Решение № 5074 от 12.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3473/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на С. Д. И. от гр. Сливен, подадена чрез процесуалния представител адв. Станкова, срещу решение № 283 от 16.02.2026 г., постановено по адм. дело № 690/2025 г. по описа на Административен съд – Сливен, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № РД-15-1751 от 26.08.2025 г. на кмета на Община Сливен и е осъден да заплати разноски по делото. В касационната жалба се твърди необоснованост и неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се и доводи относно незаконосъобразността на оспорената заповед. Претендира се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което се отмени оспорената заповед, а в условията на евентуалност се върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, както и се присъдят разноски за две съдебни инстанции. Ответникът – кмета на Община Сливен, редовно призован, в съдебно заседание не се явява и не изпраща представител. В приложени по делото писмен отговор и писмено становище, чрез процесуалния представител юрк. Иванова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховната касационна прокуратура не изпраща представител по делото. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – Сливен е образувано по жалба на С. И. срещу заповед № РД15-1751 от 26.08.2025 г. на кмета на Община Сливен, с която на основание чл. 225а, ал. 1, във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, е наредено на жалбоподателя, в качеството му на собственик, да премахне незаконен строеж „Ламаринен гараж“, разположен в съсобствен имот с [идентификатор] по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Сливен, без издадено разрешение за строеж в нарушение на чл. 148, ал. 1 от ЗУТ. За да отхвърли жалбата първоинстанционният съд е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в законоустановената форма, както и при спазване на административно-производствените правила и в съответствие с материално-правните норми. Прието е от съда, че процесният ламаринен гараж представлява допълващото застрояване съгласно чл. 42, ал. 2 от ЗУТ и следва да бъде определен за „строеж“ по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, за който е необходимо да има издадено разрешение за строеж съгласно изискването на чл. 148, ал. 1 от ЗУТ, каквото по делото не се установява да е издадено за строежа. Позовавайки се на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства и декларация на Ю. З. от 09.10.1992 г., съдът е приел също така, че процесният строеж е изграден в периода 1992 – 1993 г., а не както твърди жалбоподателят през 1969 г. Според съда, дори и да се приеме, че в случая ламариненият гараж е монтиран на мястото на премахнат стар гараж, изграден през 1969 г., то той представлява нов строеж и законосъобразното му поставяне и трайно закрепване към повърхността подлежи на самостоятелна преценка. Административният съд е обосновал и извод, че процесният гараж не е търпим по смисъла на приложимата норма на § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ, доколкото по делото няма данни този строеж да е бил деклариран от собственика му пред съответните органи в законоустановения срок. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът правилно е приел, че не са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. Правилно административният съд приема, че оспореният акт е издаден в законоустановената форма от компетентен орган – кмета на Община Сливен, доколкото процесният строеж е шеста категория в съответствие с чл. 137, ал. 1, т. 6 от ЗУТ. Правилно административният съд е приел също така, че при постановяване на оспорената заповед не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила и е била надлежно проведена процедурата по чл. 225а, ал. 2 от ЗУТ. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател за допуснато съществено нарушение в административното производство, изразяващо се в неустановяване кой е собственик и извършител на процесния строеж. В тази връзка следва да се има предвид, че дори и жалбоподателят да не е извършител на процесния строеж, то безспорно същият правилно е определен за адресат на оспорената заповед. В производството по премахване на незаконен строеж по чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ органът извършва преценка срещу кого от възможните адресати да насочи задължението за премахване. Според чл. 225а, ал. 5 от ЗУТ то е за сметка на извършителя и на възложителя на строежа или собственика съгласно чл. 161, ал. 1 от ЗУТ. В конкретния случай касационният жалбоподател е определен като адресат на заповедта в качеството му именно на собственик, което качество последният не е отрекъл нито в подаденото от него в хода на административното производство възражение вх. № 9400-17503/15.08.2025 г., нито в подадената жалбата срещу процесната заповед. Неоснователно е и възражението на касатора за допуснато съществено нарушение на административно-производствените правила, поради неизследване от административния орган на въпроса относно годината на изграждане на процесния строеж и неговата търпимост. Действително търпимостта на строежа е относима към законосъобразността на заповедта за премахване, тъй като търпимите строежи не подлежат на премахване. Обстоятелството относно търпимостта на строежа преди всичко се установява от административния орган, но тогава когато това не е направено от него, както е в настоящия случай, видно от мотивите на оспорения административен акт, съдът е длъжен в съдебната фаза да събере доказателства в тази насока и служебно да извърши преценка за търпимостта, която и е била извършена от административния съд, поради и което правото на защита на касатора не е било нарушено и допуснато от административния орган нарушение на административно-производствените правила не е съществено такова. Правилен е и изводът на решаващия съд за постановяване на оспорената заповед при наличие на материално-правните основания, предвидени в текста на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ. Съгласно цитираната разпоредба незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината или на упълномощено от него длъжностно лице. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на процесния строеж са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване е строеж, представляващ метална гаражна клетка с размери 3.00 м./5.00 м. и височина 2.00 м., поставен върху бетонова настилка и разположен в имот с [идентификатор], които обстоятелства се потвърждават и от приетата по делото съдебно-техническа експертиза. По делото се установява също така, че процесният обект представлява постройка на допълващо застрояване по смисъла на чл. 42, ал. 2 от ЗУТ, който е шеста категория и строителството му е извършено без разрешение за строеж. При тези факти административният съд правилно приема, че описания в заповедта за премахване гараж представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, за чието изграждане е необходимо издаване на разрешение за строеж, както в съответствие с чл. 148, ал. 1 от ЗУТ, така и съгласно чл. 55 от ЗТСУ /отм./. В случая строителни книжа не са издадени, поради което съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ строежът е незаконен. Правилен е и крайния извод на първоинстанционния съд, че процесният строеж не е „търпими“ нито по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ, нито по смисъла на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, с оглед установения по делото период на изграждане – 1992 – 1993 г., обратно на твърдяното в касационната жалба. Относно времето на извършване на строителството правилно са съобразени от административния съд представените по делото писмени доказателства – декларация на Ю. З. от 09.10.1992 г. и протокол от проведено на 25.05.1993 г. Общо събрание на собствениците на етажи на [адрес], и констатираното от вещото лице инж. Димитрова – металния гараж е в сравнително добро техническо състояние, без данни за напреднала корозия, които безспорно установяват, че именно в периода 1992 г. – 1993 г. процесният строеж е бил изграден. Правилно първоинстанционният съд не кредитира също така показанията на свидетеля Т. относно годината на изграждане на процесния строеж, доколкото същите сочат изграждането през 1969 г. от баща му на гараж, различен от процесния, както и не кореспондират с останалите приети по делото писмени доказателства. Приложените по делото писмени доказателства във връзка с изграждането на гараж през 1969 г. от праводателя на жалбоподателя – финансова сметка № 2674, фактура № 2427 от 19.09.1969 г. и скица с указан начин на застрояване на гараж с размери 3 м./5.50 м., не обосновават извод са идентичност на гаража по представените документи и процесния. Видно е от тези документи, че през 1969 г. е предвидено изграждане на гараж с бетонова плоча и бетоново чело, а не ламаринен гараж като процесния, като различието между двата гаража се установява и от разпита на вещото лице в откритото съдебно заседание, поради и което неоснователни се явяват в тази връзка доводите в касационната жалба, че процесният строеж е изграден през 1969 г. При така установения период на изграждане на процесния строеж приложима се явява нормата на § 16, ал. 2 от ДР на ЗУТ, както правилно приема административният съд. В тази връзка следва да се има предвид, че нормата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ е неприложима, тъй като визираният в нея режим на търпимост не обхваща всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001 г., а само тези, които не се обхващат от ал. 1, ал. 2 и ал. 3 на § 16 от ПР на ЗУТ. Релевантните обстоятелства за търпимост на един строеж съгласно приложимата разпоредба на § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ са дали строежът е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ, и дали е бил деклариран от собствениците му пред одобряващите органи до 31 декември 1998 г. В съответствие с цитираната разпоредба кумулативно с изискването за допустимост на строежа по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ, е предвидено и допълнително условие, за да се признае търпимостта на строежа, а именно – строежът да е бил деклариран от собствениците пред одобряващите органи до 31.12.1998 г. От приетите по делото писмени доказателства не се установява това изискване да е било изпълнено по отношение на процесния строеж. Няма данни по делото, а и не се твърди от касатора, да е деклариран от последния или от предишните собственици строежа пред надлежните одобряващи органи до пределния момент по § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Само на това основание процесният строеж не може да се квалифицира като търпим, доколкото предпоставката е кумулативна и неосъществяването й е достатъчно основание строежът да бъде изключен от категорията на ползващите се с търпимост, независимо дали е допустим по подробен устройствен план и по правилата и нормативите, действали към момента на извършването му или понастоящем. При постановяване на решението не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е постановено след изясняване на спора от фактическа страна и при цялостна преценка на събраните по делото доказателства. Доводите и възраженията на страните са разгледани от съда, а приетата съдебно-техническа експертиза е обсъдена заедно с останалите доказателства. Неоснователни са възраженията на касатора за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е уважил неговите доказателствени искания за допускане на допълнителна, повторна и тройна съдебни експертизи по поставените от жалбоподателя въпроси. Съгласно чл. 201 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК, съдът може да възложи повторно заключение когато първоначално изготвеното не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. В случая правилно административният съд е отхвърлил искането за допускане на повторна и тройна съдебно-техническа експертиза, доколкото не се установява заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза да е необосновано и да поражда съмнения за неговата правилност. При изяснена фактическа обстановка и липса на неясноти по обстоятелствата от значение за правилното разрешаване на спора, искането за назначаване на допълнителна съдебно-техническа експертиза се явява лишено от смисъл и правилно е отхвърлено. Обстоятелството, че жалбоподателят не е бил съгласен с констатациите на вещото лице не обосновава извод за необоснованост и неправилност на самото експертното заключение, както и на поставеното съдебно решение. Съдебният акт е и с предвиденото в чл. 172а от АПК съдържание, като в него са изложени мотиви, обосноваващи изводите на съда по съществото на спора. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд – Сливен е правилно и не са налице сочените от касационния жалбоподател основания за неговата отмяна, поради което ще следва да бъде оставено в сила. При неоснователност на касационната жалба в полза на ответника кмета на Община Сливен следва да бъде присъдено заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция, което следва да бъде определено в размер на 51.13 евро /100 лева/, съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредба за заплащане на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,