Решение № 16893 от 20.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 634/2011 г.

Решение № 16893 от 20.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 634/2011 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Пловдив, срещу решение № 1691 от 07.12.2010 г. на Административен съд, гр. Пловдив, постановено по административно дело № 2033/2010 г. С решението, в обжалваната част, съдът отменил заповед № з-5117 от 01.06.2009 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Пловдив, с която на основание чл. 76, т. 3 (отм.) от Закона за българските лични документи на Марин Йорданов Иванов е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" по отношение на държавите-членки на Европейския съюз. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът нарушил чл. 163, ал. 1 АПК като не връчил на касатора препис от жалбата на Иванов, поради което касаторът не изразил становище по нея. Не отчел, че принудителната мярка е наложена при наличие на материалноправните предпоставки на чл. 76, т. 3 (отм.) Закона за българските лични документи (ЗБЛД), който установява баланс между интересите на кредитора и на длъжника. Напускането на страната ще създаде затруднения на кредитора, поради което законодателят предвидил възможността от налагане на дисциплинираща мярка - израз на държавната защита на засегнатите и нарушени права на кредитора. Моли съда да отмени решението в обжалваната част. Ответникът по касационната жалба - Марин Йорданов Иванов, счита същата за неоснователна. Съдът правилно установил фактите по делото и приложил материалния закон. Моли съдебното решение в обжалваната част да бъде оставено в сила. Ответникът се представлява от адв. Илиян Дончев, Адвокатска колегия, гр. Пловдив. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно установил фактите по делото и приложил материалния закон като отчел примата на правото на Европейския съюз. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че ответникът по касационната жалба е задължено лице за частни задължения в големи размери по смисъла на § 1, т. 5 от допълнителните разпоредби на ЗБЛД. Приел, че заради това задължение частният съдебен изпълнител отправил до касатора искане за налагане на принудителна административна мярка. Приел също, че задължението не е надлежно обезпечено. Въз основа на това от правна страна съдът приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и в хода на административното производство органът не допуснал нарушения на административнопроизводствените правила. Приел, че заповедта в частта, в която налага забрана за напускане на страната по отношение на територията на държавите-членки на Европейския съюз е материално незаконосъобразна, тъй като противоречи на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО)№ 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38/ЕО). С оглед на това и отчитайки примата на правото на Европейския съюз, както и трайната практика на Съда на Европейския съюз по упражняване от европейските граждани на свободата на движение, съдът направил извод за незаконосъобразност на заповедта в частта, в която налага забрана на Иванов по отношение на територията на държавите-членки на Европейския съюз и я отменил в тази част. Този извод на съда е правилен. По делото няма спор за факти. Съдът правилно установил фактите, същите не са оспорват от страните и настоящата инстанция ги възприема изцяло така, както са посочени по-горе. Спорът по делото е досежно приложението на материалния закон и спазването на съдопроизводствените правила. По твърдението за нарушение на съдопроизводствените правила: Безспорно по делото е, че Марин Иванов оспорил заповед № з-5117 от 01.06.2009 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Пловдив, като подал жалбата си направо до съда. Безспорно е също, че с разпореждане от 24.09.2010 г. съдията-докладчик разпоредил на касатора да представи оспорената заповед и административната преписка. В представените на 08.10.2010 г. писмени доказателства касаторът изрично посочил, че препис от жалбата не му е връчен. По делото няма разпореждане на съда за връчване на препис от жалбата на органа, няма и доказателства за фактически извършено връчване. С оглед на това безспорно съдът не изпълнил задължението си по чл. 163, ал. 1 АПК. Основание за отмяна на постановен съдебен акт обаче не е всяко нарушение на процесуалните правила, само същественото. Кога едно нарушение на процесуална норма е съществено теорията и съдебната практика са установили трайно - необходимо е първо, то да е на норма, която е съществена за правилността на съдебното решение, и второ, конкретното нейно нарушение също да е съществено, т. е. да е могло да се отрази на правилността на решението. Изискванията са кумулативни. Само тогава, когато нарушението е на норма, която е гаранция за правилността на съдебното решение, то ще е съществено по смисъла на закона. Нормата на чл. 163, ал. 1 АПК е норма - гаранция за правилността на съдебното решение, тъй като гарантира възможността на страната да се информира за твърденията и доводите на жалбоподателя и по този начин да се осигури събиране на релевантните за спора доказателства. В конкретния случай обаче касаторът фактически не бил лишен от тази възможност, тъй като своевременно бил информиран за оспорването - първо, чрез разпореждането на съда за представяне на оспорената заповед и преписката, връчено му на 01.10.2010 г., и второ, чрез надлежното му призоваване за съдебното заседание на 11.11.2010 г., извършено още на 13.10.2010 г. Касаторът имал възможност да се запознае със съдържанието на жалбата както още след получаване на разпореждането, така и за времето след призоваването му за съдебното заседание. Следователно в конкретния случай допуснатото от съда нарушение не е съществено, тъй като не се е отразило по какъвто и да било начин на правилността на съдебното решение. По твърдението за нарушение на материалния закон: Касаторът твърди, че разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД не противоречи на Директива 2004/38/ЕО. Това негово твърдение е неоснователно. Въз основа на правилното тълкуване на релевантните европейски и национални материалноправни норми - Договора за създаване на Европейската общност, Договора за създаване на Европейската икономическа общност и приетата в тяхно изпълнение Директива 2004/38/ЕО и разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД, решаващият съд извел обоснован извод за противоречие на националната правна норма с правото на Европейския съюз. Изключително подобния анализ в мотивите на обжалваното съдебно решение на релевантната практика на Съда на Европейския съюз обосновава по безспорен начин правилността на извода, който съдът направил за противоречие на въведеното с оспорената заповед ограничение на правото на свободно движение на европейските граждани на предвиденото в чл. 27 § 1 Директива 2004/38/ЕО. Това, както правилно приел съда, прави наложената мярка незаконосъобразна. Следва само да се добави, че оспорената заповед е незаконосъобразна и с оглед на чл. 2, т. 3 от Протокол 4 на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Съгласно тази норма упражняването на правото на свободно напускане на пределите на собствената държава не подлежи на никакви ограничения, освен тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществена сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защита здравето и морала или на правата и свободите на другите. Разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД макар да дава възможност за преценка на компетентния орган не визира критерии за допустимостта й. По този начин мярката не се съобразява с релевантните обстоятелства досежно конкретното лице, не отчита тежестта на случая и въздействието, което той би имал върху националната или обществената сигурност, съответно върху поддържането на обществения ред, т. е. не е ясно тя преследва ли една от законните цели, посочени в т. 3 на чл. 2. Неотчитането на тези обстоятелства не дава възможност съда да прецени съобразена ли е тя и с принципа на пропорционалност, както и не е ясно необходима ли е в едно демократично общество. Т. е. съдът не може да извърши проверка с наложената принудителна мярка намерен ли е справедливия баланс между обществения интерес и правата на ответника по касационната жалба, а това съобразно разпоредбата на чл. 6 АПК, е условие за законосъобразност на административния акт. Това прави съдебния контрол неефективен и с оглед на това води до нарушение на чл. 13 от Конвенцията - право на ефективни правни средства за защита. Към изложеното следва да се посочи, че с решение № 2 от 31.03.2011 г. Конституционният съд на Република България обяви за противоконституционна разпоредбата на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД. Конституционното решение има действие занапред (ex nunc), чл. 151, ал. 2 от Конституцията. С влизането му в сила обявената за противоконституционна норма престава да действа, т. е. престава да регулира съответните обществени отношения. Решението на Конституционния съд има конститутивно действие пряка последица от което е обезсилване действието на отменената норма. Това означава, че заварените висящи правоотношения, които са били породени от юридическия факт, регламентиран с обявената за противоконституционна норма, следва да бъдат уредени съобразно извършеното пренормиране. Решението на Конституционния съд е нормативен юридически факт, който е от значение за делото и който, с оглед разпоредбата на чл. 142, ал. 2 АПК съдът е длъжен да вземе предвид при постановяване на акта си. По своето съдържание, нормата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД е идентична с тази на чл. 76, т. 3 (отм.). Разликата е единствено във факта, че в единия случай органът действа в условията на обвързана компетентност, а в другия - на оперативна самостоятелност. Приетото обаче от Конституционния съд досежно материалноправните предпоставки за налагане на мярката е относимо, като мотиви, и досежно нормата на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД. С оглед на изложеното, макар да е неприложимо пряко за разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД конституционното решение е индиция за правилното тълкуване, което съдът направил на нормата. Видно от изложеното твърденията на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът правилно установил фактите и приложил материалния закон. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Без правно значение за правилността на съдебното решение, тъй като съдът не е сезиран с жалба от адресата на оспорената заповед, само за пълнота на изложението следва да се посочи, че съдът с решението си отменил само едната наложена на Иванов принудителна административна мярка - "забраната за напускане на страната". С оспорената заповед органът наложил на Иванов две мерки - "забрана за напускане на страната" и "забрана за издаване на паспорт или заместващи документи". Изложеното досежно мярката "забрана за напускане на страната" е относимо и за мярката "забрана за издаване на паспорт", но съдът не е отменил тази мярка. Наред с това, противоречието на заповедта с Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи прави незаконосъобразна мярката и в частта досежно държавите нечленки на Европейския съюз. Настоящата инстанция обаче не може да се произнася по тази част на съдебното решение, тъй като то не е обжалвано и е влязло в сила. Страните по делото не са поискали присъждане на направените разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд