Решение № 8861 от 26.7.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8881/2020 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Oбразувано e по касационна жалба на Г. Христов, подадена чрез адв. Н. Хаджигенов, срещу Решение на Административен съд София-град 1774/11.03.2020 г., постановено по адм. дело 3563 по описа на съда за 2019 година. С обжалваното Решение първоинстанционният съд е отхвърлил иска на Г. Христов срещу Главна дирекция Национална полиция с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ за присъждане на обезщетение в размер на 100 000 /сто хиляди/ лева за претърпени неимуществени вреди вследствие на отменена като незаконосъобразна Заповед за задържане на лице 3з-53/11.06.2014 г. на полицейски орган при Главна дирекция Национална полиция. Със същото решение Христов е осъден да заплати на ответника Главна дирекция Национална полиция юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 / сто/ лв. Касаторът твърди незаконосъобразност и неправилност на съдебното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи, че, поради нередовно призоваване за няколко съдебни заседания, е лишен от право на защита и възможност да доведе свидетели, чрез които да докаже размера на нанесените му вреди. Изразява становище за неправилни правни изводи на първоинстанционния съд относно липсата на претърпени неимуществени вреди от незаконно задържане под стража, като се мотивира, че е налице константна практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и на върховните съдилища в противоположния смисъл. Ответната страна Главна дирекция Национална полиция чрез процесуален представител гл. юриск. Р. Петров оспорва касационната жалба. Иска потвърждаване на решението на първоинстанционния съд като правилно и законосъобразно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Върховната административна прокуратура, чрез участващия по делото прокурор, дава заключение за основателност на касационната жалба, обосновавайки се с нередовната процедура по призоваването. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав на трето отделение, преценява касационната жалба като допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна по следните съображения: Административният съд София град е сезиран с иск за заплащане на обезщетение в размер на 100 000 /сто хиляди/ лв. за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, изразяващи се в емоционален стрес, [заболяване] и усложнения със заболяването [заболяване] и [заболяване], в резултат на незаконосъобразно приложена принудителна административна мярка по чл. 63, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерство на вътрешните работи (обн. ДВ, бр. 17 от 24.02.2006 г., в сила от 01.05.2006 г., отм. ДВ, бр. 53 от 27.06.2014 г.) по силата на заповед за задържане за срок от 24 часа Зз-53/11.06.2014 г., издадена от полицейски орган при Главна дирекция Национална полиция при Министерство на вътрешните работи. В исковата молба ищецът твърди, че от момента на задържането до отвеждането му в отдел Следствен при Софийска градска прокуратура, е бил лишен от храна, вода, цигари или лекарствата му за [заболяване] и [заболяване]. Административният съд София-град е приел, че задържането на ищеца и жалбоподател в настоящото производство е осъществено в периода от 06.00 ч. на 11.06.2014 г. до 21.30 ч. на 12.06.2014 г. Не се спори между страните, а и е установено по делото, че Заповед за задържане на лице 3з-53/11.06.2014 г. на полицейски орган при Главна дирекция Национална полиция е отменена с Решение 547 от 03.02.2015 г. по адм. дело 6201/2014 г. на Административен съд София-град. Първоинстанционният съд е кредитирал заключението на съдебно медицинската експертиза, допуснато по делото, изготвмена от специалист по вътрешни болести и кардиология, съгласно което по делото няма медицинска документация за хода на протичане на заболяването [заболяване] и неговото лечение, съответно не е налице хронологично проследяване на това заболяване след датата на задържането / 11.06.2014 г. / и в този смисъл не може да бъде направен извод за това как се е отразил стресът и лишаването от вода, храна, лекарства и цигари за периода на задържането върху описаните заболявания [заболяване] и [заболяване]. Съдът е приел и становището на вещото лице при разпита му в открито съдебно заседание, че при неприемане на медикаменти за един два дни, това не би се отразило съществено на заболяването [заболяване]. Въз основа на изслушаната съдебно медицинска експертиза, съдът е приел, че не е налице доказателство за усложнения, свързани със заболяването [заболяване] вследствие на задържането по отменената заповед, каквито твърди ищецът. Административният съд София-град е кредитирал и заключението на изслушаната по делото съдебно медицинска експертиза на вещо лице лекар-офталмолог, който, след преглед на представената по делото медицинска документация и преглед на ищеца, е установил, че не се откриват данни за трайни увреждания на очите от стресово преживяване. Не били налице и данни за преходни увреждания на очите вследствие на стрес около датата 11.06.2014 г. Основавайки се на експертизата на д-р Александров, съдът е заключил, че не е налице доказателство за влошаване на зрението вследствие на задържането по отменената заповед, каквото твърди ищецът. Съдът е преценил, че, ищецът е бездействал процесуално, тъй като не се е явил, нито се е представлявал, нито е довел допуснатите му от съда свидетели в четири съдебни заседания, поради което е направил извод, че твърденията, които същият е смятал да докаже с разпита на сочените от него свидетели, са останали недоказани по негова вина. След обсъждане на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е приел от правна страна, че не е доказано наличието на два от кумулативно изискуемите елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а именно настъпването на вреди, пряка и непосредствена последица от отменената по съдебен ред незаконосъобразна заповед за задържане. Мотивирал се е, че липсата на който и да е от елементите на фактическия състав обуславя неоснователността на предявения иск за обезщетение и го е отхвърлил. Обжалваното съдебно решение е частично неправилно. По възражението в касационната жалба за съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради нередовно призоваване, Върховният административен съд в състав на трето отделение, приема, че същото е неоснователно, тъй като в случая е налице хипотезата на чл. 138, ал. 2 АПК. Видно от материалите по адм. дело 3563/19 по описа на Административен съд София-град, страните (вкл. ищецът и неговия процесуален представител), призовани редовно за явяване в публично съдебно заседание на 05.06.2019 г., са уведомени от съда, че делото се отлага и насрочва за нова дата (03.07.2019 г.), считано от деня на провеждането на това заседание. На 03.07.2019 г. Христов, редовно уведомен, не се явил и не изпратил представител. По делото е постъпила молба от 11.06.2019 г. и такава с идентично съдържание от 21.06.2019 г., подадена от адв. Н. Хаджигенов, в качеството му на процесуален представител на ищеца, с която същият е заявил, че не може да се яви в съдебното заседание на 03.07.2019 г. поради ангажираност в Апелативен съд Варна, за което е представил доказателства и е отправил молба за отлагане на делото за друга дата. За да бъде отложено делото, следва да е налице невъзможност за явяване както за адвоката, така и за самата страна по делото чл. 139 АПК. В случая не са били представени никакви доказателства за пречки, водещи до невъзможност за ищеца сам да се яви пред съда, поради което правилно първоинстанционният съд е счел, че не са налице пречки за даване ход на делото. Несъобразявайки разпоредбата на чл. 138, ал. 2 АПК, Христов не се е явил, нито е изпратил свой представител в още три последващи съдебни заседания на 02.10.2019 г., на 27.11.2019 г. и на 15.01.2020 г. В този смисъл касационната инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че ищецът е бездействал процесуално. Неоснователно е възражението на касатора за допуснато от съда съдопроизводствено нарушение, свързано с призоваването му като ищец по делото пред първоинстанционния съд, респективно с ефективното упражняване на правото му на защита. Надлежното участие на страните в процеса е обвързано и с тяхната процесуална активност. Процесуално задължение на страните е да следят за хода на производството, да се информират за извършените процесуални действия и за датата на съответното открито съдебно заседание. В правната норма на чл. 138, ал. 2 АПК (при отчитане на заложените в същата лимитативни условия за отсрочване на делото в закрито заседание или преграждане на неговия по-нататъшен ход) законодателят е уредил една фикция за редовно призоваване при отлагане на делото за друга дата дори страните да не са се явили в отложеното заседание. Следователно, за да се приложи регламентираната в чл. 138, ал. 2 АПК фикция, достатъчно е страната да бъде редовно уведомена за делото, за да й се възложи след това задължението сама да следи за по-нататъшното му насрочване. Настоящият съдебен състав приема, че установената от Административен съд София-град фактическа обстановка е обективна и отговаря на събраните доказателства относно издадената заповед за задържане на Г. Христов, факта на задържането и отмяната на заповедта като незаконосъобразна. Относно периода на задържането, касационната инстанция, отчитайки съдържанието на заповедта за задържане и съобразявайки събраните по делото доказателства, приема, че същият е за срок от 24 часа, считано от 07.20 ч. на 11.06.2014 г. до 07.20 ч. на 12.06.2014 година. Задържането на ищеца след този период, ако е налице такова, както той твърди не е по силата на отменената като незаконосъобразна по съдебен ред заповед. Не могат да бъдат споделени изводите на първоинстанционния съд за липса на установеност на всички предпоставки по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и по-конкретно настъпването на част от твърдените от ищеца вреди от неимуществен характер, пряка и непосредствена последица от отменената като незаконосъобразна Заповед за задържане на лице 3з-53/11.06.2014 г. на полицейски орган при Главна дирекция Национална полиция. Задържането на жалбоподателя, освен че е ограничило свободата му за периода, през който е бил задържан, несъмнено е повлияло върху психическото му състояние, причинявайки емоционален стрес. Самият факт на задържането, фактическото лишаване на лицето от правото на свободно придвижване и изваждането му от нормалната ежедневна среда предполага настъпването на притеснение и психическо напрежение състояния, присъщи за подобно събитие. Обосновано е да се предположи преживяването на емоционален стрес, причинен от подобно задържане. Следователно, в конкретния случай, отказът на първоинстанционния съд за присъждане на обезщетение на Г. Христов, за преживяния от него стрес, поради недоказаността му, е необоснован и неправилен. В този смисъл е и практиката на ЕСПЧ по делата Джабаров и други срещу България и Дидов срещу България. Воден от изложеното, настоящият състав на Върховния административен съд на трето отделение счита, че първоинстанционният съд, на база заключенията от експертизите на вещите лица, е направил правилни и обосновани изводи относно отражението в дългосрочен план на задържането върху [заболяване] и върху заболяванията [заболяване] и [заболяване], с които е диагностицирано лицето, но е следвало да съобрази, че всяко вмешателство от вида принудително задържане, в личната сфера на човека води до негативно емоционално изживяване, надхвърлящо нормалното в ежедневието, което не се нуждае от специално доказване. По тези съображения, настоящият съдебен състав преценява обжалваното решение като частично неправилно. Не се доказва по делото задържането да е довело до влошаване на зрението и усложнения със заболяването [заболяване] и [заболяване], т.е. принудителната административна мярка не е довела до влошаване на здравословното състояние на лицето, но е довела до ограничаване на правата му, както и до преживян стрес. Налице са претърпени неимуществени вреди от лицето, за които се следва обезщетение. По размера на претендираното обезщетение, съдът преценява следното: Обезщетенията за неимуществени вреди се присъждат за конкретно претърпени физически и психически болки, страдания и неудобства, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, каквото изисква чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на страданията с оглед конкретните обстоятелства, при които е понесена вредата. В конкретния случай, настоящият съдебен състав на Върховния административен съд, трето отделение, за да прецени размера на обезщетението за преживения от ищеца стрес във връзка със задържането му, взе предвид сравнително недългия период на задържането му, съответно липсата на доказателства интензитетът на засягане на неговото емоционално и психическо състояние да е бил значителен. В тази връзка съдът счита, че справедливото обезщетение за негативните емоции, преживени от Христов за периода на задържането му по силата на отменената по съдебен ред незаконосъобразна заповед, е в размер на 200.00 (двеста) лева. В останалата част, до пълния предявен размер, съдът преценява претенцията като прекомерна, а решението на първоинстанционния съд, в частта, в която е отхвърлен иска над този размер до пълния предявен за правилно. По тези съображения настоящата инстанция счита, че съдебното решение на първоинстанционния съд в частта, в която исковата претенция на Г. Христов с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е отхвърлена за сумата от 200.00 (двеста) лв. следва да бъде отменено, а вместо това се уважи иска до размера на тази сума. По разноските съдът преценява следното: На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ на ищеца следва да се присъдят разноските, направени за държавна такса за първоинстанционното и касационното производство, които са общо в размер ан 15 лева, както и 300 лева разноски за вещи лица, направени в първоинстанционното производство. По делото липсват доказателства ищецът да е направил разноски за адвокатска защита, макар че е бил представляван от адвокат, поради което такива не се присъждат с решението. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предлож. второ АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение