Решение № 217 от 23.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 807/2008 г.

Решение № 217 от 23.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 807/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "б" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. П., гр. Г., срещу въззивно решение от 15.11.2007 г. по гр.д. № 822/2007 г. на Варненския окръжен съд, с твърдения за допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Ответниците по касация Н. М. М., Б. С. Б., Ц. С. М. и В. С. И. не са изразили становище по съответната насрещна жалба. Жалбата е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.). Върховният касационен съд, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното: Варненският окръжен съд е оставил в сила решение № 3106/15.12.2006 г. по гр.д. № 2705/2004 г. на Варненския районен съд в частта, с която са отхвърлени изцяло предявените от Д. С. П. обективно и субективно съединени искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 45 ЗЗД, както следва: срещу Н. М. М. за сумата от 2000 лева, срещу Б. С. Б. за сумата от 2000 лева, Ц. С. М. за сумата от 10 000 лева и срещу В. С. И. за сумата от 8000 лева. Касационната жалба е недопустима в частта и срещу въззивното решение по исковете, предявени срещу Б. С. Б. - за осъждането и да заплати обезщетение за нанесени на ищцата неимуществени вреди в размер на 2000 лева и срещу Н. М. М. - за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 лева. Касае за обективно и субективно съединени искове, всеки с цена под 5000 лева като претенциите не се основават на един и същ юридически с останалите искове факт и са насочени срещу различни ответници - физически лица. При това положение и с оглед разпоредбата на чл. 218а, ал. 1 б. "а" ГПК (отм., ред. ДВ бр. 105/8.11.2002 г.), към която препраща чл. 218а, ал. 2, б. "б" ГПК, производството по спорове с цена на иска до 5000 лева е двуинстанционно. По силата на посочената разпоредба ВКС няма правомощия да разгледа подадената касационна жалба в тази част. Тя следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол. В останалата част касационната жалба е допустима, но е неоснователна. За да постанови решението си въззивният съд е приел следното: Ищцата е твърдяла, че през м.юни 1980 г. за период от 14 дни е била лекувана в Психиатрична болница - гр. В. от ответницата Б без да страда от психично заболяване, без да и е дадена информация за заболяването като са и взети и пет литра кръв. Ответницата без нейно разрешение е извършвала медицински манипулации, с което и е причинила душевни и физически болки. Впоследствие в резултат на неправомерно проведено амбулаторно лечение от ответницата Ц в Психиатрична болница- гр. С., през периода 16.06.1988 г. - 12.12.1988 г., без да страда от психично заболяване и отново без съгласието и като е налице и отказ да и се предостави медицинската документация. Така са и причинени душевни болки и страдания и е унижено личното и достойнство. В резултат на проведено неправомерно лечение от ответницата В в Психиатрична болница - гр. С. през периода 21.07.1993 г. - 23.06.1994 г., без да страда от психично заболяване, са и причинени болки и страдания и е засегнато доброто и име в обществото. В резултат на действията на ответника Н, изразяващи се в това, че през периода м.06.1988 г. - м.07.1990 г. ищцата е депозирала молби в МВР гр. Г. с искане за съдействие за изискване медицинската документация от Психиатрична болница - гр. Севлиево, той е отказал такова и не я допускал в сградата, поради което са и причинени неимуществени вреди. Въззивният съд е приел за установено от писмените доказателства - писмо изх. № 19201/2006 г. на ОДП - гр. Габрово, че Н. М. (род. 1969 г.) не е изпълнявал длъжност началник на РПУ Г. през процесния период, а едва през 2005 г. е бил директор на РДВР Г. Няма данни през периода 1988 -1990 г. въобще да е бил служител на МВР, поради което и твърденията на ищцата за това, че с действия или бездействия в качеството му на длъжностно лице и е причинил вреди, са изцяло недоказани. По отношение на иска срещу Б. Б. е прието, че не е установено тя да е лекувала ищцата през месец юни на 1980 г. в Психиатрична болница - гр. Варна, където е работила. Не е установено въобще ищцата да е пребивавала през процесния период в тази болница. По иска срещу Ц. М. е прието, че в периода 22.10.1987 г. - 1.02.1988 г. и в периода 16.06.1988 г. - 12.12.1988 г. ищцата е била лекувана от М. в ДПБ - гр. С. Първото лечение в болницата, съгласно писмо № 399/30.06.2006 г. на ДПБ - гр. Севлиево, е по насочване с талон от районния психиатър - психиатричен кабинет гр. Г. д-р Р, а през втория период ищцата е лекувана по повод преписка на Районна прокуратура Г. № 582/27.04.1988 г., която впоследствие е върната след като пациентката е приела доброволно лечение. Съгласно постановление № 582/1988 г. на РП Г. във връзка с чл. 61 ЗНЗ (отм.) Окръжна психиатрична болница гр. С. е задължена да извърши медицинско освидетелствуване и изготви експертиза за Д. П. Постановено е принудително довеждане от органите на МВР при отказ за доброволно явяване. За престоя през периода 22.10.1987 г. - 1.02.1988 г. в Окръжна психиатрична болница - гр. Севлиево, е била изготвена епикриза от трима лекари, между които и завеждащият отделение д-р М. Съгласно епикризата ищцата е постъпила на лечение за пореден път, позната от предишни хоспитализации, хоспитализирана е по нейно желание. Страда от психическо заболяване с многогодишна давност - шизофрения. Отчитани са многократни хоспитализации поради обостряне в параноидно-халюцинаторен стил. Изписана е поради настъпило подобрение след лечението. За престоя през периода 16.06.1988 г. - 12.12.1988 г. е изготвена епикриза от екип, в който е влизал и завеждащият отделението д-р М. Отбелязано е, че ищцата се води на диспансерен отчет, хоспитализирана с оглед постановление на РП за съдебно психиатрично освидетелстване. На десетия ден от престоя си е приела доброволно лечение. Съгласно действащата към този момент Инструкция № 1 за дейността на здравните органи по настаняване на лица в психиатрични стационари по принудителен ред, обн. ДВ, бр. 58/1981 г., преписката и декларацията са върнати на МВР. За престоя на ищцата в ДПБ - гр. Севлиево през периода 21.07.1993 г. - 23.06.1994 г., съответно след изписването и е изготвена епикриза от лекуващия лекар д-р С завеждащия отделението ответницата д-р И, установяваща постъпване за пореден път, хоспитализирана по повод преписка на РП, приела доброволно лечение, изписана с оглед осъществено бягство. При тези данни с оглед извършената преценка на приетите по делото и неоспорени документи, законосъобразни и обосновани са изводите на въззивния съд, че е неоснователно твърдението на ищцата да е лекувана през съответните периоди без да е страдала от психиатрично заболяване. Представеното от нея удостоверение № 1/16.01.2007 г., издадено от общопрактикуващ лекар е преценено съобразно процесуалните правила и правилно е прието, че не установява твърденията за липса на психично заболяване към процесните периоди. Съобразени с данните по делото и разпоредбите на действащите към релевантния момент Инструкция № 1 за дейността на здравните органи по настаняване на лица в психиатрични стационари по принудителен ред и ЗНЗ са изводите на въззивния съд относно това, че не са налице твърдяните от ищцата противоправни действия от ответниците И при провежданите и лечения в съответните специализирани заведения. Остановено е било, че първоначалното основание за престоя на ищцата са разпоредбите на чл. 4 от Инструкция № 1 като пациентката е приемала доброволно лечение, а хоспитализацията през 1993 г. - 1994 г. е с оглед преписка на Районна прокуратура - Г. Обосновано е прието и че липсват ангажирани доказателства от ищцата, чиято е доказателствената тежест по чл. 127 ГПК (отм.), за отказ за предоставяне на информация за заболяването и медицинска документация по реда на чл. 10, ал. 2 от Наредба № 10/1987 г. за организацията и дейността на психиатричните служби при престоя в Психиатричната болница - гр. С. Обжалваното решение е правилно и законосъобразно в частта по отношение на исковете спрямо Ц. М. и В. И. Не са допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които да са се отразили на неговата правилност. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на II г.о.