решение. В касационната жалба се съдържат доводи за нищожност, алтернативно недопустимост и неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касатора съдебният състав е в непреодолим дългогодишен личен и професионален конфликт с пълномощника и процесуален представител на касатора и той е бил длъжен да се отведе и самоотведе от участие в това съдебно производство. Твърди, че решението е недопустимо, защото с него е направена неистинска и невярна интерпретация на фактите и обстоятелствата довели до неправилния и неверен анализ на паричните средства на касатора в ревизирания период от издателя на ревизионния акт и потвърдителното решение на директора на Дирекция ОДОП - Пловдив при ЦУ на НАП, като не са разгледани и обсъдени от съдията докладчик изнесените от страна на жалбоподателя уточняващи същността на жалбата фактически и правни твърдения. Поддържа, че по делото са допуснати съществени процесуални нарушения и съдът не се е произнесъл по всички оплаквания на ревизираното лице. Според касатора данъчните органи не са доказали наличие на основания за провеждане на ревизията по особения ред. Иска атакуваното решение да бъде обезсилено или алтернативно отменено изцяло. В подадената жалба срещу допълнителното решение 515 от 21.12.2022 г. по адм. дело 434/2022 г. по описа на Административен съд гр. Стара Загора също са изложени съображения за нищожност, алтернативно недопустимост, неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касатора, неправилно му е вменено задължение да плаща разноски в полза на субект, който не е страна в административното производство. Твърди, че не е спазено и условието на нормата на чл. 80 ГПК, тъй като по делото не е представен списък. Съдията докладчик тенденциозно е отхвърлил формулираното искане за отвод. Иска атакуваното решение да бъде обезсилено или алтернативно отменено изцяло. Претендира присъждане на разноски по делото. Ответникът в производството директор на Дирекция ОДОП Пловдив при ЦУ на НАП, ги оспорва. Заявява искане решение 437 от 14.11.2022 г., изменено с решение 515 от 21.12.2022 г. по адм. дело 434/2022 г. по описа на Административен съд Стара Загора да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 4 787.50 лв. При условията на евентуалност възразява за прекомерност на заплатен адвокатски хонорар от касатора. Върховна административна прокуратура, чрез участвалия по делото прокурор дава заключение, че двете касационните жалби са неоснователни. Предлага решенията да бъдат оставени в сила като правилни и законосъобразни. Върховен административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбите, правилността на решенията на предявените касационни основания и след извършена служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационните жалби са подадени в срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което са процесуално допустими, а по същество на спора настоящият състав съобрази следното: По касационната жалба срещу решение 437 от 14.11.2022 г. по адм. дело 434/2022 г. по описа на Административен съд гр. Стара Загора: Делото е за втори път на производство пред касационната инстанция, тъй като с решение 6395 от 28.06.2022 г., постановено по адм. дело 10531/2021 г. по описа на Върховен административен съд (ВАС), решение 282 от 07.07.2021 г. по адм. дело 373/2020 г. по описа на Административен съд гр. Стара Загора е отменено, в частта относно определеният данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ за 2013 г. в размер на 30 576.48 лв. и лихви в размер на 18 070.13 лв. и за ДДС за м. март 2014 г. в размер на 2 650 лв. и съответните лихви, както и ДДС за м. юни 2014 г. в размер на 422.24 лв. и съответните лихви и делото е върнато в тази част за ново разглеждане. Основанието делото да бъде върнато за ново разглеждане в посочената част, е че първоинстанционният съд не се е произнесъл по наведените оплаквания от страна на жалбоподателя за изтекла погасителна давност по определените задължения с ревизионния акт и е посочил, че при новото разглеждане на спора съдът следва да отговори на всички оплаквания, наведени в жалбата. Предмет на обжалване пред административния съд, при ново разглеждане на спора е бил РА Р-16002419005157-091-001 от 24.02.2020 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП гр. Пловдив, потвърден с решение 217 от 15.05.2020 г. на директора на Дирекция ОДОП Пловдив при ЦУ на НАП, в частта с която на И. Иларионов са установени задължения по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ на ЕТ за 2013 г. в размер на 30 576.48 лв. и лихва 18 070.13 лв. и ДДС за м. март 2014 г. в размер на 2 650 лв. и лихва и за м. юни 2014 г. в размер на 422.24 лв. и съответните лихви. В изпълнение на указанията на ВАС, при новото разглеждане на спора съдът се е произнесъл по оплакванията за изтекла погасителна давност и възраженията на ревизираното лице. Мотивите му се споделят от настоящата инстанция. Обсъдени са събраните по делото доказателства и е прието, че ревизията правилно е проведена по реда на чл. 122 и сл. ДОПК, тъй като са налице предпоставките на чл.122, ал.1, т.2 ДОПК - наличие на данни за укрити доходи. При разрешаване на спорният въпрос за произхода на сумата от 200 000 лв., съдът не е възприел твърденията на лицето, че сумата представлява неразпределените печалби за периода от 2008 г. до 2012 г., тъй като същата не е доказана в хода на съдебното производство, нито е установено, че в периода преди 2013 г. лицето има остатък от предоставените от Държавен фонд (ДФ) Земеделие субсидии. Въз основа на заключението на вещото лице, е направен анализ на получаваните субсидии, подадените ГДД за 2012 г. и в предходни периоди и е прието, че органите по приходите законосъобразно са установили задължения на ревизираното лице по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ в размер на 30 576.48 лв. и лихви в размер на 18 070.13 лв. за 2013 г. Съдът, спазвайки указанията на ВАС е обсъдил разпоредбата на чл. 109, ал. 1 ДОПК и разпоредбата на чл.171, ал. 1 ДОПК и е приел, че сроковете посочени в тези норми не са изтекли. По делото е установено, че ревизионното производство е започнало преди да изтече срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК. Изложени са съображения, че ревизията е възложена със заповед от 02.08.2019 г., която е връчена на 12.08.2019 г. на лицето. Посочено е, че задълженията за данък по ЗДДФЛ е следвало да се платят, в срок до 30.04.2014 г. Предвид горепосоченото давностният срок за задълженията за 2013 г. е започнал да тече от 01.01.2015 г. и изтича на 31.12.2019 г. Прието е, че и по отношение на установените задължения по ЗДДС за м. март и м. юни 2014 г., преклузивният срок не е изтекъл, тъй като справката-декларация по ЗДДС за сключени облагаеми доставки се подава в срок до 14-то число на следващия месец, в който срок е дължимо и плащането за ДДС. За данъчни периоди март и юни 2014 г. , задължението за ДДС следва да се плати през 2014 г., и съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК давностния срок за тези задължения започва да тече от 01.01.2015 г. и изтича на 31.12.2019 г. Съдът е изложил съображения, че с издаването и връчването на ЗВР, давността по отношение на задължението по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ за 2013 г. и задълженията за ДДС за м. март и м. юни 2014 г., спира да тече до издаването на акта, но за не - повече от година. На 24.02.2020 г. е издаден ревизионният акт, като с неговото издаване съгласно чл. 172, ал. 2 ДОПК, давността се прекратява и от този момент започва да тече нова давност, която съдът е приел, че към датата на приключване на устните състезания не е изтекла. Направен е извод, че в случая не е изтекла и абсолютната давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК, която изтича на 31.12.2024 г. По отношение на определените задължения по ЗДДС, съдът е приел, че същите са правилно определени, тъй като видно от ревизионния доклад, е налице включването на две фактури в две различни справки декларации по ЗДДС за различни данъчни периоди. Въз основа на изложеното, жалбата на ревизираното лице срещу ревизионния акт е преценена като неоснователна и е отхвърлена. Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. В касационната жалба не са изложени никакви конкретни оплаквания за нищожност на оспорения съден акт. В правната теория и в съдебната практика се приема, че нищожно е съдебно решение, което не е издадено от надлежен съд, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната си власт. За да е валидно, съдебното решение трябва да е изготвено в писмена форма, да е подписано от мнозинството от съдиите в съдебния състав и да изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, макар и чрез тълкуване, нейното съдържание. Нищожността на съдебния акт предполага постановяването му от съдебен орган, функциониращ в ненадлежен състав или извън пределите на правораздавателната власт на съда. (Тълкувателно постановление 1/29.09.2016 г., постановено по тълк. дело 1/2015 г., ОСС от ГК и ТК на ВКС и ОСС от I и II колегия на ВАС). Нищожно е съдебно решение, чието изпълнение е невъзможно с оглед научните и техническите постижения на съвременната цивилизация относно изпълнение на действие, съставляващо престъпление или е несъвместимо с основите на действащия правов ред. За да бъде обявено една съдебно решение за нищожно, е необходимо наличието на изключително тежък порок, засягащ компетентността на съда, изразената в решението воля или много тежък порок във формата на решението. За да е нищожно съдебното решение, то изцяло трябва да е лишено от законова опора, да не притежава качествените характеристики на валидно съдебно решение. С оглед горното не са налице основания да се приеме, че оспорения съдебен акт на Административен съд Стара Загора е нищожен. По делото основен аргумент на оспорването е, че съдебният състав, въпреки многократно направените искания не се е отвел от разглеждане на делото. Отводът е личен акт и преценка на докладчика по делото дали са налице основания по чл.22, ал.1, т.1-5 от ГПК. Липсата на отвод, въпреки многократно заявеното желание на страната в този смисъл, не е касационно основание по чл.209 АПК. От представените по делото доказателства и твърденията на ревизираното лице, не се установява наличие на основанията за отвод на членовете на съдебният състав. В тази насока административният съд правилно не се е отвел. Не се установява наличието на нито една от предпоставките на чл. 22, ал. 1, т. 1 - т. 5 ГПК, а именно съдията не е страна по делото или заедно с някоя от страните по делото е субект на спорното или свързано с него правоотношение; съдията не е съпруг или роднина по права линия без ограничение, по съребрена линия до четвърта степен или по сватовство до трета степен на някоя от страните или на неин представител; не живее във фактическо съпружеско съжителство със страна по делото или с неин представител; не е бил представител, съответно пълномощник, на страна по делото, нито е взел участие при решаване на делото в друга инстанция или е било свидетел или вещо лице по делото. В случая наличието на хипотезата на т. 6 - други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в безпристрастността на съдебния състав, също не е доказано. Не са подкрепени с никакви доказателства твърденията на касатора за наличие на субективно отношение на съда спрямо пълномощника на жалбоподателя. Оплакването в касационната жалба по чл. 209, т. 2 АПК за недопустимост, респ. за обезсилване на обжалваното решение не намира опора в закона. За да бъде недопустимо съдебното решение следва съдът да не е изпълнил задължението си да провери служебно редовността и допустимостта на жалбата, с която е сезиран. До недопустимост на съдебен акт може да се стигне при условие, че липсва предмет на спора, жалбата във връзка, с която е постановено решението е просрочена или неправилно е била конституирана ненадлежна страна в производството или изобщо не е конституирана надлежна такава. При проверката на атакуваното решение не са констатираха пороци от тази категория, поради което и съдебният акт се преценява като допустим. Касационният жалбоподател в тази връзка сочи, че съдът е направил неверни и неправилни интерпретации на фактите и обстоятелствата по делото, а оттам и до неправилен и неверен анализ на паричните средства, не води до недопустимост на обжалваното решение. При наличие на такова нарушение би могло да се стигне до отмяна на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Настоящият състав, споделя изводите на първоинстанционният съд, че въз основа на установените факти и обстоятелства по делото е налице основание за провеждане на ревизията по особения ред на чл. 122 и сл. ДОПК, респективно, че е доказано по безспорен начин наличието на основанието по чл. 122, ал. 1, т. 2 ДОПК. В съдебното решение първоинстанционният съд подробно е обсъдил всички релевантни възражения, касаещи настоящият спор и правилно е приел, че същите са неоснователни. От касатора не са представени доказателства, които да опровергават приетото от органите по приходите, наличие на данни за укрити доходи. В производството по съдебно обжалване на ревизионния акт, издаден по реда на чл. 122 ДОПК, в тежест на органите по приходите е да установят основанията за извършване на ревизия при особени случаи, както и спазване на императивния процесуален ред за това, а в тежест на ревизираното лице е да установи при условията на пълно доказване твърдените от него факти и обстоятелства, с които се опровергават фактическите констатации в акта. Правилно съдът е преценил, че обстоятелството по чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК е установено чрез годни доказателства, събрани по предвидения в ДОПК процесуален ред. Обосновано съдът е приел, че ревизираното дружество не се е справило с опровергаването на фактическите установявания на ревизиращия орган, както и на изводите му, направени въз основа на тях, в чиято тежест е това, с оглед презумпцията за вярност на фактическите констатации в ревизионния акт, установена в разпоредбата на чл. 124, ал. 2 от ДОПК. Не са представени доказателства, че лицето има остатък от предоставените от Държавен фонд Земеделие субсидии в посочения размер. Размерът на субсидията за 2012 г. от 304 588.00 лв. участва в общия размер на приходите от 551 401.38 лв., съгласно заключението на вещото лице. В ГДД за 2012 г. РЛ е декларирало размер на субсидията от 61 738.73 лв. вместо 304 588.03 лв. Съдът правилно е посочил, че приходите са в общ размер на 267 416.52 лв., а разходите в размер на 263 458.70 лв., поради което счетоводна печалба е 3 957.82 лв., от които след приспадане на задължителните осигурителни вноски остава сумата от 3 113.98 лв., която се облага с данък в размер на 467.10 лв. Правилен е изводът на съда, че разликата по отношение на субсидията е в размер на 243 171.51 лв., която сума е облагаема, но се явява укрит приходи, след като не е декларирана и обложена. При постановяване на съдебното решение, съдът правилно е съобразил заключението на вещото лице по приетата експертиза, като обективно и кореспондиращо на събраните по делото доказателства и правилно е приел, че ревизионният акт е законосъобразен по отношение на установените задължения по ЗДДФЛ. Настоящият състав намира за правилен извода на съда, че законосъобразно са и установените задължения по ЗДДС. Видно от подадените от ревизираното лице справки декларации, една и съща фактура е използвана за разчети с ДДС в два различни периода. Фактура 1618 от 29.10.2013 г., издадена от Сесто ООД е включена в дневника за покупки през м. октомври 2013 г., а след това повторно е включена в дневника и за м. март 2014 г., а Фактура 8199 от 29.10.2013 г., издадена от Копчев и Синове ООД е включена в дневника за покупки през м. април 2014 г., а след това повторно е включена в дневника и за м. юни 2014 г. Правилно е посочено от първоинстанционния съд, че е недопустима една и съща фактура да се използва за разчети с ДДС в два различни периода, тъй като правото на данъчен кредит по дадена фактура е еднократно право. Настоящият състав намира, че не е изтекъл срока за образуване на производство за установяване на задължения за данъци по ДОПК посочен в разпоредбата на чл. 109, ал. 1 ДОПК. Ревизионното производство се смята за образувано с връчването на ЗВР на данъчно задълженото лице, което в случая е извършено на 12.08.2019 г. Правилно е посочено от административния съд, че задължението за данък върху дохода на физическите лица за доходи за 2013 г. подлежи на деклариране в срок до 30.04.2014 г., като от 01.01.2015 г. започва да тече срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК, който изтича на 31.12.2019 г. Срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК за задълженията по ЗДДС за м. март и м. юни 2014 г., също изтича на 31.12.2019 г. По делото не е спорно, че ЗВР е връчена на ревизираното лице на 12.08.2019 г., поради което съдът правилно е приел, че срокът по чл. 109 ДОПК по отношение на горепосочените задължения не е изтекъл. Правилни са крайните изводи на административния съд, че в случая не са изтекли и давностните срокове по чл. 171, ал. 1 и ал. 2 ДОПК. Както вече се посочи ЗВР е връчена на ревизираното лице на 12.08.2019 г., с което действие ревизионното производство е образувано. В съответствие с фактите по делото от административния съд е отчетено, че срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК за задълженията по ЗДДФЛ за 2013 г. започва от 1.01.2015 г. и изтича на 31.12.2019 г. Срокът за установените задължения по ЗДДС също изтича на 31.12.2019 г. С връчването на ЗВР, давността по отношение на задължението по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ за 2013 г. и задълженията за ДДС за м. март и м. юни 2014 г., спира да тече до издаването на акта, но не за повече от една година, съобразно чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК. По делото не е било спорно, че РА е издаден на 24.02.2020 г. и с неговото издаване, давността се прекратява и от този момент започва да тече нова давност, която и към настоящият момент не е изтекла. В случая не е изтекла и абсолютната давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК, която изтича на 31.12.2024 г. По изложените съображения настоящата касационна инстанция приема, че оспореното решение не страда от наведените в касационната жалба пороци, поради което като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По касационната жалба срещу решение 515 от 21.12.2022 г. по адм. дело 434/2022 г. по описа на Административен съд Стара Загора: Касационната жалба е частично основателна, но не по изложените от касатора оплаквания. Съдът е приел, че по делото не са налице основания за отвод на членовете на съдебният състав, тъй като не е на лице нито една от хипотезите посочени в разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 1 т. 6 ГПК. С обжалваното решение е изменено решение 437 от 14.11.2022 г., постановено по адм. дело 434/2022 г. по описа на Административен съд - Стара Загора, като И. Иларионов, от [населено място], [улица] осъден да заплати на Дирекция ОДОП - Пловдив при ЦУ на НАП, сумата от 6 244.71 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за цялото производство. За да постанови този резултат съдът е посочил, че материалния интерес по делото е в общ размер от 51 718.85 - главници и лихви. От страна на ответната страна е осъществявано процесуалното представителство от юрисконсулт в трите съдебни инстанции, когато е била в сила Наредба 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размерни на адвокатските възнаграждения в редакцията си, изм. ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 г. Направен е извод, че с оглед изхода на делото, в полза на ответника следва да се присъди възнаграждение в размер на 2 081.57 лв. за всяка една от съдебните инстанции - адм. дело 373/2020 г. по описа на Административен съд Стара Загора; адм. дело 10531/2021 г. по описа на ВАС и адм. дело 434/2022 г. по описа на Административен съд Стара Загора, или общо в размер на 6 244.71 лв. Неоснователни са оплакванията на касатора, че обжалваното решение е нищожно, алтернативно недопустимо, както и, че съдията докладчик тенденциозно е отхвърлил формулираното искане за отвода си. В тази насока настоящият състав препраща към гореизложените мотиви, поради което не следва да ги повтаря. Неоснователно е оплакването, че Дирекция ОДОП - Пловдив при ЦУ на НАП не е страна в съдебното производство. Като ответник в производството по разглеждане на спора в двете първоинстанционни производства и пред двете касационни инстанции е конституитран директора на Дирекция ОДОП Пловдив при ЦУ на НАП, а юрисконсултското възнаграждение е следвало да се присъди на НАП. Предвид спецификата на производствата по ДОПК че се касае до определяне размер на възнаграждение за осъществена юрисконсултска защита от лице (юрисконсулт или служител с юридическо образование и придобита юридическа правоспособност), който е в служебно/трудово правоотношение, че възнаграждението не се присъжда на юрисконсулта, а на страната в случая на юридическото лице НАП (§ 1, т. 6 от ДР на АПК), като специализиран държавен орган към министъра на финансите за установяване, обезпечаване и събиране на публични вземания според чл. 2, ал. 1 ЗНАП. Действително по делото не е представен списък по чл. 80 ГПК от страна на административния орган, но пред всички инстанции своевременно е претендирано единствено заплащане на юрисконсултско възнаграждение, поради което същото е следвало да се присъди, съобразно разпоредбата на чл. 161, ал. 1, изречение последно ДОПК. Първоинстанционният съд неправилно е присъдил разноски по делото за двете първоинстанционни производства и първата касация в общ размер на 6 244.71 лв. Пред първата инстанция и пред първата касация изрично е претендирано юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 128.90 лв., като с решението на касационния състав И. Иларионов е осъден да заплати на НАП сумата от 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за касационна инстанция (за частта, в която първоинстаницонното решение е оставено в сила) и е оставено в сила решение 282 от 07.07.2021 г., постановено по адм. дело 373/2020 г. по описа на Административен съд гр. Стара Загора в частта, за разноските за сумата от 300 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, присъдено в полза на НАП. Следователно с оглед изхода на спора за първата касационна и първоинстанционна инстанция следва да се присъдят разноски в размер на 1 828.90 лв. за всяка инстанция (2 128.90 лв. 300 лв.). За новото разглеждане на спора пред административния съд следва да се присъдят разноски в размер на 2 081.57 лв., съобразно материалния интерес на спора и приложимата разпоредба на Наредба 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед изложеното на НАП е следвало да се присъдят разноски в общ размер на 5 739.37 лв., поради което обжалваното решение следва да бъде отменено за определените разноски над този размер. В полза на НАП следва да се присъдят разноски в общ размер на 5 739.37 лв. за разглеждане на делото два пъти пред АС гр. Стара Загора и пред ВАС. Разноски за настоящата инстанция: При този изход на спора и съобразно материалния интерес по делото в полза на ответникът следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 4 787.50 лв., съобразно чл. 8, ал. 1, във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размерни на адвокатските възнаграждения, действаща в настоящата редакция. Мотивиран така, Върховен административен съд, състав на Осмо отделение