Решение № 12624 от 15.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6386/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Благоев от гр. София, чрез пълномощник адв. Бакалов, против решение 1969 от 27.03.2023г., постановено по адм. дело 863/2023г. по описа на Административен съд София - град. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Благоев срещу заповед РИС23-РД48-4/19.01.2023г. на кмета на Столична община район Искър , издадена на основание чл. 65, ал. 2 от Закона за общинската собственост (ЗОС) и чл. 34 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община (НРУУРОЖТСО). В касационната жалба са наведени доводи, че обжалваното решение е незаконосъобразно и необосновано. Касационният жалбоподател счита за неправилни изводите на административния съд, че е отпаднало основанието да държи процесния имот, тъй като заповедта, с която е приключило отчуждително-обезщетителното производство, не била влязла в сила. Счита за неправилен и извода на АССГ за липса на нарушения на процедурата по чл. 65 ЗОС, тъй като бил лишен от възможност за участие в производството, а оттам и от възможност да изрази своите възражения, съобразно нормата на чл. 35 АПК. Формулирано е искане за отмяна на решението и постановяване на друго, с което да бъде уважена жалбата на С. Благоев и да бъде отменена заповед РИС23-РД48-4/19.01.2023г. на кмета на СО район Искър . Ответникът Кметът на Столична община район Искър , чрез пълномощник юрк. Д. Фаик, с писмен отговор развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата на С. Благоев срещу заповед РИС23-РД48-4/19.01.2023г. на кмета на СО район Искър , с която на основание чл. 65, ал. 2 ЗОС и чл. 34 НРУУРОЖТСО е наредено да се изземе от С. Благоев имот общинска собственост апартамент [номер], състоящ се от стая, дневна, кухня и обслужващи помещения със застроена площ от 65,12 кв.м., находящ се в гр. [населено място], [жк], [адрес] /Акт за общинска собственост 1698 от 27.07.2015г./, тъй като жилището се обитава на отпаднало правно основание. За да достигне до този правен резултат, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган и в предписаната от закона форма, при липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Решаващият съд е обосновал извод за материална законосъобразност на акта поради кумулативното наличие на всички елементи от фактическия състав на чл. 65, ал. 1 ЗОС. Изложил е мотиви, че се касае за имот общинска собственост, който се ползва от жалбоподателя на отпаднало правно основание поради приключила процедура по отмяна на отчуждаване на съсобствения му имот. Така постановеното решение е правилно. Обосновани и законосъобразни са изводите на съда, че са доказани материалноправните предпоставки за изземване на имот по реда на чл. 65 ЗОС. Съгласно ал. 1 от посочената разпоредба, заповеди за изземване се издават при кумулативното наличие на следните предпоставки: да се касае за общински имот и същият да се владее или държи без основание, да не се използва по предназначение, или необходимостта от него да е отпаднала. В случая не е спорно, че процесният имот е частна общинска собственост, видно от представения акт за общинска собственост 1698/27.07.2015г., както и че този имот се държи от жалбоподателя и членовете на домакинството му. Неоснователни в тази връзка са доводите в касационната жалба, че имотът не бил общински, а държавен, а понастоящем бил придобит по давност от касатора. По същите възражения решаващият съд обосновано е приел, че представеният по делото акт за частна общинска собственост се ползва с материална доказателствена сила, която не е оборена по надлежния ред /чрез предявяване на установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК/. Настоящият състав споделя изводите на първостепенния съд, че нареденият за изземване имот се държи на отпаднало правно основание. Не е спорно по делото, че жалбоподателят е настанен в посочения имот във връзка с проведена през 1987г. отчуждителна процедура на негов съсобствен имот, представляващ имот пл. 573, кв. 15, местност [жк], до получаване на определеното му имотно обезщетение по реда на чл. 100 ЗТСУ (отм.). Не е спорно също така, че през 1987г. на отчуждените съсобственици, сред които и жалбоподателят С. Благоев, са открити жилищно-спестовни влогове в Банка ДСК с превод от БОДК (Бюро за обслужване на дипломатическия корпус) в размер, съответстващ на предвиденото парично обезщетение за отчуждаваните идеални части от имота. Със заповед СОА20-РД40-26/01.04.2020г. на кмета на Столична община, издадена на основание § 9, ал. 2 ПР на ЗУТ, заповедта за отчуждаване и за обезщетяване е отменена и е прекратено отчуждителното производство по заповед 590/08.04.1987г. на председателя на ИК на СНС. Основният въпрос, повдигнат в касационната жалба, е че заповедта по § 9, ал. 2 ПР на ЗУТ не е влязла в сила по отношение на касатора, тъй като същият не е възстановил на инвеститора БОДК /с правоприемник Министерство на външните работи/ полученото парично обезщетение нито е нареждал суми към МВнР, нито е закрил банковия влог. Твърди се, че дори и да са предприети такива действия, преводите са извършени по нареждане на МВнР и/или Столична община, а не от титуляра на сметката С. Благоев. Но видно от представените от самия касационен жалбоподател банкови извлечения, сумите са преведени по сметка на МВнР и спестовният влог е закрит. С връщането на сумите, представляващи преведено през 1987г. парично обезщетение за извършеното отчуждаване, независимо дали това е станало лично от правоимащия/трето лице, отчуждителното производство се смята за приключило. Неотносими за настоящото производство са възраженията, че влоговете са закрити незаконно от МВнР, Столична община и банка ДСК, без знанието и не по нареждане на титуляра на сметките. Тези възражения могат да бъдат предявени при оспорване на заповедта по § 9, ал. 2 ДР на ЗУТ за отмяна на отчуждаването. Неотносим за настоящото производство е и въпросът дали отчужденият имот е деактуван и дали фактически е предадено владението на възстановените му собственици, при положение че отмяната на отчуждаването е извършена на основание § 9, ал. 2 ПР ЗУТ, регламентиращ случаите, когато недвижимият имот не е завзет до 30 октомври 1998г. Жалбоподателят е настанен в държавен имот, предоставен му от БОДК /впоследствие прехвърлен безвъзмездно в собственост на Столична община/ до получаване на определеното му по реда на чл. 100 ЗТСУ (отм.) имотно обезщетение в блок [номер] ведомствен на БОДК, за построяването на който е отчужден съсобственият му имот пл. 573. Тъй като отчуждителното мероприятие не е реализирано, а имотът не е завзет до 30.10.1998г., съответно собствениците не са получили определените им в обезщетение жилища, със заповед по § 9, ал. 2 ДР ЗУТ на кмета на Столична община е отменено отчуждаването на имот пл. 573 съобразно идеалните части на част от съсобствениците, сред които и С. Благоев. С отмяната на отчуждаването на имот пл. 573 безспорно е отпаднало основанието, на което жалбоподателят ползва имота - до получаване на имотно обезщетение в жилищен блок [номер] за нуждите на БОДК, за построяването на който е отчужден имот пл. 573. Неоснователни са твърденията на касатора, че са нарушени съществено правата му, тъй като не бил участвал в административното производство. Съдебната практика и теорията са константни, че процесуалните нарушения в административното производство са съществени, само ако са се отразили на правилността на крайните фактически и правни изводи на административния орган. Дори да е допуснато нарушение на чл. 26 АПК, от една страна, правото на защита на лицето е гарантирано чрез предоставената му възможност да оспори неблагоприятния за него акт, от която възможност то се е възползвало в случая, а от друга съобразяването с правилото на чл. 26 АПК не би довело до постановяване на административен акт с различно съдържание. По изложените съображения обжалваното решение като законосъобразно и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателна е претенцията на ответника да му бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на Столична община сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение в определен от съда размер на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 от Граждански процесуален кодекс. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение