Решение № 1249 от 5.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7299/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Общински съвет - Бургас, чрез неговия председател, срещу Решение 586 от 02.06.2023 г., постановено по адм. д. 2075 по описа на Административен съд Бургас за 2022 г. С обжалваното съдебно решение е отменена разпоредбата на т. 3 от Раздел I - Административни услуги, от Приложение 4 Тарифа на цени на услуги и права по чл. 6, ал. 2 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), предоставяни от Община Бургас от Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Бургас (Наредбата), приета с решение на Общински съвет Бургас, взето по Протокол 21 от 20.12.2016 г., т. 2, в сила от 01.01.2017 г. Касационният жалбоподател поддържа становище, че обжалваното съдебно решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди неправилност на извода на съда, че с оспорената разпоредба се въвежда събиране на такси за услуги, които не са административни, което според съда било в противоречие с разпоредби от по висока степен. Като се позовава на пар. 4 от Заключителните разпоредби на Кодекса на международното частно право (КМЧП), обн. в Държавен вестник бр. 42 от 17.05.2005 г. и чл. 118 КМЧП, касационният жалбоподател обръща внимание, че предметният обхват на дейността по признаване на чуждестранни документи от общините се свежда до различни производства. Последното, според него, обуславя въвеждането на заплащане на тези услуги таксата касае комплектоване, проверка, обработка и подготовка на писмено становище от юрист на общината, който да прецени условията по чл. 117 КМЧП и следва ли да бъде признато чуждестранното решение. При това самото отразяване на промените в гражданското състояние на лицата в регистрите по гражданско състояние е безплатно, като признаването и допускането за изпълнение не винаги е обвързано с актове за гражданско състояние. В заключение сочи, че производството по признаване на чуждестранно съдебно решение не е част от процедурата по вписване на обстоятелства по гражданско състояние и регистрация, а е самостоятелна процедура за осъществяването на която следва да се заплати цена. При така изложените съображения се иска отмяната на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата срещу оспорената разпоредба. В съдебното заседание пред настоящия съд касационната жалба се поддържа чрез упълномощен юрисконсулт, а по същество се моли уважаването й. Претендира се присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Представя писмени бележки. Ответникът по касационната жалба прокурор при Окръжна прокуратура Бургас не изразява становище по основателността на касационната жалба. В съдебното заседание не се явява и не се представлява. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежна страна, за която този акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, предвид което следва да бъде разгледана досежно нейната основателност. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд Бургас е била законосъобразността на разпоредбата на т. 3 от Раздел I - Административни услуги, от Приложение 4 Тарифа на цени на услуги и права по чл. 6, ал. 2 ЗМДТ, предоставяни от Община Бургас от Наредбата, приета с решение на Общински съвет Бургас, взето по Протокол 21 от 20.12.2016 г., т. 2, в сила от 01.01.2017 г. За да достигне до извод за основателност на протеста, първоинстанционният съд е приел следното: Съдът съобразил, че Наредбата е издадена на основание чл. 9 ЗМДТ, според която общинският съвет приема наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги, от компетентен колективен орган на местно самоуправление, който е заседавал в законен състав при наличие на кворум и е взел решение с необходимото мнозинство. По тези причини съдът направил извод, че оспореният акт, част от който е оспорената разпоредба, е издаден от надлежен орган, в кръга на неговата компетентност по чл. 8 от Закона за нормативните актове (ЗНА), в предвидената от закона специална писмена форма и при спазване на правилата по чл. 26 и чл. 28 ЗНА, без да са допуснати нарушения на процесуалните правила, поради което не са налице основанията за отмяна по чл. 146, т. 1 и т. 2 АПК. Съдът съобразил, че с оспорената т. 3 от Раздел I - Административни услуги от Приложение 4 Тарифа на цени на услуги и права по чл. 6, ал. 2 ЗМДТ, предоставени от Община Бургас от Наредбата се определя такса в размер на 100,00 лв. за признаване и изпълнение на съдебно решение или друг акт на чуждестранен съд или друг орган. По аргумент от чл. 60, ал. 1 от Конституцията на Република България, съдът приел, че видът и размерът на данъците и таксите е допустимо да се определя само от закон, което изключва възможността да се определят от нормативен акт от по ниска степен. Взел предвид, че видовете местни такси, които могат да се събират от общините, са посочени изчерпателно в чл. 6, ал. 1 ЗМДТ, в т. ч. и за административни услуги. Изложил съображения, че по начина, по който е формулирана оспорената такса, може да се отнесе именно към чл. 6, ал. 1, т. "е" ЗМДТ, където се предвижда плащане на такси за извършване на административни услуги. Приел обаче, че признаването и изпълнението на решенията и актовете на чуждестранните съдилища и други органи обаче не представлява административна услуга. За да се мотивира в тази насока, посочил, че производството по признаване и изпълнение на решения и актове, постановени в други държави членки на Европейския съюз, е уредено в Глава 57, Раздел II от чл. 621 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Съобразил разпоредбата на чл. 621 ГПК, съобразно която съдебно решение или друг акт се зачита от органа, пред който се предявява, въз основа на препис, заверен от постановилия го съд, и придружаващото го удостоверение, когато акт на Европейския съюз изисква това. За съдебните решения, попадащи в обхвата на чл. 21. 2 от Регламент (ЕО) 2201/2003 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) 1347/2000, взел предвид предвиденото пряко признаване от компетентните органи по регистрацията. Посочил, че съдебно решение, постановено в друга държава - членка на Европейския съюз, подлежи на изпълнение по реда на Регламент (ЕС) 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ, L 351/1 от 20 декември 2012 г.). Наред с това, съдът съобразил разпоредбите на чл. 3, ал. 1 и чл. 118, ал. 1 КМЧП. Въз основа на така посоченото, направил извод, че административният орган, пред когото се представя чуждестранно съдебно решение и други актове по КМЧП във връзка с друго висящо производство, следва да зачете правните му последици, ако са налице предпоставките по чл. 117 КМЧП. В тази връзка приел, че признаването и изпълнението на чуждестранно съдебно решение или друг акт не е самостоятелно производство, нито е отделна административна услуга, а е част от процедурата по вписване на обстоятелства във връзка с гражданската регистрация. В допълнение се мотивирал, че в ЗМДТ няма предвидена отделна по вид такса за признаване и изпълнение на чуждестранни съдебни решения или друг вид акт на чуждестранен съд или друг орган. При тези мотиви заключил, че оспорената разпоредба, която въвежда събиране на такса за този вид услуги, които не са административни, се явява в противоречие на норми от по-висока степен и следва да бъде отменена. Решението е валидно, допустимо и правилно. За да отмени оспорената разпоредба, съдът правилно се е позовал на разпоредбите на чл. 621 ГПК, чл. 21.2 от Регламент (ЕО) 2201/2003 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) 1347/2000, на Регламент (ЕС) 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ, L 351/1 от 20 декември 2012 г.) и на чл. 3 и чл. 117 КМЧП. Посочената правна регламентация сочи, че при представяне на чуждестранно съдебно решение и други актове по КМЧП във връзка с друго висящо производство, административният орган следва да зачете правните му последици, ако са налице предпоставките по чл. 117 КМЧП. Те следва да бъдат проверени от него служебно, като в този случай признаването на съдебното решение или друг акт поражда действие само между страните по съответното производство. Признаването и изпълнението на чуждестранно съдебно решение или друг акт не е самостоятелно административно производство и не съставлява отделна административна услуга. То е част от процедурата по вписване на обстоятелства във връзка с гражданската регистрация това е услугата, която се предоставя от общинския орган. Признаването или непризнаването на чуждестранното решение е от значение за извършване на поисканата услуга. В Решение 10 от 26.06.2003 г. Конституционният съд на Република България изрично е посочил, че само законът въвежда таксата като вид и определя за какво, за какви действия и услуги и кому следва да се плаща, като може да възложи определянето на размера й на друг орган на изпълнителната власт или на местното самоуправление. Законът не е определил такса "за признаване и изпълнение на чуждестранни съдебни решения". В допълнение, разпоредбата на чл. 110, ал. 2, т. 4 ЗМДТ въвежда ограничение за таксуване на услугите по отбелязвания, допълвания и поправки в актовете за гражданско състояние. Административните услуги по гражданското състояние са изчерпателно изброени в чл. 110 ЗМДТ, предвид принципа за законоустановеност на таксите, въведен с чл. 60, ал. 1 от Конституцията на Република България. Възмездни са услугите по чл. 110, ал. 1 ЗМДТ, а тези по ал. 2 не се таксуват. Услугата за признаване и изпълнение на съдебно решение или на друг акт на чуждестранен съдили друг орган не е измежду тези по чл. 110, ал. 1 ЗМДТ и създаването с оспорената разпоредба на първична нормативна уредба с определяне на такса е в противоречие с материалния закон. Признаването и изпълнението не представляват друг вид административна услуга, за която общината да събира такса в съответствие с чл. 6, ал. 1, б. "е" ЗМДТ, доколкото е извън номенклатурата на услугите по раздел VII от гл. III на ЗМДТ. Дейността на администрацията е хипотеза на т. нар. инцидентно или непосредствено признаване по чл. 118 КМЧП, както правилно е приел първоинстанционният съд и може да представлява част от административно производство, включително такова за предоставяне на услуги по гражданското състояние. Тогава би се дължала таксата за услугата по гражданско състояние (ако услугата е възмездна). Администрацията не дължи нарочен акт при признаването и изпълнението на чуждестранния акт, а следва да го цени като документ от чужбина в съответствие с чл. 37, ал. 2, изр. 2 ЗГР. Безвъзмездността на издаването на актове за гражданско състояние е установена с чл. 40, ал. 1 ЗГР и чл. 110, ал. 2, т. т. 1-3 ЗМДТ. Въвеждането на такса с оспорената разпоредба от Наредбата е contra legem. Оплакването, направено в касационната жалба, че признаването и допускането за изпълнение не винаги е свързано с издаването на акт за гражданско състояние, предвид направеното изброяване на редица хипотези там, всъщност закрепва именно тази теза. Предвид изложеното, като е приел за незаконосъобразна спорната разпоредба, въвеждаща такса за услуга, която не е нормативно регламентирана със закон като вид такса, Общинският съвет - Бургас е приел разпоредба, която противоречи на норми от по - висока степен. Ето защо, по аргумент от чл. 15, ал. 1 ЗНА, протестираната разпоредба от Наредбата правилно е приета от първоинстанционния съд за материално незаконосъобразна, а предявеният срещу нея протест е преценен като основателен. По тези причини обжалваното съдебно решение е правилно и следва да се остави в сила. Предвид гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение