Решение № 4647 от 28.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2213/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на началника на отдел „Миграция“ при Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/, подадена чрез упълномощен главен юрисконсулт К. В.-Гяурова, против решение № 34858 от 23.10.2025 г., постановено от Административен съд – София-град, I отделение, 12 състав, по адм. д. № 6187/2025 г. С жалбата и в съдебно заседание чрез процесуалния представител главен юрисконсулт И. Иванов се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на приложимия материален закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Според касационния жалбоподател в обжалваното решение не е съобразено, че на ливанския гражданин е отказано издаване на разрешение за продължително пребиваване в Република България, предвид че същият е декларирал неверни данни относно посочения в заявлението адрес. Поддържа, че декларирането на адрес, на който пребиваването в страната е под въпрос, е изцяло относимо към избраното от органа правно основание за отказ по чл. 10, ал. 1, т. 23, предложение второ от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. Касаторът оспорва извода на първоинстанционния съд за липса на компетентност на издателя на процесната заповед. Акцентира на обстоятелството, че по делото е предоставена заповед № 513з-5977/19.05.2025 г. на директора на СДВР, видно от която на главен инспектор С. С. са възложени функционални задължения, считано от 19.05.2025 г. до отпадане на необходимостта. Поради това намира, че съдът погрешно е възприел, че са делегирани единствено задължения по ръководството на отдела, което е довело до неправилното обявяване нищожността на оспорваната заповед. В подкрепа на твърденията си представя доказателства относно компетентността на органа, издал атакувания административен акт и документи относно причината за отсъствието на титуляра, назначен на длъжност началник на отдел „Миграция“ при СДВР. Касационният жалбоподател претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да се потвърди заповед с рег. № 513з-6121/22.05.2025 г. на за началник на отдел „Миграция“ - СДВР като правилна и законосъобразна. Заявява искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции, а при условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Ответникът – А. М. К., гражданин на Република Ливан, не изразява становище по касационната жалба и в съдебно заседание не се представлява. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото съдът обосновано е приел, че към датата на издаване на оспорената заповед издателят й не заема длъжността началник Отдел „Миграция“ при СДВР и същият не е оправомощен по чл. 23, ал. 7 ЗЧРБ да издава заповеди за отказ от предоставяне на право на постоянно пребиваване. Според участващия по делото прокурор в самата заповед изрично е посочено, че е издадена „За началник на отдел „Миграция“ - СДВР главен инспектор С. С., съгласно заповед № 513з-5977/19.05.2025 г., а според последната на главния инспектор е възложено да осъществява общото и непосредствено ръководство на отдел „Миграция“ при СДВР, считано от 19.05.2025 г. до отпадане на необходимостта. Поддържа, че липсата на доказана материална компетентност представлява най - тежкия порок на административния акт и обуславя неговата нищожност, като този порок не би могъл да бъде саниран с представените с касационната жалба писмени доказателства. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на началника на отдел „Миграция“ при Столична дирекция на вътрешните работи МВР за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, регламентиран в чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 34858 от 23.10.2025 г. е обявена по жалба от А. М. К., гражданин на Република Ливан, нищожността на заповед с рег. № 513з-6121/22.05.2025 г., издадена от за началника на отдел „Миграция“ от главен инспектор С. С., началник сектор „Незаконна миграция“ при Отдел „Миграция“ СДВР, съгласно заповед № 513з-5977/19.05.2025 г. на директора на Столична дирекция на вътрешните работи, с която е постановен отказ за предоставяне на право на продължително пребиваване по заявление № 101269/08.05.2025 г.; делото е върнато като административна преписка на директора на Столична дирекция на вътрешните работи, в качеството му на компетентен орган по чл. 23, ал. 7 от Закона за чужденците в Република България, за процедиране по заявление № 101269/08.05.2025 г. от А. М. К., гражданин на Република Ливан, съгласно предвиденото по чл. 24, ал. 3 от същия закон и посоченото в мотивите на решението. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - София - град е приел, че издателят на оспорената заповед няма самостоятелна компетентност по чл. 23, ал. 7 ЗЧРБ да издаде оспорената заповед по силата на заеманата от него длъжност началник сектор „Незаконна миграция“ към отдел „Миграция“ СДВР, не са му изрично делегирани правомощия от компетентния съгласно същата разпоредба орган, следователно заповед с рег. № 513з-6121/22.05.2025 г. е издадена от некомпетентен орган. Първоинстанционният съд е счел, че по силата на заповед № 513з-2396/24.03.2021 г., издадена от директора на СДВР, на основание чл. 23, ал. 7 и чл. 44 ЗЧРБ, заемащият длъжността началник на отдел „Миграция“ при СДВР по т. 1 е оправомощен да издава или отказва разрешения за краткосрочно или продължително пребиваване, а за заеманата длъжност на издателя на оспорената заповед е представена заповед № 513з-5977/19.05.2025 г. на директора на СДВР. С последната обаче, според съда, на С. Т. С. – началник сектор „Незаконна миграция“ към отдел „Миграция“ при СДВР, е възложено да осъществява общото и непосредствено ръководство на отдела, като касае единствено функционални задължения. Поради това решаващият съдебен състав е счел, че със заповед № 513з-5977/19.05.2025 г. на директора на СДВР полицейският орган С. Т. С. не е преназначен на нова длъжност – началник на отдел „Миграция“ СДВР и не заема такава длъжност към датата на издаване на оспорената заповед /22.05.2025 г./, следователно не е оправомощен по чл. 23, ал. 7 ЗЧРБ да издава заповеди за отказ от предоставяне на право на постоянно пребиваване нито по силата на заеманата от него длъжност като титуляр, нито по силата на превъзлагането на правомощия от титуляра - директорът на СДВР. На следващо място, съдът е анализирал приложените към заявлението на А. М. К. документи, изброени в т. 1 – т. 7 на решението, представените с административната преписка докладна записка от 18.05.2025 г. за извършена проверка на заявения от чуждия гражданин адрес от полицаите Н. и Д., както и становище от 22.05.2025 г. на гл. инспектор - началник сектор. Приел е, че по делото няма доказателства да са дадени указания за представяне на допълнителни документи към процесното заявление, които са задължителни съгласно изискванията на закона, а именно: виза по чл.15, ал.1 ЗЧРБ; доказателства по чл. 24, ал. 2 ЗЧРБ; доказателства за осигурено жилище, съгласно изискванията на т. 20 от пар. 1 от ДР на ЗЧРБ; доказателства за спазване на ограничението по чл. 24, ал.1, т. 6 ЗЧРБ, според което разрешение за пребиваване на това основание могат да получат до двама представители на чуждестранното търговско дружество; указания да бъде потвърден адресът на търговското представителство или да се посочи промяната му, предвид разпоредбата на чл. 24, ал.1, т. 6 ЗЧРБ. По аргумент от нормата на чл. 24, ал. 3 ЗЧРБ, първостепенният съд е приел, че законодателят не допуска да бъде разгледано по същество заявление при непълнота на документите към него, следователно на оспорващия е следвало да бъдат дадени указания за представяне на допълнителни документи в предвидения срок, както и указания за последиците от непредставянето им - прекратяване на производството без право на повторно разглеждане. От тук е формиран извод, че процесният отказ е издаден по нередовно заявление и поради това е правно недопустим. За пълнота съдът е посочил, че конкретният адрес, деклариран в заявлението, е същият, който е бил вписан в разрешението за продължително пребиваване, валидно до 30.05.2025 г., а според обективираното в докладната записка К. А. ще живее на адреса за в бъдеще – от 24.05.2025 г. При това, според съда, следва да се преценяват и ограниченията за броя на лицата според размерите на жилището, предвидени в Закона за гражданската регистрация. Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно и допустимо постановено, но е неправилно. Касационният съдебен състав не споделя становището на решаващия състав на АССГ за липсата на компетентност на издателя на оспорената заповед. По силата на цитираната и от първостепенния съд норма на чл. 23, ал. 7 ЗЧРБ директорите на дирекция „Миграция“, на Столична дирекция на вътрешните работи, на областните дирекции на Министерството на вътрешните работи или оправомощени от тях длъжностни лица издават или отказват издаването на разрешение за продължително или краткосрочно пребиваване на чужденец на територията на Република България, освен ако в този закон е предвидено друго. От приложената по делото заповед № 513з-2396/24.03.2021 г., издадена от директора на СДВР, е видно, че на основание чл. 43, ал. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/, чл. 23, ал. 7 и чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, както и чл. 18, ал. 4, т. 1 и т. 2 от Правилника за устройството и дейността на Министерството на вътрешните работи /ПУДМВР/, държавният служител, заемащ длъжността началник на отдел „Миграция“ при СДВР е оправомощен да издава или отказва издаването на разрешения за краткосрочно и продължително пребиваване /т. 1/. Оспорената в настоящото производство заповед е издадена от "за началник на отдел „Миграция“, съгласно заповед № 513з-5977/19.05.2025 г. С последната, на основание чл. 43, ал. 3, т. 2 и ал. 4 ЗМВР, директорът на СДВР е възложил на главен инспектор С. Т. С. – началник на сектор „Незаконна миграция“ при СДВР да осъществява общото и непосредствено ръководство на отдел „Миграция“ при СДВР, считано от 19.05.2025 г. до отпадане на необходимостта. С касационната жалба е представена специфична длъжността характеристика на длъжността началник на отдел „Миграция“, според която измежду основните длъжностни задължения на служителя е да издава или да отказва издаването на разрешение за продължително или краткосрочно пребиваване на чужденец на територията на Република България. Следователно, към функционалните задължения на началник на отдел „Миграция“ безспорно спада издаването на актове от вида на процесната заповед. Към жалбата са приложени и доказателства, от които е видно, че по отношение на титуляра на посочената длъжност – комисар Й. А. е било образувано дисциплинарно производство със заповед от 23.01.2025 г., същият е бил отстранен от длъжност за периода на производството, а към момента на издаване на оспорения в настоящото производство административен акт /22.05.2025 г./ на комисар Й. А. е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и служебното му правоотношение в МВР е било прекратено /последното съгласно заповед № 8121к-4382/14.05.2025 г. на министъра на вътрешните работи/. Вярно е, че по силата на чл. 220 АПК са забранени нови фактически установявания, но в случая решаващият състав на АССГ, в нарушение на императивните изисквания на чл. 9, ал. 3 и чл. 170, ал. 1 АПК, формално е разпределил доказателствената тежест, като не е указал изрично на ответния административен орган, че следва да представи доказателства, установяващи наличието на компетентност на лицето, което е издало процесния административен акт, включително да представи всички налични доказателства, касаещи обстоятелствата относно делегиране на правомощията по чл. 23, ал. 7 ЗЧРБ на изпълняващия длъжността началник на отдел „Миграция“ при СДВР. В случая, с определение № 22984 от 03.07.2025 г. по адм.д. № 6187/2025 г. на ответника са дадени единствено общи и бланкетни указания, че може да представи писмен отговор на жалбата, да сочи доказателства и да представи писмените такива и, че следва да установи съществуването на фактическите основания, посочени в оспорения административен акт и изпълнението на законовите изисквания за издаването му. Безспорно със заповед № 513з-5977/19.05.2025 г. на директора на СДВР се възлагат функционални задължения, представляващи конкретни задачи, правомощия и дейности, които длъжността началник на отдел „Миграция“ изисква и които са изрично посочени в длъжностната му характеристика. Общото и непосредствено ръководство на отдела по смисъла на цитираната заповед не изключва изпълнението на непосредствени задължения, произтичащи от нормата на специалния закон, поради което следва да се приеме, че е налице валидно оправомощаване със заповед № 513з-2396/24.03.2021 г. на директора на СДВР, по силата на което заемащият временно длъжността началник на отдел „Миграция“ в СДВР може да откаже предоставяне право на продължително пребиваване в Република България по подаденото от А. М. К. заявление с вх. № 101269/08.05.2025 г. По аргумент от нормите на чл. 23, ал. 7 ЗЧРБ и чл.18, ал. 1, т. 11 ПУДМВР, за компетентността на издателя на акта е достатъчно да има статут по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР и със заповедта за възлагане на функционални задължения да не са изрично изключени правомощията по чл. 26, ал. 1 ЗЧРБ. Действително, представеното с касационната жалба удостоверение с рег. № 513р-99846 от 24.09.2025 г., издадено от началник на 03 сектор към отдел „Човешки ресурси“ – СДВР, е изготвено за нуждите на процеса, но същото не налага различни правни изводи. Не могат да бъдат споделени и мотивите на административния съд, по които приема, че процесният отказ е издаден по нередовно заявление и поради това е правно недопустим. Заповед с рег. № 513з-6121/22.05.2025 г. на за началник на отдел „Миграция“ е издадена на основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ и с нея е отказано предоставяне на право на предоставяне право на продължително пребиваване в Република България на А. М. К. поради това, че при извършена фактическа проверка е установено, че не живее на адреса, посочен в заявлението, а именно: в гр. София, [жк], [адрес], следователно предоставените данни за получаване право на пребиваване в страната са неверни. Оспореният акт не обективира отказ, основан на непълнота на предоставените от заявителя документи, за да се приеме, че за компетентния административен орган е възникнало задължението по чл. 24, ал. 3 ЗЧРБ - да укаже предоставянето на допълнителни документи и информация, както погрешно е приел решаващият състав на АССГ. Въз основа на приложената по делото докладна записка от 19.05.2025 г. е установено по безспорен начин, че макар апликантът да има сключен договор за наем за декларирания адрес, на който заявява, че ще живее при пребиваването си в страната, чуждият гражданин не е бил установен там при извършената проверка на място. По данни на домоуправителя и на съсед от входа, на посочения адрес живеят единствено собственичката на имота и сина ѝ, като никога не са виждали чуждия гражданин. Проверяващите полицейски служители са провели разговор и със собственичката г-жа О. С., в който тя изрично потвърждава, че макар да има сключен договор с А. М. К., същият ще дойде на 24.05.2025 г. Чуждият гражданин не е бил установен и на адреса на фирма „Ензо“ ООД, който е заявен като адрес на търговско представителство. Изложеното обосновава извод, че чужденецът не пребивава на посочения със заявлението адрес в страната, следователно е декларирал неверни данни, като е заявил адрес, на който не пребивава. Обстоятелството, че ливанският гражданин е представил доказателства за осигурено жилище, не означава че не е изпълнена хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 23, предложение второ ЗЧРБ, защото приложените документи имат за цел единствено да получи право на продължително пребиваване в страната, като формално отговори на всички изисквания за представяне на документи в тази насока. Като е достигнал до обратните изводи, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и вместо него да се постанови друго съдебно решение по съществото на спора с отхвърляне жалбата на А. М. К.. Предвид изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 АПК, ответникът следва да заплати на касатора своевременно претендираните от него разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, възлизащо на по 200 лева /102,26 евро/ за всяка съдебна инстанция. Този размер е определен съобразно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24, изр. първо от Наредбата за заплащането на правната помощ и съответства на фактическата и правна сложност на спора. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение последно и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,