Решение № 106 от 11.4.2025 г. на ВКС по т.д. № 20248002902414/2024 г.

производство и наложени запори върху вземанията на ищцата, на 14.09.2015 г. била узнала за решението, много преди предявяване на исковете. Описва 8 броя запорни съобщения, изпратени до банки и работодатели. Прави извод, че искът е предявен след преклузивния срок. Сочи, че с договор за цесия от 08.08.2018 г. вземането на „Профикредит България“ ЕООД срещу Д. Б. по сключения договор за потребителски кредит било прехвърлено към нов кредитор „Кредит инкасо инвестмънтс бг“ ЕАД. Ищцата била уведомена за цесията и „Профикредит България“ ЕООД не бил надлежна страна в процеса. По същество на спора намира, че следва да се приложи законът, действал към момента на сключване на договора. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: На основание чл. 48, ал. 1 от ЗМТА иск за отмяна на решение на арбитражен съд може да се предяви в тримесечен срок от деня, в който молителят е получил решението на арбитражния съд. Този срок се прилага и за иска за прогласяване нищожност на решението на арбитражния съд, на основание чл. 47, ал. 2 от ЗМТА. Легитимирани страни в производството са ищцата, Д. Б. Б., която е обвързана от арбитражното решение и ответникът „Профи кредит България“ ЕООД. Арбитражното производство е образувано по искова молба на „Профи кредит България“ ЕООД срещу Д. Б. Б. и Г.Т.Р.. Производството за отмяна на арбитражно решение, респ. за нищожност на арбитражно решение се предопределя от производството пред арбитражния съд. Страни пред Върховния касационен съд могат да са само лицата, които са страни в арбитражното производство. Извършените прехвърляния на вземанията след приключване на арбитражното производство, както в случая, не могат да са обвързващи за производството пред ВКС. Съгласно константната практика на ВКС, тълкуването в т. 3 на решение № 9/24.10.2002 г. по к онст. д. № 15/2002 г., на Конституционния съд, че защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осъществява в два стадия, като производството пред арбитражния съд е първия стадий. Съответно страните и пред Върховния касационен съд са същите, които са пред арбитражния съд. От приложените към молбата до Софийски градски съд, с правно основание чл. 404, т. 1 от ГПК по приложеното гр.д. 3444/15 г., СГС, VI-13 състав, писмени доказателства, не може да се установи уведомяване на ищцата Д. Р. за провеждането на арбитражното производство и за уведомяването й за постановеното арбитражно решение. Приложената разписка от пощенски оператор „Еконт“, с приложено писмо изх. № 1398/19.03.2014 г. относно доставка по товарителница № 1051003949963, със съдържание на пратката „Документи, решение по арб.д. 913/29.11.2013 г.“, относно удостоверяванията в електронната система на пощенския оператор, съдържа данни, че пратката до Д. Б. Б., с доставка 23.01.2014 г., е върната в цялост, като е посочена причина „лицето не живее на адреса“. Следователно липсва редовно връчване на препис от решението на арбитражния съд на Д. Р.. Няма други данни, от които да се направи извод, че ищцата е узнала за решението на арбитражния съд, извън посоченото от нея обстоятелство за узнаване след справка в кредитния регистър при БНБ. Исковата молба е подадена на 31.10.2024 г. пред Върховния касационен съд. С оглед на твърдението на ищцата, че е узнала от справка в Централния кредитен регистър за задължението от 18.10.2024 г., следва да се приеме, че исковете са предявени в предвидения в чл. 48, ал. 1 от ЗМТА срок, 3-месечен срок от узнаване за постановеното решение на арбитражния съд. Няма доказателства в процеса, че спрямо ищцата е образувано изпълнително дело и наложен запор. От приложеното производство, образувано пред СГС не се установяват доказателства за уведомяване на ищцата за арбитражното производство и за съобщаване на арбитражното решение. Приложената покана за доброволно изпълнение по изп.д. 8566/15 г ЧСИ Н. Митев, е до Г.Т.Р.. Не може да се приеме, че ищцата е узнала за наличието на арбитражно решение от връчването на покана за доброволно изпълнение до солидарния длъжник, Г.Р.. Дори да се приеме, че длъжниците са съпрузи, няма данни ищцата да е узнала за поканата за доброволно изпълнение, изпратена до съпруга й. Приложените покана за доброволно изпълнение до Г.Р. изх. № 182395/10.09.2015 г. по изп.д. 8566/15 г. на ЧСИ Н. Митев е изпратена чрез работодател. Извършваните изпълнителни действия, сред които изпратени запорни съобщения до Г.Р. са също чрез работодател. Ето защо не може да се приеме, че има данни, от които да се направи извод, че ищцата е узнала за арбитражното решение в по-ранен от посочения от нея момент. От представената с исковата молба справка от БНБ – Централен кредитен регистър за кредитна задлъжнялост, изх. № 132832/18.10.2024 г., може да се направи извод, че на посочената дата ищцата е узнала за посоченото задължение в размер на 5 571, 06 лв., като носител на вземането е „Кредит инкасо инвестмънс бг“ ЕАД. С отговора на исковата молба ответникът „Профи кредит България“ ЕООД е посочил, че е прехвърлил вземането, предмет на арбитражното решение, на „Кредит инкасо инвестмъмънс.бг“ ЕАД. Следователно ищцата е узнала за арбитражното решение на 18.10.2024 г. С оглед на така установените данни следва да се приеме, че исковете са предявени в предвидения в чл. 48, ал. 1 от ЗМТА срок и правата на ищцата не са преклудирани. Установява се, че арбитър Бисерка Газдова е постановила решение № 913 от 16.01.2014 г, с което са осъдени ищцата Д. Б. Б. и Г.Т.Р. да заплатят на „Профи кредит България“ ЕООД сумата от 5 667, 54 лв, представляваща сума, дължима на основание договор за револвиращ заем № 1009478550, от 20.12.2010 г., на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Видно е от мотивите, че решението е постановено с оглед договор за револвиращ заем № 1009478550, с който на Д. Б. Б. като клиент, е отпуснат заем в размер на 1500 лв., с лихвен процент на ден 0, 31, ГПК 192, 84 %, годишен лихвен процент 114, 97 % и общо задължение 5 397, 07 лв. Няма данни договорът за револвиращ заем да е сключен с оглед търговска или стопанска дейност на заемополучателя. Следователно договорът е сключен с оглед качеството на лицето като потребител, на основание т.1, § 13 от ДР на ЗЗП. Със Закона за изменение и допълнение на ГПК (обн. ДВ, бр.8/2017г.) е изменена разпоредбата на чл. 19, ал.1 ГПК, като е въведена забрана за уговаряне на арбитражно споразумение по спор, по който една от страните е потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. В § 6, ал. 2 ПЗР от ЗИДГПК е предвидено започналите до влизане на закона в сила арбитражни производства по неарбитрируеми потребителски спорове да бъдат прекратени, а с §8, т. 5 от същия закон е изменена и разпоредбата на чл. 47 ЗМТА, като е създадена ал.2, според която арбитражни решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на арбитраж, са нищожни. Така извършените законодателни изменения следва да намерят приложение и към настоящото производство. Аргумент за това е даденото от Конституционния съд на Република България тълкуване по т.3 от конст.дело № 15/2002 г., според което защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осъществява в два стадия, като производството пред арбитражния съд е първият стадий, а следващият стадий /факултативен/ е предявяването на иск по чл. 47 ЗМТА пред ВКС. След като ВКС е сезиран от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 48, ал.1 ЗМТА с иск за прогласяване на нищожност по чл. 47 ЗМТА, валидността на решението следва да бъде преценявана съобразно действащите след изменението редакции на разпоредбите на чл.19, ал.1 ГПК и чл.47, ал.2 ЗМТА. Съгласно тези разпоредби, ако арбитражното решение разрешава потребителски спор, който съгласно чл.19, ал.1 ГПК е неарбитрируем, същото е нищожно по силата на чл. 47, ал. 2 ЗМТА и ВКС следва да постанови нищожността му. Допълнителен аргумент, обосноваващ направения извод, може да бъде изведен и от новата процесуалноправна разпоредба на чл.405, ал.5 ГПК (ДВ бр.8/2017г.), съгласно която окръжният съд отказва издаване на изпълнителен лист въз основа на нищожни решения по смисъла на чл.47, ал.2 ЗМТА. Доколкото тази процесуалноправна норма има незабавно действие, тя следва да намери приложение и по отношение на постановените преди влизането й в сила арбитражни решения, които са нищожни по смисъла на чл.47, ал.2 ЗМТА. По изложените съображения следва да се прогласи нищожността на решението на арбитражния съд. При този изход на спора по предявения иск за нищожност на арбитражното решение, не следва да се разглежда иска с правно основание чл. 47, ал. 1, т. 4 от ЗМТА. При този изход на делото на ищцата следва да се присъдят направените поделото разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Направените разноски са 2 000 лв, представляваща заплатеното адвокатско възнаграждение и заплатена държавна такса, 230, 34 лв. Направено е възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от представителя на ответника, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК. Видно от данните по делото, защитаваният материален интерес, с оглед цената на предявения иск, е в размер на 5 667, 54 лв. Заплатеното адвокатско възнаграждение за така осъществената защита е 2 000 лв. При преценка обосноваността на направеното възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, следва да се вземе предвид, че съдът не може да вземе предвид като ориентир за пазарните цени на адвокатските услуги, определени от Висшия адвокатски съвет. С решение на СЕС № С-438/22 г. е прието, че Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от ВАдвС е прието, че определеният минимален праг на възнагражденията по решение на адвокатската колегия, е ограничаващ конкуренцията с оглед преследваната цел и в нарушение на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС. С постановеното решение СЕС е изложил съображения, че приетата Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на основание чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, вр. чл. 4 ДЕС, предвиждаща, че адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния и съдът не може да присъди разноски за възнаграждение в посочения размер, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед целта и липсва възможност за позоваване на легитимни цели, които да се преследват от тази правна уредба. Изрично в посоченото решение на СЕС е подчертано, че в хода на процеса пред СЕС не са представени данни, че посочената правна уредба преследва легитимни цели в общ интерес (т.24 от решение С-438/22). Съответно съдът следва да остави неприложена тази национална правна уредба, тъй като не е установено наличието на основания съгласно чл. 101, пар. 3 от ДФЕС. Предвид това решение на СЕС съдът, разрешаващ спора по същество, преценяващ дали заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно, следва да извърши преценката съобразно справедливия размер на следващото се адвокатско възнаграждение, като не е обвързан от предвидените минимуми на адвокатските възнаграждения. Ясно в нормата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв (като се изключи препращането към минимални размери, определяни от ВАдС) е дефинирано, че възнаграждението на адвоката, е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. При определяне на конкретния размер на адвокатското възнаграждение съдът взема предвид вида на спора, етапа на производството, конкретната фактическа и правна сложност на делото. В случая съдът взема предвид вида на предявените искове - с правно основание чл. 47, ал. 2 ЗМТА, за нищожност на решение на арбитражен съд евентуално съединен с иск с правно основание чл. 47, ал. 1, т. 4 от ЗМТА, за отмяна на решението на арбитражния съд, както и вида на процесуалните действия, изготвянето и подаването на исковата молба, осъществената защита, проведеното едно открито съдебно заседание. При определяне на размера на следващото се адвокатско възнаграждение, съдът взема предвид, че делото няма правна и фактическа сложност поради наличието на трайна практика на ВКС по спорните правни въпроси в процеса. С оглед на изложеното ще следва да се намали заплатеното адвокатско възнаграждение от 2000 лв на 1 000 лв. Така следващият се размер на дължимите разноски от адвокатско възнаграждение и държавна такса е в общ размер 1230, 34 лв. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България