Решение № 4013 от 27.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 11810/2021 г.

Решение № 4013 от 27.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 11810/2021 г., II о., докладчик председателят Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на И. Ч. против решение № 464 от 21.09.2021 г., постановено по адм. д. № 447/2021 г. по описа на Административен съд гр. Плевен. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът – кметът на Община Левски не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Плевен отхвърля жалбата на И. Ч. против заповед № 476/18.05.2021 г. на кмета на Община Левски, с която на основание чл. 178, ал. 6 вр. чл. 223, ал. 1, т. 6 ЗУТ, е забранено ползването на строеж "пристрояване по западната фасада – сервизни помещения с размер 2. 05 м. на 3. 10 м.; пристрояване по източната фасада – външно стълбище с размери 2. 55м. на 5. 00 м. и остъклено входно антре по южната фасада – 2.40м. на 4.40 м. към жилищна сграда, разположена в ПИ с идентификатор 43236.401.748 и в ПИ с идентификатор 43236.401.747 по кадастралния план на гр. Левски. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в предписаната от закона форма. Констатира, че при постановяване на административния акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Излага съображения, че процесните три строежа са извършени без строителни книжа, не са въведени в експлоатация, поради което спрямо тях са налице материалноправните предпоставки на чл. 178, ал. 6 вр. ал. 1 за забрана на ползването им. Констатира, че същите не са търпими по смисъла на § 127, ал. 1 ПЗР ЗУТ, поради което прави извод за материална законосъобразност на оспорения административен акт. Обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон е и обосновано. Законосъобразен е изводът на съда, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган съобразно правомощията му по чл. 223, ал. 1, т. 6 вр. чл. 178, ал. 6 вр. ал. 4 ЗУТ и предвид категорията на строежа. Доводите на касатора, че строежът не е пета категория, е неоснователен и не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Несъмнено построената къща е от пета категория съгласно чл. 137, ал. 1, т. 5, б. "а" ЗУТ, поради което и процесните строежи са също пета категория по арг. на чл. 137, ал. 1, т. 5, б. "в" и "г" ЗУТ. Правилно съдът приема, че оспорения административен акт е издаден в предписаната от закона форма, като в същият подробно са изложени фактическите основания за издаването му и са посочени правните такива. Законосъобразен е и изводът на съда, че при постановяване на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. От компетентните органи е съставен констативен акт за извършената проверка, съгласно изискването на чл. 178, ал. 6 ЗУТ и в присъствието на жалбоподателя. Препис от акта е връчен на И. Ч., който депозира възражение, което е обсъдено и е прието за неоснователно. Ето защо изводът на първоинстанционния съд, че при издаване на оспорената заповед не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, е законосъобразен и обоснован. Твърденията в касационната жалба, че в констативният акт не съдържа графична част, не обосновава съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Процесните строежи са индивидуализиране като в заповедта е посочено точното им местонахождение и размери. Законосъобразен е изводът на съда, че оспорената заповед е издадена в съответствие с материалния закон. Административният акт е издаден на основание чл. 178, ал. 6, вр. ал. 1 ЗУТ, регламентиращ правомощие на кмета или упълномощено от него длъжностно лице да забрани ползването на строеж, при нарушение на забраната по ал. 1, когато строежа се ползва преди да е въведен в експлоатация от компетентния орган по чл. 177 ЗУТ. В чл. 177, ал. 3 ЗУТ е посочено, че строежите от четвърта и пета се въвеждат в експлоатация въз основа на удостоверение за въвеждане в експлоатация от органа, издал разрешението за строеж, при условия и по ред, определени в наредба на министъра на регионалното развитие и благоустройството. По делото не е спорно, че процесните строежи не са въведени в експлоатация и за тях няма издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация, въпреки, че като строежи от пета категория подлежат на такова въвеждане, без оглед на законността им или на това, че съдържат и незаконна част. При правилно приложение на закона са изводите на съда, че в конкретния случай са налице материалноправните предпоставки на чл. 178, ал. 6, вр. ал. 1 ЗУТ, а именно: обектът да представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ; да се ползва; и да не е въведен в експлоатация, въпреки, че подлежи на въвеждане съобразно категорията си (чл. 177, ал. 3 ЗУТ). Ето защо изводът на първоинстанционния съд за материална законосъобразност на административния акт, е правилен. Правилно съдът приема, че строежите не са търпими, но не по изложените в решението съображения. По делото е установено, че строежите са реализирани в периода 1989 г. – 1991 г. Търпимостта би имала значение в случая, ако строежите (в незаконните им части) попадат в някоя от хипотезите на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ или на § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД ЗУТ. Приложимостта на последните изисква строежът да е извършен до 07.04.1987 г. (по § 16, ал. 1) или в периода от обнародване на ЗУТ на 2.01.2001 г. до 31.03.2001 г. (по § 127, ал. 1), които два периода от общо четири по ЗУТ, предвиждат, че строежите не подлежат на забрана за ползване. Процесният строеж не подада в нито един от периодите по § 16, ал. 1 или по § 127, ал. 1, а в периода по § 16, ал. 2 ПР ЗУТ (8.04.1987 г. - 30.06.1998 г.), Разпоредбата на § 16, ал. 2 ПР ЗУТ няма изискване, че такива незаконни строежи, не подлежат на забрана за ползване. Поради това в случая търпимостта на извършеното незаконно строителство е правно ирелевантна към законосъобразността на оспорената заповед за забрана ползването. С оглед на изложеното обжалваното решение е правилно. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,