Решение № 117 от 12.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6004/2007 г.

Решение № 117 от 12.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6004/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по § 2 ал. 3 от ПЗР на ГПК, вр. с чл. 218а и сл. ГПК (отм.). С решение от 10.12.2004 г. по гр. д. № 11974/2002 г. Софийски районен съд е отхвърлил иска на М. Б. Г. срещу Д. п. б. "С" гр. Нови И. за заплащане на 5 000 лв. представляващи обезщетение за неимуществени вреди. С решение № 239 от 6.02.2007 г. по гр. д. № 1252/2005 г. Софийски градски съд е отменил частично първоинстанционното решение. Осъдил е ДПБ "С" да заплати на М. Г. 3 500 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Оставил е в сила първоинстанционното решение в частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 3 500 лв. до 5 000 лв. Отхвърлил е иска на М. Г. срещу ДПБ "С" за разликата над 5 000 лв. до увеличения размер на обезщетението от 10 000 лв. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от ДПБ "С". Решението е обжалвано и от П. на Република България. Ответникът по касация М. Г. не взема становище по жалбите. Касационната жалба на ДПБ "Св. Ив. Р. " е допустима. Подадена е в срок от легитимирано лице, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК (отм.). Касационната жалба на П. на Република България е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Прокуратурата е била конституирана като страна по чл. 10 ЗОДВПГ /сега ЗОДОВ/ в първоинстанционното производство, предвид квалификацията която съдът е дал на спорното право. Въззивният съд правилно е определил правното основание на иска по чл. 49 ЗЗД. С оглед на така посоченото основание, задължителното участие на П. на Република България в производството е отпаднало. Пропускът на съда да я заличи като страна не дава основание на П. да обжалва въззивното решение, тъй като тя няма процесуални права по делото, включително и по чл. 27 ГПК (отм.). Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното: За да присъди 3 500 лв. обезщетение въззивният съд е приел че ответникът е легитимиран да отговаря по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за вреди причинени на ищцата от престой в болницата от 30.06.2002 г. до 10.07.2002 г. и от 15.07.2002 г. до 2.08.2002 г., без нейно съгласие. Длъжностните лица на ответника не изпълнили задължението си по ЗНЗ (отм.) и не уведомили своевременно Софийска районна прокуратура за настаняването и за временно принудително лечение, не е имало и редовно образувано производство за принудително лечение. При определяне размера на обезщетението съдът отчел краткия престой на ищцата в лечебното заведение. В касационната жалба се твърди че ищцата била настанена в болницата в нарушение разпоредбата на чл. 36 ал. 5 ЗНЗ (отм.), но само за периода от 29.06.2002 г. до 11.07.2002 г. След дадения и отпуск на 11.07.2002 г. тя не била задължена да се върне. Престоят и след 15.07.2002 г. бил с нейно съгласие и когато изявила желание да напусне, била изписана. Касаторът счита, че обезщетението следва да се редуцира само за периода от 30.06.2002 г. до11.07.2002 г. и то в съответствие с нормата по чл. 52 ЗЗД. Жалбата е основателна. И. е предявен за вреди от принудително лечение в психиатрично заведение, наложено на ищцата без да са налице законните предпоставки за това, като отговорността на ответника законосъобразно е определена по чл. 49 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е отговорност за чужди действия, по този текст отговаря възложителят, този който е възложил другиму извършването на определена работа, за вреди причинени при и по повод на тази работа. Според чл. 36 ал. 3 ЗНЗ (отм.), на задължително лечение в лечебно заведение подлежат и болни с конкретни диагнози, които поради заболяването си могат да извършат престъпления от значителна обществена опасност или представляват опасност за близките си или за околните, или застрашават сериозно здравето си. Настаняването в лечебно заведение за задължително лечение на психично болни се извършва от районния съд. Когато състоянието на психично болния налага вземането на незабавни мерки, главният лекар може да нареди той да бъде настанен временно на лечение в лечебното заведение, като уведомява веднага за това районния прокурор, който сезира съда за вземане на решение. Съдът определя формата на задължително лечение - амбулаторно, полустационарно или стационарно, както и вида на лечебното заведение в което то се провежда. Действията на здравните органи при настаняване в психиатрични стационари на лица за провеждане на задължително и принудително лечение и за извършване на съдебно. експертиза са записани и в И. № 1 за дейността на здравните органи при настаняване на лица в психиатрични стационари по принудителен ред, обн. ДВ бр. 58 от 24.07.1981 г. В чл. 8 от инструкцията изрично е записано задължението на главния лекар, че когато състоянието на психично болния налага вземането на незабавни мерки и той е настанен временно на лечение в психиатричен стационар, той трябва да уведоми не по- късно от 24 часа от настаняването на лицето устно и писмено районния прокурор по местоживеене на болния и предлага да се даде писмено разпореждане за временното настаняване на болния в заведението, за изготвяне на съдебно. експертиза и за сезиране на съда. Предвид на този законов ред, неуведомяването на районния прокурор от главния лекар в законния срок за настаняване на лице в болницата е нарушение, което ангажира отговорността на болницата по чл. 49 ЗЗД. Не се спори по делото, че поради извършени неправомерни действия ищцата била отведена в ответната б. от служители на СДВР и престояла в болницата от 30.06.2002 г. до 10.07.2002 г. без нейно съгласие. На 11.07.2002 г. била пусната в отпуск, като на 15.07.2002 г. се завърнала доброволно. По нейно и на майка и изрично искане била изписана на 2.08.2002 г. за да продължи лечението си в домашна обстановка. Видно е от история на заболяването и епикриза, че на ищцата е поставена диагноза "МКБ 9-301.0. Параноидна личност. Декомпенсация с възбудно-параноиден облик. МКБ 10 F. Параноидно личностно разстройство с декомпенсации.". Доводът в жалбата на касатора, че ищцата неправомерно е била задържана на лечение само от 30.06.2002 г. до 11.07.2002 г., е основателен. След като на 11.07.2002 г. е била пусната в отпуск, ищцата не е била задължена да се върне в здравното заведение. Още повече, че при постъпването си на 15.07.2002 г. тя собственоръчно е написала в историята на заболяването си, че е съгласна да остане в болницата. Затова следва да се приеме, че за периода от 15.07.2002 г. до 2.08.2007 г. престоят в болницата е бил със съгласие на ищцата. Като е приел, че искът е основателен за целия престой в заведението и е определил обезщетение от 3 500 лв. неимуществени вреди, въззивният съд е приложил неправилно материалния закон, което е основание за касиране на решението в тази част. Тъй като е допуснато само неправилно прилагане на материалния закон, на основание чл. 218ж ГПК (отм.) спорът следва да се реши по същество от ВКС. Както беше посочено по-горе, обезщетение следва да бъде определено само за периода от 30.06.2002 г. до 11.07.2002 г., тъй като само за този период ответникът е осъществил действия по принудително задържане в болницата. Ищцата е поддържала, че в резултат на престоя в психиатричното заведение е понесла болки и страдания, тъй като е била лишена от свобода, унизено било достойнството, мъчително изживяла престоя в болницата. При преценка на обезщетението за вреди следва да се отчете обстоятелството, че ищцата била настанена в отделение с полусвободен режим, като е можела да се придвижва свободно само в здравното заведение. С ангажираните свидетелски показания обаче не е доказано че с ищцата са се отнасяли унизително, или че е била заплашвана и принуждавана да се лекува. Не е била подлагана и на принудително лечение. С оглед краткия престой в лечебното заведение от 12 дни, обезщетението което се дължи от ответника за претърпените болки и страдания следва да бъде намалено на 1 500 лв. Отговорността на ответника е за реално претърпени вреди които следва да се докажат за всяко конкретно нарушение, а не само да се предполага настъпването им. Водим от горното и на основание чл. 218ж ГПК (отм.), ВКС