Решение № 4161 от 17.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11397/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на дирекция Миграция към Министерство на вътрешните работи против решение 18232/29.09.2024г., постановено по адм. д. 2072/2024г. по описа на Административен съд София-град. Със съдебното решение е отменена Заповед 5364з - 267/24.01.2024 г. на директора на Дирекция Миграция - МВР, с която на Б. Б. Б., гражданка на Ирак, е наложена, на основание чл. 46, ал. 1 вр. чл. 44, ал. 1, т. 4 вр. чл. 39а, т. 2 от ЗЧРБ принудителна административна мярка - Връщане до страната на произход Ирак . Касаторът, чрез процесуалния си представител, твърди, че решението е неправилно, поради противоречие с материалния закон. Изразява становище за законосъобразност на отменената заповед. Иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на оспорването срещу наложената ПАМ, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на противната страна. Ответникът Б. Б. Б. не взема становище. Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена при съобразяване на процесуалните предпоставки за нейната допустимост. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. С оспорената пред АССГ заповед на Директора на Дирекция "Миграция" към МВР, на Б. Б. Б. е наложена принудителна административна мярка връщане до страна на произход. Съдът е установил от фактическа страна, че Б. Б. е върната от Виена на 24.01.2024г. Чужденката е родена в Република България и с Решение 526 от 24.06.2003 г. на председателя на ДАБ и е предоставен хуманитарен статут, който е прекратен с влязло в сила през 2019г. решение. На 06.02.2024г. е депозирала последваща молба за закрила, която е допусната до разглеждане и производството по нея не е приключило. Съдът е установил, че оспорената заповед е издадена и връчена на жалбоподателката в деня на трансфера от Австрия, без да и е дадена възможност да упражни ефективно правото си на защита с участието на преводач от разбираем за нея език и на адвокат. При така установените факти, съдът е приел от правна страна, че заповедта е незаконосъобразна. Приел е, че в същата не са изложени мотиви за причините за ограничаване на процесуалните права на жалбоподателката, както и че административният орган не е изпълнил задължението си за пълно изясняване на фактите. Съдът се е позовал на липса на преценка за пропорционалност, извършена в съответствие с изискванията на чл. 5 б. б от Директива 2008/115/ЕО от 16.12.2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни. Решението е правилно. Не е налице соченото касационно основание нарушение на материалния закон. Правилни са изводите на съда, че заповедта е издадена при съществено нарушение на административно-производствените правила, довело до неизяснена фактическа обстановка. Това съответно е довело до нарушение на материалния закон от страна на административния орган. Заповедта е и немотивирана. Същата действително е издадена в деня на трансфера на чужденката от Австрия, като директно и е връчена. Не е дадена възможност за участие в производството, за представяне на становище по събраните доказателства и за защита. По този начин административният орган е нарушил основни принципи на административния процес, а именно законност - чл.4 АПК, истинност - чл.7 АПК, достъпност, публичност и проразност - чл.12 АПК, както и чл.34 и 35 АПК. Освен това, съгласно Решение на Съда на ЕС от 11 декември 2014 г. / Boudjlida/ по дело C249/13, за незаконно пребиваващ гражданин на трета страна правото на изслушване във всяко производство в контекста на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни, и по-специално на член 6, трябва да се тълкува в смисъл, че включва право да изрази становището си относно законността на своето пребиваване, евентуалната приложимост на член 5 и член 6, параграфи 2 5 от посочената директива и условията за връщането си, преди по отношение на него да бъде прието решение за връщане. Както е посочено в мотивите на решението, когато възнамерява да приеме решение за връщане, компетентният национален орган непременно трябва да изпълни наложените с член 5 от Директива 2008/115 задължения и да изслуша заинтересованото лице в тази връзка. Правото на изслушване преди приемането на решение за връщане предполага задължение за компетентните национални органи да предоставят на заинтересованото лице възможност да изрази становище по условията за връщането си, а именно срокът за заминаване и доброволният или принудителен характер на връщането. Това следва по-специално от член 7 от Директива 2008/115, който в параграф 1 предвижда подходящ срок от седем до тридесет дни за доброволно напускане на територията на страната, който съгласно параграф 2 от този член държавите членки са длъжни при необходимост да продължат с достатъчен период, като вземат предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, като например продължителност на престоя, наличието на посещаващи училище деца и наличието на други семейни и социални връзки. Правилно съдът се е позовал на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, който предвижда, че при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Целта на закона е да бъдат изяснени всички факти, касаещи наличието или липсата на трайни връзки със страната за всеки конкретен случай, при спазване на принципите на пропорционалност и ефективност при прилагането на мярката. В административното производство не е отчетено обстоятелството, че чужденката е родена в Република България и от раждането си до момента никога не е живяла в Ирак, а е пребивавала в страна-членка на ЕС. Това налага излагане на мотиви относно настоящите семейни, културни и социални връзки с Ирак, още повече, че и семейството на чужденката към момента на издаване на заповедта е в България и няма данни за други близки роднини в Ирак. Оспорената заповед е издадена и без органът да е преценил налице ли са факти, които биха могли да доведат до нарушаване на правото на личен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Правилен е изводът на съда, че по този начин, освен правото на ЕС и ЕКПЧ, административният орган е нарушил и чл.6 АПК. Правилно, в съответствие с чл.44, ал.2 ЗЧРБ, съдът е взел предвид и подадената последваща молба за международна закрила. В случая както съдът, така и административният орган дължат осигуряване на гаранциите предвидени в Решение на Съда (голям състав) от 19 юни 2018 г. по дело С-181/16 Sadikou Gnandi, а именно че всички правни последици от решението за връщане се спират до приключването на производството по предоставяне на международна закрила. Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора на касатора не се дължат съдебни разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,