Решение № 7108 от 11.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3769/2021 г.

Решение № 7108 от 11.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3769/2021 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на управителя на Национална здравноосигурителна каса (НЗОК), действащ лично и чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Г. С., срещу решение № 13 от 22.02.2021 г. по административно дело № 283 по описа за 2020 г. на Административен съд – Видин, с което съдът е: 1) отменил решение № РД-Е126-265/12.10.2020 г. на управителя на НЗОК, с което е отказано възстановяването на разходи от бюджета на НЗОК на основание чл. 13, т. 3 от Наредба № 5/21.03.2014 г. за условията и реда за упражняване правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване и РИ-05-01 от 04.09.2019 г. на НЗОК; 2) изпратил административната преписка на управителя на НЗОК за ново произнасяне по заявление вх. № Е 126-01-197/08.08.2018 г. за възстановяване на разходи при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите, в едномесечен срок от влизане в сила на съдебното решение; 3) осъдил НЗОК гр. София да заплати на А. А. от гр. Видин сумата от 310 лева – разноски по делото, изразяващи се в заплатена държавна такса и адвокатски хонорар. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли решението на първоинстанционния съд да бъде отменено и да се остави в сила решение № РД-Е-126-265/12.10.2020 г. на управителя на НЗОК като законосъобразно. В съдебно заседание процесуалният му представител поддържа заявените искания и претендира присъждане на деловодните разноски и на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация А. А., действащ чрез пълномощника адвокат Д. Д., в писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно. Заявява изрично, че не претендира присъждане на разноски, защото няма извършени такива за касационното производство. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която обжалваното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство е решение № РД-Е126-265/12.10.2020 г. на управителя на НЗОК, с което на основание чл. 19, ал. 7, т. 2 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) е отказано възстановяване на разходи от бюджета на НЗОК по заявление с вх. № Е126-01-197/08.08.2018 г. на А. А. за получена и заплатена необходима медицинска помощ, оказана по реда на регламент (ЕО) № 987/2009 г. по време на престой на територията на Федерална република Германия (ФРГ). Заболяването, от което страда заявителят, е [заболяване], агресивна форма, протичащо скоротечно. Извършените медицински разходи са за трансгранично здравно обслужване, получено на територията на ФРГ в Университетска болница Хайделберг. На пациента е проведено [лечение]през периода 27.02.2018 г. - 03.05.2018 г., състоящо се в във[лечение] като продължителността на лечението е 9 седмици, 8 амбулаторно и 1 – стационарно. С оглед агресивността на [заболяване] и придружаващите заболявания на пациента (едно от които тежко кардиологично) е следвало да се приложи по-ефективно лечение, извършването на което е трябвало да се направи в кратки срокове, и такова (описано по-горе) е осъществено от А. А. в Университетската болница в Хайделберг. Съществено е в тази връзка да се отбележи, че здравната услуга, получена в Германия, попада в пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, и че предварително разрешение за възстановяване на разходите за това здравно обслужване не е било издадено на А.. По заявлението за възстановяване на медицински разходи е извършена проверка, при която е установено, че А. А. е с непрекъснати здравноосигурителни права. След подаденото заявление от него, от НЗОК му е изпратено писмо, искащо предоставяне на банкова сметка за възстановяване на медицинските разходи за извършеното трансгранично лечение. Два дни след получаването на писмото от адресата, документът е представен. Предвид това, че дълго време не е имало движение по образуваната по заявлението преписка, заявителят е сезирал омбудсмана на Република България с молба за оказване на съдействие във връзка с липсата на произнасяне на управителя на НЗОК. След изпратено от омбудсмана писмо с вх. № Е126-01-197/12.10.2020 г. за своевременно приключване на процедурата, е издаден обжалвания административен акт. Издателят му е посочил, че преди лечението в чужбина А. е потърсил алтернативна медицинска помощ в България и му е била оказана такава. Мотивите за отказа са, че лечението, за което се иска разрешение, е сред обезщетенията, предвидени в българското законодателство, за извършването му извън страната не е дадено предварително разрешение, а и то може да бъде осъществено на територията на България в оправдан от медицинска гледна точка срок. Преди взимането на решението са ангажирани становища на двама български специалисти: д-р Х., председател на гилдията на лъчетерапевтите в България, и д-р Л. – национален консултант по лъчелечение. Експертното мнение на д-р Х. е, че лечението с фотони в България се провежда рутинно с отличен ефект, поради което не се препоръчва лечение в чужбина, а д-р Л. сочи, че предложеното от немската болница свръхдозиране с 14 фракции с протони не се извършва в България поради липса на апаратура. Според неговото становище алтернативното на това лъчелечение с фотони се извършва в почти всички клиники в България. За да отмени решението на управителя на НЗОК Видинският административен съд е приел, че в оспорения административен акт липсват конкретни фактически и правни основания за издаването му, което е съществено нарушение на административнопроизводствените правила по чл. 7-25 от Правилата за реда и работата на Комисията за възстановяване на извършени разходи, действали към момента на подаване на заявлението - вх. № Е126-01-197/08.08.2018 г., както и, че актът е постановен в несъответствие с материалния закон - чл. 7, § 8, чл. 8, § 1 и § 2, чл. 9, § 1-§ 4 от Директива 2011/24/ЕС. Съдът е приел и, че в случая са налице предпоставките за възстановяване на извършените разходи за лечение в страна-членка на Европейския съюз. Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност. Решението на Видинския административен съд, с което жалбата на здравноосигуреното лице до него е уважена, е обосновано и е постановено при правилно тълкуване и прилагане на закона. Съдът правилно е преценил доказаните факти и е извел обоснован извод за материална незаконосъобразност на оспорения акт и издаването му при наличие на нарушения на административнопроизводствените правила. Настоящата инстанция се солидаризира с изложените подробни и аргументирани съображения в подкрепа на решаващия извод в проверявания съдебен акт за незаконосъобразност на отказа на управителя на НЗОК, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд. За пълнота във връзка с касаторовите възражения следва да се акцентира, че първоинстанционният съд обосновано е приел, че лечението на А. попада в обхвата на приложението към чл. 19, ал. 1 от Наредба № 5 от 21.03.2014 г. за условията и реда за упражняване правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване, с която е транспонирана Директива 2011/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 2011 г. за упражняване правата на пациентите при трансгранично обслужване. Същата въвежда като основен принцип в съображение 34, че "държавите членки по осигуряване следва да представят на пациентите правото да получат в друга държава-членка най-малко същите обезщетения, като предвидените в законодателството на държавата-членка по осигуряване". Несъобразявайки това, административният орган е отказал на А. А. възстановяване на разходите за проведеното от него лечение в чужбина на формално основание, без да изложи конкретни фактически и правни основания, обуславящи издаването на решението му. Решението не съдържа съображения за конкретните причини, поради които органът приема, че не са налице основания за издаване на разрешение за лечение извън държавата-членка по пребиваване, предвидени в Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност. Възпроизвеждането на текста на чл. 20, § 2 от посочения регламент не представлява мотиви на административния акт. Приобщените от органа експертни становища са цитирани, но не са анализирани, поради което изводът на управителя на НЗОК, че лечението на пациента е могло да бъде осъществено в лечебно заведение в Република България в оправдан от медицинска гледна точка срок, е изцяло декларативен. Текущото здравословно състояние на пациента, както и възможностите му за лечение в България и сроковете за това, изобщо не са обсъдени в акта, тъй като представените становища на медицинските специалисти коментират вече проведено лечение на пациента в клиника във Федерална Република Германия, изложен е кратък отговор на въпроса, дали същото лечение е могло да се проведе и на територията на държавата-членка по пребиваване, но актът на органа не съдържа обективна медицинска оценка на здравословното състояние на пациента и на възможностите за лечение в България в подходящ от медицинска гледна точка срок. Липсват и данни административният орган да е обсъждал къде конкретно на територията на Република България, с каква успеваемост се лекуват заболявания, идентични с това на ответника А. А., както и колко дълго се налага пациентите да изчакват за подобно на проведеното на ответната страна в Федерална република Германия лечение и дали това би увеличило риска за здравето и живота им. Състоянието на А. в този етап от заболяването е било спешно поради агресивността на болестта. В този смисъл предварителното разрешение, с липсата на което административният орган в конкретния казус е обосновал отказа си за възстановяване на претендираните от А. А. суми, би могло да се разглежда като пречка за свободното предоставяне на услуги в областта на здравеопазването. Съгласно чл. 80 д, ал. 3 от ЗЗО лицата по ал. 1 могат да упражнят правото си на трансгранично здравно обслужване, когато здравното обслужване е включено в пакета здравни дейности, финансирани от бюджета на НЗОК или от бюджета на Министерството на здравеопазването. В чл. 80 е, ал. 2 от същата нормативна уредба е рамкирано правото да им бъдат възстановени разходите за предоставеното им здравно обслужване в държавата членка по местолечение до размера на разходите, които НЗОК или Министерството на здравеопазването заплащат за съответното здравно обслужване в Република България, но не повече от действително направените разходи. Според чл. 80 ж, ал. 6 от ЗЗО не може да се откаже даването на предварително разрешение, когато здравното обслужване не може да бъде предоставено на територията на Република България в обоснован от медицинска гледна точка срок, въз основа на обективна медицинска оценка на здравословното състояние, историята и вероятното развитие на заболяването на пациента, степента на болка при пациента и/или естеството на увреждането на пациента към момента на подаване на искането за разрешение. В т. 38 от Преамбюла на Директива 2011/24/ЕС изрично е посочено, че предвид съдебната практика на Съда на Европейския съюз държавата-членка по осигуряване следва да не налага условието за предварително разрешение за поемане на разходите за здравно обслужване, предоставено в друга държава–членка, когато при предоставянето му на нейна територия разходите за това обслужване биха били поети от нейната законоустановена система за здравна сигурност или националната система на здравеопазване. С оглед на това в случая са налице предпоставките, изискуеми за възстановяване на извършени разходи за лечение в държава-членка на Европейския съюз по заявлението на А. за предоставената му в Германия здравна услуга. Предвид изложеното тезата, която се силаеше да докаже касаторът, за неправилност на първоинстанционното решение и законосъобразност на отмененото с него решение на управителя на НЗОК, не може да бъде кредитирана. След като е констатирал материалната и процесуална незаконосъобразност на обективирания в процесното решение на управителя на НЗОК отказ, съдът правилно го е отменил съгласно чл. 172, ал. 2, предл. 2 от АПК, като съобразно правилото на чл. 173, ал. 2 от АПК е разпоредил изпращане на преписката на компетентния да се произнесе по нея административен орган със съответните задължителни указания (адекватно формулирани в мотивите на съдебния акт) по тълкуването и прилагането на закона, определил е по силата на чл. 174, изр. 1 от АПК срок за това, и предвид изхода на спора е присъдил в полза на жалбоподателя направените от него разноски (чл. 143, ал. 1 от АПК). Съдебното решение има изискуемото по чл. 172 а от АПК съдържание. Като е уважил сезиралата го жалба и е отменил процесното решение на управителя на НЗОК, Административен съд - Видин вярно е преценил фактите по спора и точно е приложил материалния закон (противно на твърдяното в касационната жалба), поради което и предвид липсата на касационни основания за неговата отмяна, постановеният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора акцесорната касаторова претенция за присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение също се явява неоснователна, а ответникът по касация не е претендирал разноски. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,