Решение № 9392 от 13.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12417/2019 г.

Решение № 9392 от 13.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12417/2019 г., IV о., докладчик председателят Татяна Хинова Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Консулското длъжностно лице в посолството на Република България в Ислямска република Пакистан – Исламабат, подадена чрез процесуалния му представител юрк. Р. Д., срещу решение № 5274 от 02 август 2019 година, постановено по адм. дело № 4410/2019 година по описа на Административен съд С.-град, с което е отменен отказ за издаване на виза по чл. 9а, ал. 2, т. 3 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) № ISB 19000072 V от 21.03.2019 година, по подадено искане за издаване на виза за краткосрочно пребиваване - тип "С" от З. Мухамад, [гражданство]. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на съдебното решение поради неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита за неправилни изводите на съда, че административният акт не отговаря на изискванията за форма, поради липса на мотиви. Отказът е съставен на формуляр по образец, съгласно чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и за определяне на визовия режим (НУРИВОВР), като в същия са попълнени всички относими полета и са обосновани причините за постановяването му. Актът е мотивиран с обстоятелството, че представените документи и декларирани устни данни не доказват убедително целта и условията на пътуването. В отказа е посочено и че апликантът не попада в обхвата на определението за "член на семейство на гражданин на Европейския съюз". Сходността на фактическата обстановка с разпоредбата, посочена в закона, не означава липса на мотиви. Иска се отмяна на оспореното съдебно решение. Претендират се направените по делото разноски. Ответникът – З. Мухамад, [гражданство], чрез пълномощник, в писмен отговор на касационната жалба изразява становище за нейната неоснователност. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че обжалваното решение е неправилно. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд С.-град е образувано по жалба на З. Мухамад, [гражданство] срещу отказ за издаване на виза за краткосрочно пребиваване - тип "С" с изх. № ISB 19000072 V от 21.03.2019 година, издаден от оправомощен служител в посолството на Република България в Ислямска република Пакистан – Исламабат. Съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, но в нарушение на чл. 59, ал. 2 АПК, тъй като в акта не са посочени фактическите основания за неговото издаване. Първоинстанционният съд е изложил подробно правната същност на молбата за виза като сочи, че не е налице субективно право за нейното предоставяне, а задължение, възложено на гражданите на трети страни. С оглед на това приема, че Законът за чужденците в Република България е въвел задължение за отказ от виза, когато не са изпълнени изискванията, но преценката за изпълнение на предпоставките, органът трябва да направи при спазване на нормативните изисквания, което в случая не е сторено. Въз основа на горното съдът е достигнал до извод за незаконосъобразност на оспорения отказ, поради което го е отменил и е изпратил преписката на органа за ново произнасяне. Решението е правилно. В касационната жалба касаторът не сочи конкретни доводи в подкрепа на оплакването си за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от страна на първоинстанционния съд. Налице е бланкетно твърдение за този порок, поради което на основание чл. 218, ал. 2 и 1 АПК съдът не дължи произнасяне, тъй като именно касаторът е този, който следва да посочи кои са допуснатите от съда процесуални нарушения, които счита, че нарушават правата му. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение, съдът обосновано е приел, че органът не е изложил фактически основания за приетото от него правно основание – чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 24 ЗЧРБ. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 17, органът може да откаже издаването на краткосрочна виза, когато гражданинът на третата страна не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване. А според разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 24, органът може да откаже издаването на краткосрочна виза, когато са налице основателни съмнения относно автентичността на приложените документи за издаване на виза, истинността на тяхното съдържание, надеждността на направените от чужденеца изявления или намерението му да напусне страната в рамките на разрешения срок за пребиваване. Видно от оспорения акт, за да откаже издаването на исканата виза, органът се е позовал на чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 24 ЗЧРБ като за фактически основания е цитирал съдържанието на тези правни норми. Добавено е и че, представените документи не доказват по категоричен начин действителната цел на пътуването и намеренията на апликанта да напусне в срок и по определения ред Република България, както и че декларираната роднинска връзка не била доказана с документ. С оглед на това правилен е мотивът на първоинстанционния съд за липса на каквито и да било фактически основания за издаване на акта в контекста на приложените към заявлението доказателства – Покана - декларация за частно посещение на чужденец в Република България и декларация за осигуряване на издръжка от страна на неговия брат С. М.; застраховка за пътуване; декларация за адрес и договор за наем; извлечение от банкова сметка и удостоверение за раждане. Съдът подробно е изложил същността на заявлението за издаване на виза за краткосрочно пребиваване и изрично е посочил, че чрез заявлението не се реализира субективно право на гражданина на третата страна да получи виза, а негово задължение, за да добие право на пребиваване в страната, но от този факт не следва, че органът не е длъжен да мотивира акта си. Видно и от изричната разпоредба на чл. 34, ал. 1 НУРИВОВР изискването за мотивиране на отказа е изрично регламентирано. В този смисъл доводите на касатора, че отказът се попълва по образец, не отменят задължението на органа да мотивира административния акт, като обсъди представените от апликанта документи и причината поради която приема, че въз основа на тях не се доказва наличието на предвидените в закона предпоставки. Съдът обосновано е приел, че от страна на административния орган не са предявени изисквания пред заявителя за убедителност на доказването целта на пътуването. Не са посочени и други конкретни фактически основания за отказ за издаване на виза. Последното обстоятелство води до извод, че административният орган не е приложил правилно правната норма. Той е следвало да установи достоверно ли е доказана целта на пътуването и условията на престоя и ако липсва това доказване – едва тогава да приложи диспозицията на правната норма, като откаже да издаде виза за краткосрочно пребиваване на З. Мухамад. Същият е следвало да посочи конкретни мотиви за отказ и във връзка с въведеното основание по т. 24 на чл. 10 от ЗЧРБ, че виза за краткосрочно пребиваване се отказва, когато са налице основателни съмнения относно автентичността и съдържанието на приложените документи и надеждността на направените от чужденеца изявления за намерението му да напусне страната в рамките на разрешения срок за пребиваване. В тази връзка, съдът обосновано е приел, че изобщо липсва дори и лаконично изявление, още по-малко аргументирано становище. В своята съвкупност, това води до извод, че административният акт, под формата на изричен писмен отказ да се издаде виза, е издаден при липса на мотиви. С оглед на горното и при отчитане на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК изводът на съда за немотивираност на оспорения отказ е правилен. Предвид изложеното и при липсата на наведените касационни основания за отмяна, обжалваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно ще следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение