Решение № 2380 от 22.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9434/2020 г.

Решение № 2380 от 22.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9434/2020 г., VIII о., докладчик съдията Емилия Иванова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на "Би Ес Ей България" ООД, чрез адв. Амуджиев, със съдебен адрес: гр. Варна, ул. Граф Игнатиев, № 17, срещу решение № 943/15.07.2020 г. постановено по адм. д. № 2465/2019 г. по описа на Административен съд гр. Варна. С атакуваното решение е отхвърлена жалбата на дружеството срещу акт за прихващане и възстановяване №П-03000319077835-004-001/17.05.2019 г., потвърден с решение № 160/02.08.2019 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – Варна, с който е отказано възстановяване на сумата от 3712. 50 лв., представляваща лихва върху недължимо платена сума от 99 000 лв. за периода от 15.11.2017 г. до 29.03.2019 г. Според посоченото в касационната жалба решението страда от пороци, които осъществяват всички основания по чл. 209, т. 3 от АПК и обосновават неговата отмяна. Касаторът твърди, че съдебният акт е постановен в противоречие със съдопроизводствените правила, тъй като не са обсъдени съществени доводи наведени от жалбоподателя. Не е установена правилно връзката между фактите, а мотивите на съдебното решение са противоречиви. От една страна се прием, че липсва отбелязване за какво се внасят сумите, т. е. те са внесени без основание. А от друга въпреки, че са внесени без основание върху тях не се дължи лихва. Административен съд гр. Варна е основал всички свои мотиви върху характера на данъчно осигурителната сметка /ДОС/. Не е обсъдено заключението на вещото лице, което изрично сочи, че данъчно-задълженото лице е внасяло точно и в срок всички свои данъчни задължения. Не е констатирано нито едно просрочие. Пренебрегнат е фактът, че данъчната администрация не може да осъществява прихващане с периодични задължения за КД; ДЗПО; ДОО и т. н., тъй като не са ликвидни и изискуеми и реда за погасяване на се прилага. Неправилно в мотивите на атакуваното решение съдът се позовава на чл. 169 от ДОПК, тъй като дружеството няма съществуващи задължения. Касторът обосновава и противоречие на решението с материалния закон. Въпреки обширните мотиви на съдебното решене не е разрешен основният правен спор – налице ли е основание за внасяне на сумата и ако не е, дължи ли се лихва при възстановяването й. Възразява се срещу изводите на съда, че връщането на лихва би могло да се осъществи само ако подлежи на възстановяване недължимо платена сума. Решението е необосновано. Липсват обосновани изводи, които да подкрепят крайният резултат по спора – за законосъобразност на АПВ. Въз основа на горните мотиви, които са подробно изложени в касационната жалба се заявява искане решението да бъде отменено и заедно с него обжалвания АПВ като преписката се върне на ТД на НАП – Варна със задължителни указания по приложението на закона. Съдебният акт се обжалва и в частта за разноските. Твърди се, че неправилно съдът е определил размер на юрисконсултското възнаграждение без наличие на списък, представен от административни орган. Въпреки това в решението е посочено, че не е направено възражение за прекомерност на претендираните разноски. Неправилно впоследствие са присъдени разноски, които не са установени по размер. Моли, решението в тази част да бъде отменено и в полза на данъчната администрация да не бъдат присъждани разноски без оглед на изхода от настоящият спор. Ответникът – Директор на Дирекция "ОДОП" гр. Варна, чрез приложена по делото молба, с характер на бележки по същество на спора намира подадената касационна жалба за процесуално допустима и неоснователна. Касационните основания не се установяват. Правилно АС-Варна е отхвърлил жалбата срещу АПВ. Не е спорно, че дружеството не е отбелязало за какво се внася сумата от 99 000 лв., поради което е използвана за погасяване на други негови задължения. Моли решението да бъде оставено в сила и претендира присъждане на разноски. Върховна административна прокуратура, чрез участвалия по делото прокурор изразява становище, че касационната жалба е подадена в срок, поради което е допустима, но по същество е неоснователна. Решението не е засегнато от пороци, съставляващи касационни основния по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което предлага да бъде оставено в сила. Върховен административен съд, състав на осмо отделение, като съобрази твърденията на страните и събраните по делото доказателства, при спазване разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 от АПК, намира за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и срещу неблагоприятен за страната съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на проверка пред АС-Варна е бил акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ №П-03000319077835-004-001/17.05.2019 г. издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден с решение № 160/02.08.2019 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – Варна, с който е отказано възстановяване на 3 712. 50 лв., представляващи лихва върху недължимо платена сума от 99 000 лв. за периода от 15.11.2017 г. до 29.03.2019 г. Между страните не е спорно, че в декларация № 03000173339074 подадена на 16.10.2017 г. по чл. 88 във връзка с чл. 87а, ал. 1 и 3 от ЗКПО, дружеството е пропуснало да постави отметка за дължима авансова вноска за м. 11. 2017 г. Впоследствие е внесло сумата от 99 000 лв., като в платежното нареждане от 15.11.2017 г. е посочено основание вноска по декларация подадена на 16.10.2017 г. С процесния АПВ е отказано възстановяване на сумата от 3 712. 50 лв., представляващи лихва върху недължимо платена сума от 99 000 лв. за периода от 15.11.2017 г. до 29.03.2019 г. Съдът е приел, че тъй като не е изрично посочено в декларацията по чл. 88 от ЗКПО намерение да се направи авансова вноска и за м. 11. 2017 г., то сумата е внесена без основание. Използвана е за погасяване на съществуващи и нововъзникнали задължения на дружеството. Данъчно-осигурителната сметка /ДОС/, според мотивите на решението не е разплащателна сметка и от сумите постъпили по нея се погасяват задълженията на лицето при спазване реда на чл. 169 от ДОПК. Органите по приходите са действали законосъобразно, като са прихванали дължими суми и не се дължи лихва върху недължимо платената вноска от 15.11.2017 г. Правилно, според съдебния състав е отказано възстановяване на лихви. Лихви, могат да се претендират и съответно се дължат само в случаите когато се възстановява и главница. Решението по същество на спора е правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизвоствените правила, така както твърди касатора. Противно на посоченото в касационната жалба са обсъдени всички факти и доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, като направените изводи са логични и последователни. Несподелимо е твърдението, че е налице противоречие в мотивите на съдебния акт. Решаващият състав е обсъдил и двете законови хипотези при които за данъчната администрация възниква задължение за лихви при недължимо плащане. Обосновал е крайният си извод, че нито една от тях не е налице в конкретния случай. Искането, по повод на което е издаден процесния АПВ е за възстановяване на сумата от 3 712. 50 лв., представляваща лихва върху недължимо платената сума от 99 000 лв. за периода от 15.11.2017 г. до 29.03.2019 г. Съгласно чл. 129, ал. 1 от ДОПК процедурата по възстановяване започва по искане на лицето или по инициатива на органа, когато бъде констатирано недължимо плащане на данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите. В конкретния случай спор по фактите между страните не е налице, единственият спорен въпрос е дали при недължимо внесени от данъчно задълженото лице суми по данъчно осигурителната му сметка се дължи лихва за периода от внасянето до използването им за погасяване на други задължения. Спорът е само относно дължимостта на лихвите върху внесената сума. Изрично в чл. 129, ал. 6 от ДОПК е посочено кога НАП дължи лихва за недължимо платени или събрани суми. Предвидени са две хипотези: когато е направено недължимо плащане от ДЗЛ лихва се дължи от датата, на която е поискано възстановяване на недължимо платената сума. Когато се касае за суми, които са събрани недължимо, въз основа на акт на орган по приходите, лихва се дължи от датата на извършване на плащането. От установените по делото факти се налага извод, че сумата от 99 000 лв. е внесена от "Би Ес Ей България" ООД, като "авансова вноски по ЗКПО м. 11.2017 г. ", но декларация по чл. 88 от ЗКПО не е подавана. Следователно е налице плащане без основание. Тъй като искане за възстановяването на сумата не е направено от дружеството, то и в последствие от тази сума са погасявани възникнали задължения така както е настъпвал падежът им. Това обстоятелство се установява и от заключението на вещото лице, прието неоспорено от страните по делото /вж. таблица на стр. 9 от ССчЕ/. Противно на твърденията в касационната жалба, от първоинстанционния съд е разрешен спорния между страните въпрос дали сумата от 99 000 лв. е платена основателно и дали се дължи лихва за престоя й по ДОС на данъчно задълженото лице. При липса на отбелязване в подадената през м. октомври 2017 г. декларация, че ще се прави авансова вноска и през м. ноември, се налага извод, че декларация за този месец не е подадена. Плащането е направено без да е било необходимо. Не е поискано възстановяване на сумата, поради което органите по приходите не могат да изпаднат в забава и да дължат лихва за времето от 15.11.2017 г. до 29.03.2019 г. Неоснователно касаторът твърди, че ако сумата от 99 000 лв. е внесена без основание тя е подлежала на възстановяване, но това не е сторено от органите по приходите. ДЗЛ също не е направило искане да му бъде възстановена тази сума, след като е установило, че тя е платена без това да е отбелязано в подадената коригираща декларация по чл. 88 от ЗКПО от 16.10.2017 г. По делото не е спорно, че внасянето на сумата не е обвързано с акт на органите по приходите, поради което не са налице основания да възникне дължимост на лихва върху недължимо внесената сума. Предвид изложеното решението не страда от пороците подробно изложени в касационната жалба по същество на спора. Постановеното решение е частично неправилно, в частта за разноските. Разноски в полза на ответника се дължат, когато изходът от спора предполага присъждането им. В конкретния случай, тъй като жалбата на "Би Ес Ей България" ЕООД е отхвърлена, то се дължи присъждане на разноски в полза на ответника по спора. В изречение второ на чл. 161, ал. 1 от ДОПК е посочено, че на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение, в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. С оглед материалния интерес по делото минималният размер на юрисконсултското възнаграждение определен по чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1/09.04.2009 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение е 489. 75 лв. С атакуваното решение в полза на Дирекция "ОДОП" – Варна е присъдена сумата от 1194. 39 лв. Този размер надхвърля минималния определен по Наредба № 1/2009 г. и е несъразмерен с оглед материалния интерес. Не е съобразено и с фактическата и правна сложност на делото. По тези съображения решението, в тази част следва да бъде частично отменено, като се намали размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение от 1194. 39 лв. на 489. 75 лв. Неоснователно е искането на касатора изобщо в полза на администрацията да не бъдат присъждани разноски, тъй като произнасянето по разноските е част от задължителното съдържание на съдебния акт съгласно чл. 172а, ал. 1, т. 7 от АПК приложим на основание § 2 от ДР на ДОПК в настоящото производство. С депозирана на 02.02.2021 г. писмена молба по делото от ответника по касация е направено искане за присъждане на разноски в размер на 1194. 39 лв. Претендираният размер не съответства на минималният установен размер при материален интерес по делото в размер на 3175. 50 лв., поради което искането следва да бъде уважено за сумата от 489. 75 лв. Мотивиран така, Върховен административен съд състав на Осмо отделение