Решение № 369 от 11.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3887/2010 г.

Решение № 369 от 11.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3887/2010 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Красимир Веселинов Димитров от гр. София против решение № 106 от 20.01.2010 г., постановено по адм. д. № 4342/2009 г. по описа на Административен съд - София град, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № З-2311/27.05.2009 г. на заместник-директора на СДВР за прилагане на принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" на основание чл. 76, т. 3 (отм.) от Закона за българските лични документи (ЗБЛД). Релевират се оплаквания за неправилност на съдебния акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Иска се отмяната му и произнасяне по съществото на спора с отмяна на административния акт като незаконосъобразен. Претендират се разноски. Ответникът директорът на СДВР не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като провери правилността на решението и съобрази доводите на страните, намира касационната жалба за частично основателна по същество. Пред първоинстанционния съд е установено, че Красимир Димитров има непогасени задължения като физическо лице в размер над 5 000 лв. към юридическото лице "Екотермининженеринг" ООД, установени по съдебен ред. Административният орган е сезиран с искане за налагане на принудителната административна мярка от частен съдебен изпълнител и е уведомил жалбоподателя за започналото административно производство. От данните по делото е видно, че паричното задължение в размер над 17 000 лв. не е погасено; не са ангажирани доказателства в подкрепа на твърденията на жалбоподателя за частичното му погасяване, не е представено и надлежно обезпечение. В тази насока касационната инстанция споделя констатациите и изводите на първоинстанционния съд. Въз основа на правилно установената фактическа обстановка е приел, че са налице предпоставките за налагане на принудителната мярка по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБЛД - съдебно изискуемо задължение над 5 000 лв. към българско юридическо лице, като личното имуществото на длъжника не покрива задължението и той не е представил надлежно обезпечение. Обосновал е извод за законосъобразност на оспорената заповед. В производството е безспорно, предвид и разпоредбата на чл. 404, т. 1, пр. 2 ГПК, че задължението, като установено по съдебен ред, подлежи на принудително изпълнение. Не се спори, че за това задължение е образувано изпълнително дело, както и че административният орган е бил сезиран от частен съдебен изпълнител за молбата на взискателя за налагане на принудителната административна мярка. Правилни са изводите на съда, че личното имущество на касатора не покрива задължението и не е представено надлежно обезпечение. В хода на административното производство органът е уведомил касатора за започналото производство и не е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Решението обаче е частично неправилно поради нарушение на материалния закон. Съдът не е извършил преценка на оспорения административен акт с оглед правото на Европейския съюз. Същото е неделима част от правния ред, приложим в страната и с оглед разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК следва да се прецени законосъобразността на наложената мярка с оглед правния статус на адресата като гражданин на Европейския съюз. По силата на българското си гражданство Златко Стоянов е и гражданин на Европейския съюз - чл. 20, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), респективно чл. 17, § 1 от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО), действал към датата на издаване на оспорената заповед. Като гражданин на Европейския съюз той има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. Това свое право той черпи пряко от разпоредбата на чл. 21, § 1 от ДФЕС, съответно чл. 18, § 1 от ДЕО. Относимият производен общностен акт, регламентиращ една от основните свободи на вътрешния пазар - свободното движение на хора, е Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки. Директивата се прилага по отношение на всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава-членка, различна от тази, на която са граждани, както и за членовете на техните семейства - чл. 3, § 1. Единственото ограничение, което директивата допуска на свободата на движение е визирано в чл. 27, § 1 и е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Изрично е забранено позоваването на такива съображения за икономически цели. Директивата позволява по-благоприятно третиране на лицата в рамките на националните правни системи - чл. 37, но не визира мерки, отегчаващи правния статус на лицата. Срокът за транспониране на директивата е бил 30.04.2006 г. т. е. към датата на издаване на оспорваните заповеди - 17.03. 2009 г., България е била длъжна да въведе онази съвкупност от мерки, която гарантира постигането на целения от директивата резултат. Редакцията на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД към процесния период не кореспондира с допустимите от общностния акт ограничения. Тя осигурява защита на финансов интерес на юридическо лице - кредитор по парично вземане, поради което не може да попадне в изчерпателно изброените в Директивата основания за ограничаване на свободата на движение. Частният финансов интерес не покрива съдържанието на понятието обществен ред или обществена сигурност. Правните средства за защита срещу неплащане на парично задължение към физическо лице се уреждат от гражданското (частното) право и поради равнопоставеността на субектите по правоотношението това нарушение на гражданския закон не е въздигнато в административно нарушение. С оглед на това не може да се приеме, че принудителната административна мярка е продиктувана от съображения за защита на обществения ред, още по-малко на обществената сигурност. Следователно нормата на чл. 76, т. 3 (отм) от ЗБЛД противоречи на норма на общностното право. С оглед на това и в съответствие с принципа на примата на правото на Европейския съюз съдът е длъжен да остави неприложена националната правна норма. Съобразявайки приоритетно общностното право, касационната инстанция намира, че оспорената заповед в частта, в която забранява на касатора напускане на страната по отношение на държавите-членки на Европейския съюз, е незаконосъобразна. Като не е съобразил изложеното, съдът е постановил в тази част неправилно съдебно решение. Предвид изложеното решението в частта, с която на Красимир Димитров е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" по отношение на държавите-членки на Европейския съюз, е неправилно и следва да бъде отменено. В тази част делото е изяснено от фактическа страна, поради което спорът подлежи на решаване по същество, като се отмени атакувания административен акт. В останалата част обжалваното решение е правилно и обосновано. Съдът е приложил точно материалния закон и не е допуснал нарушения на процесуалните правила. С оглед на това решението в тази му част следва да бъде оставено в сила. Неоснователен е касационният довод за неправилност на съдебния акт поради нищожност на заповедта като издадена от некомпетентен орган. Това възражение е поддържано и пред първоинстанционния съд, който в решението си е изложил подробни съображения за неговата неоснователност, които настоящата инстанция споделя. Воден от горното, Върховният административен съд