Решение № 2765 от 25.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7785/2018 г.

Решение № 2765 от 25.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7785/2018 г., VIII о., докладчик съдията Христо Койчев Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационната жалба на Директора на Дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама" при Община Бургас против решение № 798/20.04.2018 г., постановено по адм. дело № 29/2018 г. по описа на Административен съд - Бургас, в частта, в която е изменен АУЗД № СВ 60082-1/15.11.2017 г., на орган по приходите в дирекция "МПДТР", при Община Бургас, потвърден с решение № 94-01-42574/1/08.12.2017 г., на Директора на дирекция "МПДТР" в частта относно определени задължения за ТБО за 2017 г., за сумата над 223. ЗЗ лв. до пълния определен в АУЗД размер. Касаторът развива съображения за неправилност на съдебния акт поради постановяването в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В касационната жалба се сочи, че по сила на чл. 18, ал. 3 от Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Бургас за да се освободи лице да плаща такса за имот който не се ползва следва да подаде декларация по образец до края на предходната година, като лицето В. Димитров не е представил доказателства в тази насока и административният съд неправилно е счел че са налице предпоставките за недължимост на таксата за 2017 г. повторно са изложени доводите за незаконосъобразност на административния акт, поддържани и пред първоинстанционния съд. Моли се съда да отмени решението на Административен съд Бургас в обжалваната част и да се постанови решение по съществото на спора като се отхвърли изцяло жалбата на В. Димитров. Претендират се разноски пред настоящата инстанция. Ответникът – В. Димитров, чрез пълномощник, оспорва касационната жалба като сочи че обжалваното решение е правилно и моли съда да го потвърди в обжалваната част. Претендират се разноски за настоящата инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба, като сочи че решаващият съд неоснователно е кредитирал гласни доказателства установяващи факта на подаване на декларация по чл. 18, ал. 3 от Наредбата на Община Бургас, и по този начин е достигнал до грешни правни изводи и до неправилност на съдебният акт. Върховният административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Първоинстанционният съд е установил, че по силата на нотариален акт № 32, том I, дело № 59/2006 г., жалбоподателят В. Димитров е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], [жк]до бл. [номер] – дворно място имот пл. № 53, в кв. 44 с площ о 400 кв. м. и че с декларация по чл. 14 от ЗМДТ имота бил деклариран. Съдът установил предвид влязло сила решение № 1591/2001 г., по ам. дело № 474/2001 г. на Административен съд Бургас, както и останалите събрани писмени доказателства че по отношение на търговският обект, находящ се в процесният имот и стопанисван от жалбоподателят е изграден при условията на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ и не е проведена процедура по § 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ и обекта не притежава траен градоустройствен статут и сградата не се ползва по предназначение. Установено било още, че В. Димитров е подал декларация по чл. 14 от ЗМДТ че е собственик на обекта ведно с дъщерите си. С оспорения АУЗД № СВ 60082-1/15.11.2017 г. на орган по приходите в Дирекция "МПДТР" при Община Бургас, потвърден с решение от директора на дирекция "МПДТР" при общината, на физическото лице са определени задължения за ДНИ и ТБО, ведно със законните лихви, за периода 1.01.2012 г. - 31.12.2017 г. Предмет на оспорване пред административният съд е целият АУЗД. Съдът е изменил административния акт като е определил задължения за ТБО за 2017 г. в размер на 223. ЗЗ лв., а в останалата част е отхвърлил жалбата. Именно в тази част първоинстанционното решение се обжалва пред настоящата инстанция. За да постанови своя акт, решаващият съд е приел че по силата на чл. 71, т. 2 от ЗМДТ р. чл. 9 от с. з. вр. чл. 18, ал. 3 от Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Бургас лица собственици на имоти, които не ги ползват за да се освободят от плащане на такси ТБО следва да са подали нарочна писмена декларация пред съответната община до 31 декември на предходната година. Въз онова на събраните в хода на делото гласни доказателства – свидетелските показания на Д. Симеонов и Н. Шадруская съдът е приел, че жалбоподателят е правил опити да подаде декларация по чл. 18, ал. 3 от Наредбата, като общинската администрация с незаконосъобразните си действия му е попречила, въпреки положените от него усилия. Съдът е приел че се следва частично отменяне на обжалваният АУЗД по отношение на определената дължима такса битови отпадъци за 2017 г., и като е взел размера на данъчната оценка на имота, както и частта притежавана от жалбоподателят и размера на таксата определена по Приложение № 1 на Наредбата т. 7.2.2 е посочил че дължимата таса е общо 216. 96 лв., които са недължими. Така постановеното решение е неправилно. Споделя се становището на решаващият съд, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на процесуалните правила. По силата на чл. 62 ЗМДТ таксата се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Размерът на таксата се определя по реда на чл. 66 ЗМДТ за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. В чл. 63, ал. 2 ЗМДТ законодателят е предвидил задължение за кмета на общината да издаде заповед, в която да посочи границите на районите и вида на предлаганите услуги по чл. 62 в съответния район, както и честотата на сметоизвозването. За да е дължима таксата за битови отпадъци, е необходимо услугите по чл. 62 ЗМДТ да са престирани от общината и ползвани от съответния правен субект. Таксата за услугите не е данък. Законодателят изисква, освен наличието на правната връзка между недвижимия имот и правния субект по смисъла на чл. 11 ЗМДТ, и фактическо престиране и ползване на услугата. Услугата сметосъбиране и сметоизвозване се предоставя от общината на конкретния правен субект, за да изпълни той законовото си задължение за третиране на образуваните от неговата лична дейност битови отпадъци. Тъй като е възможно лицето по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ да не ползва за съответния отчетен период имота, т. е да не генерира битови отпадъци, законодателят в чл. 8, ал. 5 ЗМДТ е приел, че общинският съвет с наредбата по чл. 9 ЗМДТ определя реда, по който лицата, които не ползват услугата през съответната година, установяват този факт. Общинският съвет - Бургас, в приетата Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Бургас от 20.12.2016 г., с разпоредбата на чл. 18, ал. 3 е предвидил, че не се събира такса за сметосъбиране, сметоизвозване и обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения за имотите, които няма да се ползват през цялата година и лицето е подало декларация за това в Дирекция "МПДТР" при Община Бургас до 31 декември на предходната година. За да се ползва процесната привилегия на чл. 18, ал. 3 от Наредбата и да не се дължи такса за ТБО следва да се установи по безспорен начин, че собственика на облагаемият с данък имот – жалбоподателят В. Димитров е подал декларацията посочена в чл. 18, ал. 3 от Наредбата и то в посоченият срок. Само при изпълнение на предпоставките на посочената подзаконова норма собственикът на недвижим имот, който не се ползва има право да не заплаща ТБО за съответната година. В конкретният случай не са представени доказателства – подадена по съответния ред и до съответния общински орган декларация по чл. 18, ал. 3 от Наредбата. Липсата на представени писмени доказателства в тази насока, жалбоподателят замества с гласни доказателства – свидетелските показания на Д. Симеонов и Н. Шадруская, които са приети от решаващият съд безпрекословно. Гласните доказателства обаче не установяват спорният юридически факт от който зависи настъпването на последиците целени с подаване на декларация по чл. 18, ал. 3 от Наредбата. Административен съд Бургас в обжалваният съдебен акт е ценил гласните доказателства безкритично и изцяло им се предоверил. От свидетелските показания на двамата свидетели обаче не се установява с точност на кои дати жалбоподателят е посетил съответният общински орган, на кое гише или стая е опитал да подаде декларацията по чл. 18, ал. 3 от Наредбата, кое е длъжностното лице което е отказало да я приеме и защо жалбоподателят не е използвал други начин за подаване на спорната декларация, като например по пощата или чрез куриер, които начини дават по-голяма сигурност за получаване и приемане на изпратеният документ. Това неизясняване на фактите около опита на жалбоподателят да подаде процесната декларация не е ценено правилно от решаващият съд и е довело до излагане на правни изводи в противоречие с материално-правните норми. От страна на жалбоподателят Димитров не са представени доказателства които да релевират наличието на извършени действия по подаване на декларацията по чл. 18, ал. 3 от Наредбата, което води и до неоснователност на жалбата му. Като е постановил съдебно решението в обратният смисъл, Административен съд Бургас е издал неправилен акт, който следва да се отмени, като по съществото на спора се отхвърли и жалбата в изменената част. Настоящата съдебна инстанция счита че независимо от изхода на спора и претендирането от касаторът на юристконсултско възнаграждение, такова не следва да се присъжда. Видно от приложеното адм. дело № 29/2018 г., по описа на Административен съд Бургас е че Директор на Дирекция "МПДТР" при Община Бургас не е бил представляван пред съда, нито е изразявал становище по жалбата. Пред настоящата касационна инстанция, цялото процесуално представителство на касатора се изразява в подаване на формална касационна жалба, в която са изложени общи фрази и норми, но липсва анали на оспореното съдебно решение. В тази хипотеза, присъждането на разноски влиза в противоречие с разума на закона, такива да се присъждат при действително осъществено процесуално представителство. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд