Решение № 3878 от 20.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 2128/2022 г.

Решение № 3878 от 20.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 2128/2022 г., IV о., докладчик съдията Красимир Кънчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началника на отдел "Миграция" –СДВР /виж протоколно определение от 11.04.2022 г. /, подадена чрез главен юрисконсулт Б. Панайотова. Жалбата е срещу решение № 7269 от 6.12.2021 г. по адм. дело № 8868/2021 г. по описа на Административен съд София – град /АССГ/. С него по жалба на М. Х., гражданин на Мианмар, е отменена заповед No УРИ No 5392 ПАМ-1712/27.08.2021 г. на началника на отдел "Миграция" – Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), с която е наложена принудителна административна мярка /ПАМ / "Връщане до страна на произход – Мианмар спрямо чужденеца". В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. При подробно изложени съображения се иска отмяна на обжалваното решение. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представени са и писмени бележки, от който е видно, че се поддържа изцяло касационна жалба. Ответникът по касационната жалба М. Х., гражданин на Мианмар, [дата на раждане], чрез адв. П. Петров, с представен писмен отговор на касационната жалба и в съдебно заседание, оспорва жалбата. Твърди, че обжалваното съдебно решение е правилно и законосъобразно. Моли да бъде оставено в сила първоинстанционното решение. Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Развива доводи, че съдебното решение на Административен съд София - град е неправилно поради нарушение на материалния закон, необосновано е, и са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са касационно основание за отмяната му по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че на основание чл. 221, ал. 2, пр. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК решението на Административен съд София - град следва да бъде отменено и да се постанови съдебно решение от ВАС, с което да се отхвърли като неоснователна жалбата на М. Х., гражданин на Мианмар, срещу оспорената заповед на началника на отдел "Миграция" – СДВР, с която му е наложена ПАМ "връщане до страната по произход - Мианмар". Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна /виж протоколно определение от 11.04.2022 г. /, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна, по следните съображения: Производството пред Административен съд София - град е било образувано по жалба на М. Х., гражданин на Мианмар, [дата на раждане], срещу заповед № УРИ № 5392 ПАМ-1712/27.08.2021 г. на началника на отдел "Миграция" – СДВР. С нея на М. Х. е наложена принудителна административна мярка "връщане до страната по произход-Мианмар". С обжалваното решение е отменен обжалвания административен акт. За да постанови този резултат, съдът е приел, че процесната заповед е издадена от компетентен орган, в изискващата се писмена форма, съдържаща правни и фактически основание за издаването й. Административният съд е приел обаче, че административния орган не е събрал доказателства и не е извършил дължимата преценка за спазване на чл. 44, ал. 2 и чл. 44а, ал. 5 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. Затова административният съд е обосновал извод за материална незаконосъобразност на обжалвания административен акт, както и че е допуснато нарушение на чл. 35 от АПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо, но е необосновано и е постановено при неправилно приложение на материалния закон. Настоящият състав на Върховен административен съд не споделя изводите на административния съд, че актът е издаден при неправилно приложение на материалния закон. Неправилно съдът е приел, че обжалваният административен акт е материално незаконосъобразен, тъй като административният орган не е събрал доказателства и не е извършил преценка за спазване на чл. 44, ал. 2 и чл. 44а, ал. 5 от ЗЧРБ. Обжалваният административен акт е издаден на основание чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, съгласно която разпоредба, мярката "връщане" се налага, когато по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище. Съгласно чл. 39а, ал. 1 ЗЧРБ една от принудителните административни мерки е тази по т. 2 - връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна. По делото не е спорно, че по отношение на чуждия гражданин М. Х. е отказано предоставяне на международна закрила - с решение № 336/28.01.2020 г., издадено от председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет. Това решение е влязло в сила, тъй като с окончателното решение № 6441/28.05.2021 г. по адм. дело № 10044/2020 г. на Върховния административен съд е отхвърлена жалбата на М. Х. срещу него. Затова може да се направи извода, че за лицето е настъпил правопрекратяващият факт, което от своя страна създава задължение за неговото връщане, поради незаконното му пребиваване на територията на страната. В тази хипотеза и на основание чл. 41, т. 4 ЗЧРБ компетентният административен орган действа при условията на обвързана компетентност след като констатира основанието за прилагане на ПАМ. Нормите, регламентиращи мерките за административна принуда и процедурата по налагането им са императивни и задължителни за административния орган. За прилагането на чл. 41, т. 4 ЗЧРБ /какъвто е случаят/ е необходимо само установяване на визирания в хипотезата на нормата юридически факт, а именно, влязлото в законна сила решение за отказ от предоставяне на статут по реда на ЗУБ. Този факт е безспорно доказан в административното производство. На следващо място следва да се приеме, че в съответствие с разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ при налагането на ПАМ административният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на България, категориите уязвими лица, наличието на производства по ЗУБ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ се явява обща спрямо тази на чл. 41, т. 4 от същия закон, както и към всяка една принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1 ЗЧРБ. Тъй като общите правни норми пораждат правно действие за всички случаи, които имат определени родови белези, административният орган е длъжен да съобрази обстоятелствата, предвидени в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, при издаване на процесната заповед. Първоинстанционният съд неправилно е посочил, че при постановяване на акта органът не е изследвал въпроса относно семейното положение на чужденеца и че съгласно решение на ВАС същия се е бил установил в Бангладеш, както и че не е обсъдил обстановката в Мианмар. За да достигне до тези изводи административния съд се е позовал единствено на решение № 6441/28.05.2021 г. по адм. дело № 10044/2020 г. на ВАС, с което е отхвърлена жалбата на М. Х. срещу решението на ДАБ за отказ от предоставяне на международна закрила. Действително с това решение е прието, че лицето има семейство в Бангладеш - съпруга и две деца. Но се установява, че М. Х. ги е изоставил и през 2015 година е влязъл нелегално в България. Същевременно дори след шест години откъсване от съпругата и двете деца, с приложената ПАМ за М. Х. по никакъв начин не се засягат нито правото му на семеен живот, нито на лични отношения и контакти със съпругата му и двете им деца, тъй като за него не е налице пречка да отпътува при семейството си в Бангладеш. Освен това посочените обстоятелства по никакъв начин не обосновават извода, че М. Х. няма връзка с държавата му по произход. На следващо място няма основание за приложение разпоредбата на чл. 44а, ал. 5 от ЗЧРБ, предвиждаща, че чужденец, на когото е наложена принудителна административна мярка връщане, не се връща в държава, в която животът и свободата му са застрашени и той е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение. Отново административния съд е изградил своите мотиви относно приложимостта на тази разпоредба единствено на решението на ВАС и общоизвестни факти. С обжалвания съдебен акт е прието, че към 2019 година липсват данни за висока степен на безогледно насилие в Мианмар. А относно сочените от съда общоизвестни факти, че в Мианмар е извършен държавен преврат преди около 6 месеца, тези обстоятелства не обосновават извод, че те представляват основание за страх от лично преследване на чужденеца или за безогледно насилие в Мианмар. Въз основа на установеното следва да се приеме, че чужденецът е нелегален икономически емигрант, който търси повишаване на икономическия си стандарт, като се е възползвал от законови способи да удължи пребиваването си на територията на страната. Съответно на чужденеца животът и свободата му не са застрашени и той не е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение в страната си по произход Мианмар, поради което няма законова пречка за издаването на процесната ПАМ. Въз основа на гореизложеното, касационната инстанция приема за неправилен и изводът на първоинстанционния съд, че е налице нарушение на изискването на чл. 35 от АПК и административния орган е следвало да установи всички релевантни факти и обстоятелства. Предвид на изложените факти и правни изводи, настоящият съдебен състав приема, че административният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК, като е приел, че от страна на административния орган е налице нарушение на чл. 35 от АПК, чл. 44, ал. 2 и чл. 44а, ал. 5 от ЗЧРБ. Затова първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. След отмяната на обжалваното решение, в съответствие с чл. 222, ал. 1 от АПК следва да се реши спора по същество. С оглед изложените по-горе правни изводи, настоящият съдебен състав приема, че административният акт е законосъобразен и не са налице основания по чл. 146 от АПК за неговата отмяна. Затова жалбата на М. Х. срещу заповед № УРИ № 5392 ПАМ-1712/27.08.2021 г. на началника на отдел "Миграция" – СДВР, като неоснователна следва да бъде отхвърлена. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото е основателно. На касатора се дължат разноски по 100 лева за всяка съдебна инстанция /общо 200 лв. / за юрисконсултско възнаграждение, определени на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 от АПК във връзка с чл. 222, ал. 1 от АПК, настоящият състав на Върховния административен съд