Решение № 14984 от 3.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7096/2020 г.

Решение № 14984 от 3.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7096/2020 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба на Г. Банков против решение № 1613 от 5.03.2020 г., постановено по адм. д. № 12889/2019 г. по описа на Административен съд - София-град, в частта му, с която е отхвърлен искът за обезщетение за претърпени имуществени вреди за разликата над 300 лв до пълния предявен размер от 600 лв, причинени от незаконосъобразно наказателно постановление № 19-4332-007911/9.05.2019 г., издадено от началник група СДВР отдел "Пътна полиция" към СДВР /НП/. Касаторът Г. Банков чрез процесуалния си представител твърди, че решението в отхвърлителната му част е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че в решението на АССГ липсват конкретни мотиви за това кои факти и обстоятелства са мотивирали съда да стигне до изложените твърдения във връзка с намаляване на размера на присъдените обезщетения. Излагат се подробни съображения във връзка с приетото от първоинстанционния съд по въпроса за наличието на основание за присъждане на по–нисък размер на обезщетението. Иска се отмяната на решението и уважаване на иска в пълен размер, ведно с присъждане на сторените по делото разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледани по същество, е неоснователна. С посоченото решение в обжалваната му част, в производство по чл. 203 и сл. АПК във вр. с чл. 1 ЗОДОВ е отхвърлен искът на Г. Банков против Столична дирекция на вътрешните работи за обезщетение за претърпени имуществени вреди за разликата над 300 лв до пълния предявен размер от 600 лв, причинени по повод обжалването на незаконосъобразно наказателно постановление № 19-4332-007911/9.05.2019 г., издадено от началник група СДВР отдел "Пътна полиция" към СДВР. Административният съд приел, че са налице изискуемите предпоставки на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за реализиране отговорността на СДВР, но искът е частично основателен по размер. Пред първоинстанционния съд е установено, а и страните не са спорели, че с НП, на основание чл. 179, ал. 2, пр. 2 от ЗДвП е наложено административно наказание глоба в размер на 200 лв и на основание чл. 175, ал. 1, т. 5 от ЗДвП е наложена глоба в размер на 150 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 3 месеца. НП е отменено с влязло в сила решение. От представения по н. а. х. д. № 8839 по описа на Районен съд София за 2019 г. договор за процесуално представителство, правна защита и съдействие от 15.05.2019 г., се установява, че е договорено и заплатено в брой възнаграждение в размер на 600, 00 лева. Извършена е и преценка на вида и обема на предоставената по административно-наказателно дело адвокатска защита. В тази връзка съдът обаче е счел за основателни доводите на ответника за намаляване размера на обезщетението. Приел е, че адвокатският хонорар, заплатен по административно-наказателното дело е прекомерен и затова е присъдил обезщетение в размер на 300 лв. Касационната жалба е неоснователна. Съгласно т. 1 от ТП № 2 от 19.05.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2014 г., ОСГК и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, делата по искове за вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, действия и бездействия по налагане на административни наказания, включително и такива за присъждане на разноски в производството по обжалване, са подсъдни на административните съдилища. В мотивите към посоченото тълкувателно постановление бе прието, че: "За квалифициране на иска като такъв по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо че наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателноправни последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност. Неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административнонаказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност.". При съобразяване със задължителната сила на тълкувателното постановление, следва да се приеме, че съдът правилно е квалифицирал предявения иск като такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и е провел производство по реда на чл. 203 и сл. от АПК. Размерът на адвокатския хонорар не е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делата и с обема на извършените процесуални действия. Съдебните производства по административно-наказателните дела са с ниска фактическа и правна сложност, като за целта съдът отчита броя на проведените заседания, извършените процесуални действия и характера на спора. Неслучайно в Правилата за измерване натовареността на съдиите, одобрени от Висшия съдебен съвет, административно-наказателните дела по повод обжалване на наказателни постановления за нарушения на Закона за движението по пътищата са с минимален коефициент за трудност – 0. 3. Ниската сложност на съдебния спор предполага и ниска сложност на вложения труд при адвокатската защита. В Тълкувателно решение № 1 от 15 март 2017 г. по Тълкувателно дело № 2/2016 г. на Общото събрание на Върховния административен съд е прието, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платения адвокатски хонорар при несъответствие с действителната фактическа и правна сложност на делото и възможността на съда да го намали до минималния такъв, определен от наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, е действително една от възможностите на страната, в случая държавата, да защити правата си и да не позволи на ответната страна да бъде присъден хонорар, несъответстващ на критериите на този член от закона - "справедлив и обоснован". Делата за обезщетения по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ са искови производства, те се развиват по правилата на ГПК, доколкото материята не е уредена от АПК, и в тях страните могат да представят всички относими доказателства в подкрепа на твърденията си, да навеждат всякакви доводи в тяхна защита, да правят възражения и да се защитават с всички допустими от закона средства. Институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не може да се превърне обаче в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е "обоснован и справедлив", т. е. да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото и от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. Съгласно чл. 18 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата), в редакцията му към момента на съставяне на договора, а и в настоящата редакция, адвокатското възнаграждение за една инстанция се определя в зависимост от тежестта на съответната глоба или имуществена санкция. По този начин, Наредбата приравнява тежестта на делата в зависимост от материалния интерес по спора, а не спрямо вида на делото и извършените по него процесуални действия и противоречи на материалния закон. Размерът на адвокатските възнаграждения следва да е справедлив и пропорционален на предоставената услуга, дори когато е посочено, че е минимален. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване следва да се прилага и когато се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото те следва да се обосновават с два обективни критерия - обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата критерия. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд, във връзка с обжалване на различни текстове от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения - решение № 9273 от 27.07.2016 г. по адм. д. № 3002 от 2015 г., потвърдено с решение № 5485 от 2.05.2017 г. на петчленен състав на Върховния административен съд по адм. д. № 1403/2017 г. Подобни мотиви в този смисъл са изложени и в решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В т. 47 от решението СЕС посочва, относно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения: "В случая разглежданата в главните производства правна уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес. В частност тази правна уредба не предвижда каквото и да било условие, отговарящо на изискванията, които Върховният административен съд (България) формулира в решението си от 27 юли 2016 г. и които се отнасят по-специално до достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги." Страните по договорите за правна защита и съдействие естествено са свободни да уговарят какъвто желаят размер на адвокатските възнаграждения, независимо в каква степен той надхвърля минималния размер по Наредбата и независимо от това, дали той е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делата. Адвокатският труд е от изключителна важност за правната сигурност в правовата държава и целта на настоящото решение в никакъв случай не е той да бъде омаловажен. Нито това основно положение обаче, нито свободната воля на страните може да се противопостави на лицето, спрямо което се реализира отговорността за разноски. Отговорността на държавата за вреди не може да бъде основание за злоупотреба с право. При реализиране на тези отговорности, тежестта, която загубилата делото страна или съответната държавна или общинска администрация понасят, трябва да отговаря на критериите за пропорционалност и справедливост. Тези критерии трябва да залегнат по подходящ и обоснован начин в съответна наредба на Висшия адвокатски съвет, както посочват и Върховния административен съд, и Съдът на Европейския съюз в цитираните по-горе решения. Това ще гарантира принципа на правовата държава не само в неговия формален смисъл, като принцип на правната сигурност, но и в неговия материален смисъл, като принцип на материалната справедливост. Въз основа на изложеното, следва обжалваното решение да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, на страните не се дължат разноски. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,