Решение № 5360 от 2.06.2022 г. на ВАС по адм. д. № 2422/2022 г.

Решение № 5360 от 2.06.2022 г. на ВАС по адм. д. № 2422/2022 г., III о., докладчик съдията Любка Петрова Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Кмета на район Студентски, СО против Решение № 1623 от 27.10.2021 г., постановено по адм. д. № 2054/2021 г. по описа на Административен съд- Бургас. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и като необосновано – всички касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено и вместо него, ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли жалбата на Н. З., подадена срещу мълчаливи откази на административния орган да извърши административни услуги по заявления с вх. 2079/12.08.2021 г. и 2197/12.08.2021 г., подадени от лицето за издаване на удостоверения за извършена адресна регистрация по постоянен и по настоящ адрес. Евентуално иска обезсилване на съдебното решение поради недопустимост на първоинстанционната жалба, с която е сезиран съдът, поради липса на административни актове /мълчаливи откази/ по подадените заявление, при наличието на предходни влезли в сила откази. В съдебно заседание, не се явява, представляван е от адв. Георгиева, САК, която не се явява, а излага съображения, подробно развити в писмени бележки. Ответникът, Н. З., редовно призован, не се явява и не се представлява. В подробен отговор и множество допълнителни молби по делото навежда аргументи за незаконосъобразност на мълчаливите откази, наличие на дискриминационно отношение и нови обстоятелства по извършване на процедура по промяна на предназначението на обекта. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за същата акт, подлежащ на оспорване пред съд и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения: Производството пред АС- Бургас е изпратено по подсъдност и образувано по жалба на Н. З. от гр. Бургас срещу мълчаливи откази на административния орган да извърши административни услуги по заявления с вх. 2079/12.08.2021 г. и 2197/12.08.2021 г., подадени от лицето за издаване на удостоверения за извършена адресна регистрация по постоянен и по настоящ адрес. Заявленията са получили номера на преписките, както следва съответно № СОА21-ЕУ01-2474/12.08.2021 г. и № СОА21-ЕУ01-2475/12.08.2021 г. С обжалваното решение Административен съд–Бургас е уважил жалбата на Н. З. срещу цитираните по-горе мълчаливи откази като основателна. За да стигне до този правен резултат, административният съд е установил от фактическа страна, че със свои заявления за постоянен адрес и адресна карта за настоящ адрес Н. З. е поискал вписване на постоянен и настоящ адрес на адреса на притежавания от съпругата му имот с нот. акт № 101, т. I, рег. № 1213, д. № 88 от 16.07.2013 г. – ателие за творчески нужди, находящо се в жилищна сграда с административен адрес: гр. София, [адрес]. По исканията не са извършени съответните фактически и правни действия от административния орган и не са издадени исканите удостоверения, поради което съдът, след подробна проверка на условията за извършване на административната услуга е приел делото за разглеждане като е определил предмета му като оспорване на мълчаливи откази за извършване на административни услуги. Съдът е установил и предходни изрични откази на същия административен орган да извърши същата услуга, които не са били обжалвани от лицето. Въз основа на установеното по делото, съдът е приел от правна страна, че по двете искания се касае за две отделни административни производства, като идентичните факти по тях обосновават наличието на правна и семантична връзка и следователно могат да бъдат разгледани в общо съдебно производство на основание член 213 ГПК, във връзка с член 144 от АПК. Не е бил налице спор по фактите, че Н. З. фактически обитава и ползва за жилищни нужди посоченото ателие със своето семейство, които са адресно регистрирани с постоянен и настоящ адрес на посочения административен такъв. Страните не спорят и относно факта, че както и при предишните заявления така и при процесните две жалби подателят формално изпълнява техническите изисквания за извършване на заявените две услуги като заплаща дължимите такси и попълва изискуемите декларации по член 92, ал. 6 от Закона за гражданската регистрация. Спорът между тях касае обстоятелството явява ли се предназначението на обитавания от семейството имот "ателие" пречка за извършване на адресна регистрация на заявителя по постоянен и настоящ адрес. Според съда, не са пречка за разглеждане на спора по същество и постановените по-рано изрични откази от страна на длъжностното лице по гражданско състояние. Множеството постановени от страна на други съдебни състави предходни откази /по цитираната от касатора практика/ се позовават на наличие на влезли в сила индивидуални административни актове, които засягат пряко правата на жалбоподателя и които като необжалвани са влезли в сила. Същите изхождат от обстоятелството, че за административните услуги са приложими процесуалните норми, касаещи индивидуалните административни актове. Според Административен съд-Бургас по отношение на административните услуги е неприложима разпоредбата на член 27, ал. 2, точка 1 от АПК доколкото обратното противоречи на естеството и характера на административните услуги, които са особена форма на административна дейност. Немислимо е за дейности като определените за обществени услуги по § 1, т. 1 от ДР на Закона за администрацията, еднократното постановяване на изричен отказ за извършване на съответната услуга да препятства всеки следващ опит такава да бъде получена. Напротив, смисълът на административните услуги е в това, че могат да бъдат получавани многократно при изпълнение на изискуемите за това предпоставки, без значение от броя на получените предходни откази за извършването им. Съдът е счел, че е налице първата изискуема предпоставка по чл. 121, ал. 4 от Наредба №РД-02-20-9 от 21.05.2012 г. за функциониране на Единната система за гражданска регистрация, а именно - адресът да е сред тези определени от кмета на общината на които може да се извършва адресна регистрация. Видно от безспорното между страните обстоятелство, че на процесния адрес вече са регистрирани две лица е това, че адресът отговаря на този първи критерии като в обратния случай посочените лица също биха били заличени от него. Изискването по отношение на адреса е да е относим към конкретна жилищна сграда. Липсва нормативно установено изискване същият да индивидуализира местонахождението на конкретен етаж и жилище. Напротив, цитираната наредба предвижда възможност в Националния класификатор да бъдат включени като адреси и други места за подслон извън изрично изброените с кумулативната предпоставка да са годни за обитаване. Би било парадоксално да се възприеме едно ограничително тълкуване на Закона за гражданската регистрация /ЗГР/, когато е налице признаване на едно ателие за жилище за целите на Закона за местните данъци и такси и ЗДДФЛ. Втората предпоставка – помещението да е годно за обитаване също е била налице, доколкото е установено обитаването на ателието от семейството на Н. З. Съдът е извършил проверка и на законосъобразността на мълчаливите откази през призмата на приложимото европейско и международно законодателство. Същият е цитирал две дела на ЕСПЧ /Й. и др. срещу България, И. и Ч. срещу България/, в светлината на които съдебният състав е извършил преценка на оспорения отказ през призмата на принципа на пропорционалността, установен в разпоредбата и на член 6 от АПК. В най-общ аспект, този принцип изисква прилаганите методи за държавна принуда, макар и законни и преследващи законна цел, да не надхвърлят търсеният от тях резултат. Съдът е коментирал и че отказа от регистрация след извършената такава на други двама членове на семейството, сам по себе си представлява проявна форма на дискриминация - различно отношение към Захариев, спрямо останалите членове на неговото семейство, при абсолютно идентични условия и предпоставки. Така посочените аргументи на съда допълнително обосновават противоправния характер на оспорения мълчалив отказ да бъде извършена търсената административна услуга Съдът е счел мълчаливите откази за незаконосъобразни, уважил е жалбата на Н. З. и е изпратил преписката на длъжностното лице по гражданското състояние при район Студентски на Столична Община за процедиране съобразно указанията, дадени в мотивите на решението в 7-дневен срок от влизането му в сила. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно. Настоящия състав споделя изложените от първостепенния съд съображения, защо е неотносима в настоящия случай нормата на чл. 27, ал. 2, т. 1 от АПК и защо жалбата на З. е допустима и следва да бъде разгледана. Предметът на административното производство е бил извършване на административна услуга, а не издаване на индивидуален административен акт. Влезлите в сила предходни откази за регистрация всъщност са приравнени на административни актове. По съществото си обаче, представляват отказ за извършване на услуга, който може да бъде обжалван по желание на заявителя на услугата. Ако приемем, че следва да се направи проверка за допустимост на искането и съществуващите откази за извършване на услугата бъдат счетени за влезли в сила административни актове, дори при изменени обстоятелства, които биха могли да настъпят, на лицето би била отказано извършването на същата административна услуга, тъй като предметът и страните биха били идентични. Това разбиране не може да бъде споделено с оглед характера на конкретната административна дейност, извършвана от лицето по гражданското състояние, отговарящо за адресната регистрация на лицата. Касаторът в жалбата си излага твърдения, че независимо от обстоятелството, че процесното ателие се намира в жилищна сграда, пречка за вписване като постоянен и настоящ адрес на жалбоподателката по реда на ЗГР се явява и разпоредбата на чл. 178, ал. 4 от ЗУТ, съгласно която не се разрешава строежи или части от тях да се ползват извън предназначението им или в нарушение на условията за въвеждането им в експлоатация. Настоящият състав обаче, не споделя тези аргументи. Видно от представените по делото документи процесното ателие, освен че отговаря на изискванията за ателие, отговаря и на изискванията за жилище по см. на § 5, т. 30 и от ДР на ЗУТ и чл. 40, ал. 1 от ЗУТ – притежава архитектурно всички изисквания, за да се ползва фактически за жилище – освен отделен санитарен възел, същото съдържа кухненски бокс и повече от едно помещения. На следващо място – съдебното решение е постановено в унисон с материалния закон и поради обстоятелството, че разпоредбата на чл. 89, ал. 1 и ал. 2 от ЗГР не съдържат императивно изискване постоянният и настоящ адрес на гражданите да съвпада единствено и само с адрес на жилища, по смисъла на § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ. Съгласно текста на чл. 89, ал. 1 от ЗГР адресът е еднозначното описание на мястото, където лицето живее или където то получава кореспонденцията си. Самият законодател с това понятие не въвежда задължение за лицето да посочи за свой адрес само "жилище" по смисъла на ЗУТ. Същото може да посочи и друг обект на собственост, където е избрало да получава кореспонденцията си, независимо дали е годен фактически да се ползва за жилищни нужди. Безспорно е установена годността на ателие, разположено в жилищна сграда, да се разглежда като място, в което жалбоподателят може да получава кореспонденцията си, по см. на чл. 89, ал. 1, предл. последно от ЗГР. Допълнителен аргумент в подкрепа на горното тълкувание е и разпоредбата на чл. 121, ал. 4 от Наредба № РД-02-20-9 от 21 май 2012 г. за функциониране на единната система за гражданска регистрация, съгласно която кметът на общината определя адреси за включване в националния класификатор на настоящите и постоянните адреси само, когато в тях има жилищна сграда, общежитие, хотел, мотел, почивен дом или друго място за подслон и същите са годни за обитаване. Неприложима в случая е и разпоредбата на чл. 178, ал. 4 от ЗУТ, доколкото същата не е свързана с условията за регистриране на постоянен и настоящ адрес по реда на ЗГР и предвижда съвсем други последици, уредени в специалния закон. С оглед гореизложеното касационната жалба е неоснователна, а атакуваното с нея съдебно решение като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Цитираните в касационната жалба и писмената защита на касатора правни норми от по-нисък ред не могат да се противопоставят на или да дописват законовата норма, която позволява регистрация и на място, различно от мястото за живеене на лицето. Регистрацията е обвързана с изпълнение на законовото задължение на лицето по чл. 90, ал. 1 от ЗГР да заяви постоянния и настоящия си адрес, и ако то е пожелало това да не е адреса, на който живее, то общинската администрация /съответно длъжностното лице по гражданското състояние/ не може да откаже извършването на регистрацията само на това формално основание. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение