Решение № 17230 от 19.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 12797/2013 г.

Решение № 17230 от 19.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 12797/2013 г., VI о., докладчик председателят Александър Еленков Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Сане Адем Зафер от гр. Крън, подадена от нейния процесуален представител по пълномощно адвокат Недялка Асенова Иглева - Глушкова от гр. Казанлък, срещу решение № 131 от 12.07.2013 г. по адм. дело № 172/2013 г. на Административен съд - гр. Стара Загора.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК срещу съдебно решение, което подлежи на касационно обжалване и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

I. Между страните по делото не се спори по фактите:

1. В гр. Крън е учредено и функционира Сдружение с нестопанска цел "За подпомагане и култура", което е поискало лиценз за предоставяне на социална услуга за деца, но Държавната агенция за закрила на детето е отказала. Въпреки това сдружението е организирало общежитие за ученици, в което живеят 15 деца. Тези деца учат в общообразователни училища в гр. Крън и в гр. Казанлък. В частност детето Мехмед Кемал Зафер, чиято майка е жалбоподателката Сане Адем Зафер, за учебната 2012/2013 г. е бил записан като ученик в VI клас на Основно училище "Св. Климент Охридски" в гр. Крън.

2. С решение № 271 от 03.10.2012 г. Висш мюсюлмански съвет с председател Шабанали Ахмед приема предложенията на сдруженията за култура, социална интеграция и подпомагане в изброените седем населени места, сред които и гр. Крън, за сключване на договори за провеждане на коран - курсове в сгради, собственост на сдруженията, а с писмо изх. № 01.5.9/257 от 25.03.2013 г. главен мюфтия д-р Мустафа Хаджи уведомява г-н Зафер (най-вероятно това е Ибрахим Ибраим Зафер, председател на Управителния съвет на Сдружение с нестопанска цел "За подпомагане и култура", гр. Крън, съпруг на жалбоподателката по това дело Сане Адем Зафер и баща на детето Мехмед Кемал Зафер), че "за провеждане на курс по изучаване на исляма от Районно мюфтийство Стара Загора е предложен за преподавател Хасан Хюсеин Хасан от с. Габарево, роден в гр. Казанлък". А преди това, с писмо, неясно защо имащо по-голям регистрационен номер - изх. № 01.5.9/267 от 29.01.2013 г. - главен мюфтия д-р Мустафа Хаджи уведомява управителя на "Сдружение за подпомагане и култура" в гр. Крън, че обучението в курса по ислям трябва да се води по одобрената от Главно мюфтийство програма. Тази програма, подписана от същия главен мюфтия, е приложена по делото и тя има също изх. № 01.5.9/267, но с дата 29.03.2013 г. На 25.02.2011 г. в СНЦ "За подпомагане и култура" - гр. Крън са постъпили молби: а) от Ибрахим Ибраим Зафер, който иска синът му Мехмед Кемал Зафер да бъде настанен в общежитието на сдружението с цел "по-добро развитие на образованието и културата му" и б) от Мехмед Кемал Зафер, който иска да бъде настанен в общежитието със съгласието на неговите родители.

3. Обстоятелството, че общежитието в гр. Крън е започнало да функционира и в него живеят 15 деца, е станало известно и Държавната агенция за закрила на детето е поискала Агенцията за социално подпомагане, чрез своите териториални звена, да извърши проверка и да бъдат предприети мерки за закрила по Закона за закрила на детето по отношение на всяко едно от децата в общежитието.

II. Дирекция "Социално подпомагане" в гр. Казанлък е извършила възложената й проверка и социалните работници от отдела "Закрила на детето" са отразили своите констатации, изводи и препоръки в протоколи и подробно аргументирани социални доклади и оценки за всяко от децата в общежитието. Въз основа на отразените в тях данни, директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - гр. Казанлък е издал задължителни предписания по чл. 21, ал. 1, т. 3 от Закона за закрила на детето и чл. 18, ал. 4 от Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето. По отношение на малолетния Мехмед Кемал Зафер задължителните предписания са № ЗД-94 ИИ - 0005 от 27.03.2013 г. с адресат бащата Ибрахим Ибраим Зафер (той и председател на УС на СНЦ "За подпомагане и култура" - гр. Крън) и № ЗД-94 СС - 0012 от 27.03.2013 г. с адресат майката на детето - Сане Адем Зафер. С решение № 93 от 17.06.2013 г. по адм. дело № 171/2013 г. Административен съд - гр. Стара Загора е отхвърлил жалбата на бащата Ибрахим Ибраим Зафер срещу даденото му задължително предписание (касационната жалба срещу това решение е предмет на адм. дело № 12412/2013 г. на ВАС-VI отд.). А с посоченото по-горе решение № 131 от 12.07.2013 г. по адм. дело № 172/2013 г. Административен съд - гр. Стара Загора е отхвърлил и жалбата на майката Сане Адем Зафер срещу адресираното до нея задължително предписание № ЗД-94 СС - 0012 от 27.03.2013 г. За да постанови този резултат и тук съдът е приел същото, както и по жалбата на бащата: СНЦ "За подпомагане и култура", гр. Крън, предоставя социални услуги от резидентен тип без издаден лиценз от Държавната агенция за закрила на детето и извършва обучение по религия без надлежно разрешение и одобрен план за това обучение от Министерството на образованието и науката. Детето е настанено в общежитие в Крън, където изучава религия, но поради неспазване на изискванията на чл. 43б, ал. 1 от Закона за закрила на детето (ЗЗДет.) и чл. 34, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане (ППЗСП), следва да бъде изведено от тази институция без лиценз.

III. С касационната жалба са инвокирани доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, основани на следните аргументи:

1. В тежест на административния орган е да докаже липсата на сътрудничество, като основание за издаване на акта, а в представената по делото преписка на Дирекция "Социално подпомагане", гр. Казанлък, липсват доказателства за липса на сътрудничество между родителите на детето и социалните органи. Нещо повече - от многобройните контакти между социалните органи и родителите е видно, че родителите сътрудничат с оглед защита интересите на детето. Още повече, че социалните органи (тук вероятно се визират социалните работници) познават децата от общежитието в Крън много преди да разкрият досиета на непълнолетните.

2. С оспореното предписание административният орган е задължил жалбоподателя да отглежда детето си в семейна среда, а това е дискриминация, тъй като в подобна житейска ситуация попадат много семейства, на които се налага по различни причини да настанят детето си извън дома и социалните органи не им пишат задължителни предписания.

3. В задължителното предписание е посочено, че е налице разрешение, одобрена програма и назначен преподавател от Главно мюфтийство на Мюсюлманското вероизповедание за курс по ислям за желаещите деца. Жалбоподателят (в процесния случай е жалбоподателка) е дал изрично съгласие на родител за обучение на детето в такъв курс, каквото е изискването на чл. 7, ал. 5 от Закона за вероизповеданията и това обстоятелство е достатъчно за провеждането на такива курсове. Освен това директорът на Дирекция "Социално подпомагане" не е компетентен орган да проверява подобни обстоятелства.

4. От друга страна правото на детето да практикува неговата религия може да се осъществява самостоятелно от детето, може да се осъществява и с участието му в курсове по религия, които не са образователна услуга/дейност и за които нито едно вероизповедание не прилага разрешителния режим към Министерството на образованието. Участието на детето Мехмед Кемал Зафер в коран курс не представлява религиозно обучение, а е държавно-контролирана форма на практикуване на религията от дете, за която има определени изисквания в чл. 7, ал. 5 от Закона за вероизповеданията.

5. Практикуването на религия от страна на децата не винаги се осъществява като религиозно обучение. Децата са религиозно обучени от родителите си от курсове преди да бъдат настанени в общежитието в гр. Крън. А по делото няма надлежно събрани доказателства, че сдружението е провеждало курс по изучаване на ислям. Административният съд излага твърдения в мотивите на процесното решение, което изразява дискриминационно отношение и е още един белег за несправедлив съдебен процес.

IV. Настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, счита тези аргументи за неоснователни поради следните причини:

1. Според едно от множеството определения в правната теория, държавата е политическа организация на хората, населяващи определена територия, които доброволно се подчиняват на обща за всички публична (държавна) власт. Оттук се прави извод, че конститутивните (основополагащите) елементи на държавата са: нейната територия, населението, което населява тази територия и публичната (държавната) власт, на която населението доброволно се подчинява.

а) Територията на Република България е разположена в източната част на Балканския полуостров и представлява 23% от неговата площ.

б) Според данните от проведеното през 2011 г. държавообразуващият етнос на страната - българите, съставлява 84,8% от населението. Две от малцинствата са сравнително по-големи от останалите малцинства - турците са 8,8% и циганите (ромите) са 4,9%; останалите 1.5% включват други малцинства - руснаци, арменци, китайци, власи, каракачани, украинци, гърци, евреи, румънци, други и хора, които са потвърдили, че не се самоопределят на преброяването на населението.

Всичките тези хора са обединени в създадената от тях държава Република България и това обстоятелство е подчертано още в преамбюла на Конституцията така: "Ние, народните представители от Седмото Велико Народно събрание, в стремежа си да изразим волята на българския народ, като съзнаваме неотменимия си дълг да пазим националното и държавното единство на България, прогласяваме своята решимост да създадем демократична, правова и социална държава, за което приемаме тази Конституция".

Държавното единство на посочените етноси, населяващи територията на България, е основен конституционен принцип, за чието гарантиране са установени и други конституционни принципи. Например, забраната да се образуват политически партии на етническа или верска основа (чл. 11, ал. 4 Конст.), разделянето на религиозните институции от държавата и забраната те да се ползват за политически цели (чл. 13, ал. 2 и 4 Конст.) и др. Все към принципите, гарантиращи националното и държавно единство на Република България, се отнася и чл. 14 от Конституцията, според който семейството и децата са под закрилата на държавата.

в) Държавната власт в Република България произтича от народа и се осъществява от него непосредствено, както и чрез органите, предвидени в учредителния акт - Конституцията (чл. 1, ал. 2 от Конституцията). Тя е суверенна и има приоритет по отношение на всякакви други, недържавни по своя характер власти. Затова при осъществяването й може да бъде употребена принуда като крайно средство за реализиране волята на народа, изразена в закон.

2. Такъв закон е Законът за вероизповеданията (ЗВ).

Република България е светска държава, но не може да бъде пренебрегнат същественият факт, че населението й (народът, като конститутивен елемент на държавата) не само се състои от различни етноси, но и от групи с различни религии. Като православни християни, според данните от последното официално преброяване (2011 г.), са се самоопределили 59% от населението. Другата, изповядана в България религия, е ислямът, който е посочен за свое вероизповедание от 7.8% от населението (главно от турското малцинство, но също и от българи мохамедани и една пета от циганите), като 7,4% са сунити, 0,4% са шиити и други. Следват вероизповеданията протестантство 0.9%, римокатолицизъм 0.7%, нехалкедонизъм (Арменска апостолическа църква) 0.02%, 0.13% изповядват други религии, а останалите 31% от населението на България или са посочили, че нямат вероизповедание, или не са отговорили на въпроса кое вероизповедание считат за свое.

Всички вероизповедания са свободни (чл. 13, ал. 1 Конст.) и равноправни (чл. 4, ал. 1, изр. 1-во ЗВ). Правото на вероизповедание, като основно, абсолютно, субективно, лично и ненакърнимо право (чл. 2, ал. 1 ЗВ), включва правото на всеки свободно да формира религиозните си убеждения, както и да избира, променя и изповядва - съответно практикува - свободно своето вероизповедание, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, обреди и ритуали (чл. 2, ал. 2 ЗВ).

3. Правото на вероизповедание включва и правото на родителите да осигуряват религиозно възпитание на децата си в съответствие със собствените си убеждения. Но свободата на вероизповедание не може да бъде насочена срещу обществения ред и още по-малко срещу установения в държавата правен ред (чл. 7, ал. 1 ЗВ). Още по малко тази свобода и особено правото на вероизповедание могат да бъдат използвани за заобикаляне на закона. А в процесния случай е очевидно, че спорът е предизвикан от създаването на общежитие, в което живеят 15 деца, които деца в свободното от учебни занимания в светското училище време изучават корана, турски и арабски езици. Не изповядането на мюсюлманската вяра от децата създава обществения проблем, а извеждането на тези деца от семейната им среда и настаняването им в нелегитимно общежитие, което е и нерегламентирана институция. От една страна то съдържа едновременно белезите на духовно училище, поради обстоятелството, че децата са настанени в него с единствената цел да изучават корана (свещената книга на исляма) и на общежитие - място за временно пребиваване на ученици, докато завършат обучението си. От друга страна общежитието съдържа белезите на специализирана институция по смисъла на § 1, т. 10 ДР на ЗЗДет., както и белезите на социална услуга - резидентен тип по смисъла на § 1, т. 16а ДР на ППЗСП.

4. Според чл. 33, ал. 1, 3 и 6 ЗВ, регистрираните вероизповедания могат да откриват:

а) духовни училища за свои ритуални нужди в съответствие със Закона за народната просвета и с разрешение на министъра на образованието и науката;

б) средни общообразователни училища при условията и по реда, предвидени в Закона за народната просвета за частните училища;

в) висши училища при условията и по реда на Закона за висшето образование.

5. Мюсюлманското вероизповедание има вече свои училища:

а) Средно общообразователно духовно училище в Момчилград, което функционира от 1991 г., Средно общообразователно духовно училище "Мирза Саид Паша", гр. Русе, което функционира от 1992 г., Средно общообразователно духовно училище "Нювваб" в гр. Шумен, чиято история започва още от 1919 г., когато се образува фондация "НЮВВАБ" на мюсюлманите живеещи в България (Нювваб означава човек, който раздава правосъдие), временно е спряна в края на 40-те години, когато училището е закрито и е възобновена през 1990 г., когато то отново е открито с наименованието Средно мюсюлманско училище "Нювваб". В тези училища, паралелно с общообразователната подготовка, която се осъществява по учебния план на средните общообразователни училища, са въведени и духовни дисциплини, изучавани в часовете по задължително избираема подготовка и така учениците се запознават с основите на исляма, духовна философия, коран, риторика и други.

б) Висш ислямски институт - самостоятелно висше училище на мюсюлманите в България, което се определя като висше училище на мюсюлманското изповедание в страната.

Мюсюлманското вероизповедание провежда обучение и под други форми, една от които са т. нар. "коран - курсове", съобщения за които се появиха в редица медии. Така например, на 27.06.2013 г. във в-к "Труд" е поместено следната информация: "Шестотин деца се записаха в курсове за изучаване на Корана в Смолянска област за лятото, съобщи районният мюфтия Неджми Дъбов. Децата са на възраст от 7 до 15 г. Те ще бъдат обучавани в мюсюлманските храмове от 1 юли до края на август от 50 имами и преподаватели от региона по одобрени планове от Главно мюфтийство. Хлапетата ще учат религия по 3 часа дневно 5 пъти седмично. В зависимост от възрастта си те ще усвояват различни части от свещената за мюсюлманите книга."

Всичките тези форми на обучение обаче са съобразени със Закона за вероизповеданията, със Закона за народната просвета, Закона за висшето образование и въобще с установения в страната правен ред, гарантиращ междуетническата и междуконфесионалната толерантност на отделните групи от обществото. Реално установената в гр. Крън форма на духовно обучение на малолетни и непълнолетни деца трябва да бъде съобразена с установения в Република България правен ред.

6. Липсата на легитимност на процесното общежитие е достатъчно основание да бъде направен извода, че компетентните (по специални знания и управленски функции) власти не са гарантирали, че не съществува опасност от увреждане на физическото, психическото, нравственото, интелектуалното и социалното развитие на децата, откъснати от тяхната семейна среда и настанени в него. Направените от социалните работници изводи в тази насока не са опровергани от жалбоподателката в хода на първоинстанционното производство, напр. чрез специализирана съдебна психологическа експертиза, поради което основаните на тези изводи задължителни предписания са фактически обусловени.

7. Неоснователен е и доводът, че директорът на ДСП не е доказал в случая липсата на сътрудничество. Цялостното поведение на жалбоподателката показва, че тя не иска нелегитимната дейност на фактическото общежитие да бъде преустановена и не иска да изведе детето си от това общежитие. Налице е и тази законоустановена предпоставка за задължителни предписания по чл. 21, ал. 1, т. 3 ЗЗДет.

По тези съображения настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, счита, че касационната жалба е неоснователна, а оспореното с нея съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Водим от изложените мотиви, Върховният административен съд, шесто отделение,