Решение № 13770 от 18.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8389/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроицесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. М. Х. против решение 5038 от 03.07.2024 г., постановено по адм.д. 160/2024 г. по описа на Административен съд гр. Бургас, в частта му, с която е отхвърлена жалбата на касатора против отказ за издаване на удостоверение за търпимост на сгради с инициали ПМЖ и кл., находящи се в УПИ XIII-488, кв.32 по плана на [населено място], общ. Руен. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът главният архитект на община Руен, в писмено становище, оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал.1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С решението в обжалваната му част Административен съд гр. Бургас отхвърля жалбата на М. М. Х. против отказ, обективиран в писмо от 21.12.2023 г. на главния архитект на община Руен, за издаване на удостоверение за търпимост за сгради с инициали ПМЖ и кл., находящи се в УПИ XIII-488, кв.32 по плана на [населено място], общ. Руен. За да постанови този резултат съдът констатира, че сградата, означена като ПМЖ е заснета в плана от 1961 г. и същата е построена преди тази година. Относно постройката с инициали кл., която изпълнява функциите на външна тоалетна на уличната регулация сочи, че не са ангажирани доказателства относно годината на построяването й, поради което прави извод, че преценка за търпимостта й не може да бъде направена. Независимо от това съдът се позовава на нормата на чл. 42, ал. 2 ЗУТ и чл. 47, ал. 2 ЗПИНМ (отм.) и прави извод, че същата не е в съответствие с правилата и нормативите, действали по време на изграждането й и съгласно ЗУТ, поради което прави извод, че същата не е търпима. По отношение на сградата, означена като ПМЖ, приема, че същата по очертания, площ и форма се различава от отразената в първоначалния план от 1961г. и не съвпада с нея. Констатира, че по делото не са ангажирани доказателства за времето на построяването й в настоящия й вид. Приема, че в предходния й вид, сградата е реализирана при условията на свързано застрояване с навес в съседното дворно място, като единствено навесът, пристроен към самата нея не е съответствал на условията за свързано застрояване, но липсват доказателства кога сградата е построена в настоящия й вид. По тези съображения съдът прави извод за материална законосъобразност на административния акт в тази му част. Обжалваното решение е правилно но не по изложените в него съображения. От представените по делото доказателства, както и от показанията на свидетеля И. К. А. и от декларацията на жалбоподателя, се установява че постройка с обозначение ПМЖ е изградена през 1945 г., а собствеността на същата се придобива от семейството на М. Х. през 1955 г. Процесната постройка се намира на уличната регулационна линия и на североизточната граница на имота. Установено е, че не е налице покриване на калканата стена на строежа. Към момента на построяването на сграда е в сила Законъ за благоустройство на населените места, обн. ДВ бр. 117/1941 г. и отменен ДВ бр. 227/1949 г., в сила от 01.01.1950 г. Съгласно чл. 173, ал. 1 от същия закон застрояването на сградите с оглед разположението им може да бъде сключено, групово, редово, свободно и верижно, като ал. 2 регламентира, че сключено застрояване е това, при което сградите се разполагат долепено една до друга, при еднаква външна строителна линия. Видно от събраните по делото доказателства в т.ч. и приложените графични материали, че не е налице еднаква външна строителна линия с постройката в съседния имот и не е спазено правилото на чл. 173, ал. 2 от Закона за благоустройство на населените места, действащ към момента на построяване на сградата, поради което строежът следва да отстои на нормативно определените отстояния от регулационните граници, което в случая не е спазено. Строежът не отговаря и на изискването на чл.42, ал. 2 ЗУТ, както и на чл. 71, ал. 2 от Наредба 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Следователно в случая не е налице материалноправното основание на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ за търпимост на строежа, а именно същият да е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му, както и по ЗУТ. Ето защо изводът на съда за законосъобразност на обжалвания административен акт в тази му част, е правилен. Законосъобразен е изводът на съда, че за строеж външна тоалетна, построен на регулационната линия на УПИ не са налице изискванията за търпимост. В случая постройката не отговаря, както на правилото на чл. 47, ал. 3 ЗУТ, тъй като строежът обозначен като кл. клозет не е разположен на разстояние не по-малко от 3 м от границите на имота. Този строеж не отговаря и на изискванията на чл. 65 от Строителни правила и нормативи за изграждане на населените места, обн. ДВ бр. 75/59 г., отм. ДВ бр.69/1977 г., предвид факта, че строежът е деклариран като построен през 1970 г. Цитираните норми изискват във всички строителни части, включително и вилните зони, клозетът да бъде в самата сграда. При липса на водоснабдяване на населеното място или на съответната част се разрешава временно клозетът да бъде извън сградата. В този случай клозетът се разполага най-малко на 8 м зад жилищната сграда в самия парцел и от жилищни сгради в съседните парцели и най-малко на 3 м от регулационните линии към съседите. Когато не могат да се спазят тези условия, клозетът се разполага на възможното най-благоприятно място в парцела, определено съвместно от техническите и санитарните органи при народните съвети, но не и пред външната строителна линия и не на по-малко от 3 м от регулационните линии към съседите. В случая тези разпоредби не са спазени. Следователно по отношение на строежа не са осъществени материалноправните предпоставки на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ и същият не е търпим. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,