Решение № 8030 от 5.06.2012 г. на ВАС по адм. д. № 155/2012 г.

Решение № 8030 от 5.06.2012 г. на ВАС по адм. д. № 155/2012 г., III о., докладчик председателят Йорданка Костова Производството е по чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 166, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от зам. изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" против решение № 2692 от 15.11.2011 г. по адм. дело № 2538/2011 г. на Административен съд - Варна. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Ответната страна Миролюб Георгиев Лазаров, редовно призован не се явява и не взема становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия съдебен състав, намира че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима. С обжалваното решение, постановено в производство по реда на чл. 166, ал. 3 ДОПК, във вр. с чл. 27, ал. 3 и 4 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП), по жалба на Миролюб Георгиев Лазаров, първоинстанционният съд е обявил за нищожен акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 01-6500/22776 от 12.04.2011 г. на зам.- изпълнителния директор на ДФ "Земеделие" - Разплащателна агенция, с който е установена като недължимо платена за 2009 г. сума в размер на 1206,79 лв. във вр. с подадено общо заявление за единно плащане на площ с УИН 03/010609/22541. Съдът е разгледал жалбата по същество като процесуално допустима на всички основания по чл. 146 от АПК. Развил съображения, че обжалваният АУПДВ е издаден при съществени нарушения на административнопроизводствените правила, изразяващи се в липсата на съдържателни мотиви, позволяващи определянето на предмет на доказване. Приел е, че органът не е събрал служебно необходимите доказателства и е издал административния акт, без да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая. Съдът е приел също така, че оспореният административен акт е издаден в нарушение на приложимия материален закон, тъй като липсва установено недобросъвестно поведение от страна на жалбоподателя, което го освобождава от санкция съгласно чл. 73, § 4, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 796/2004 г. на Комисията. По въпроса за компетентността на органа, издал акта, съдът е посочил, че подписалият акта заместник изпълнителен директор на ДФ "Земеделие" не е разполагал с материална компетентност да издаде административния акт и на това основание е обявил акта за нищожен. Решението е валидно и допустимо. При постановяването му не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, но е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалноправните норми досежно изводите за некомпетентност на органа издател на акта. Установено е от доказателствата по делото, че управителният съвет на ДФ"Земеделие", на основание чл. 20а, ал. 1 от Закона за подпомагане на земеделските производители и чл. 11, ал. 1 от Устройствения правилник на ДФ "Земеделие", е дал възможност на изпълнителния директор да делегира права на заместник изпълнителните директори на фонда. С решение на УС от 7.04.2011 г. са делегирани права на заместник-изпълнителния директор, в чиито ресор е отдел "Директни плащания на площ" да издава актове за установяване на публично държавно вземане по директни плащания. Със заповед от 8.04.2011 г. на посочените по-горе правни основания и протоколното решение на УС, изпълнителният директор на фонда е делегирал правомощия на заместник изпълнителния директор Свилен Костов да издава и подписва актове за установяване на публично-държавно вземане, като по делото не се спори, че оспореният акт е бил издаден от Свилен Костов. Съдът е развил съображения в мотивите си, че правомощията на изпълнителния директор да издава актове за установяване на публични държавни вземания не са предоставени от УС на фонда, а произтичат директно от закона - чл. 20, т. 5 и чл. 20а от ЗПЗП, съгласно които изпълнителният директор организира и ръководи дейността на Разплащателната агенция, като решава всички въпроси, които не са от изключително компетентност на УС. Според съдът, тези разпоредби не предвиждат законовите правомощия на изпълнителния директор да се прехвърлят на други лица, поради което към момента на издаване на заповедта за делегира, същият не е разполагал със законова възможност да ги делегира. Посочено е, че заповедта за делегация не е породила правни последици, а само е създала привидност за настъпването им и актът се явява нищожен, като издаден от некомпетентен орган. Видно от съдържанието на самия акт заместник-изпълнителния директор изрично е посочил, че подписва акта "за изпълнителен директор", т. е. действа вместо изпълнителния директор, а не упражнява свои собствени правомощия, възникнали по силата на делегацията. Актът в мотивната си част не съдържа информация от кой административен орган се издава. Данните за това от кого е подписан, се извличат от частта, съдържаща подписа на издателя. При липса на изрично посочване в мотивната част на това, че актът се издава от заместник изпълнителния директор по силата на предоставени правомощия и от начина на подписване, посочен по-горе, се налага извод, че процесният акт е бил издаден и подписан от заместник изпълнителния директор в длъжностното му качество на заместник. Именно в тази хипотеза е налице упражняване на чужди правомощия. За това обаче не се изисква акт за делегиране на правомощия, нито изрично предвидена законова възможност. Правото на заместника на административния орган да издаде акта вместо последния, произтича от длъжностното му качество на заместник, а тази възможност е законово предвидена в Закона за администрацията и произтича от принципа за непрекъсваемост в дейността на администрацията. В предвид изложеното изводите за нищожност на обжалвания акт за установяване на публично държавно вземане са неправилни и необосновани. Решението на административния съд, с което е прогласена нищожност на акта за установяване на публично държавно вземане следва да се отмени, а вместо него да се постанови друго, с което актът за публично държавно вземане № 01-6500/22776 от 12.04.2011 г., издаден от заместник-изпълнителния директор на ДФ "Земеделие", Разплащателна агенция - София да се отмени като незаконосъобразен. Първоинстанционният съд, в съответствие с изискванията на чл. 168 АПК е разгледал служебно всички основания за отмяна на административния акт, посочени в чл. 146 АПК. Направеният от съда извод за незаконосъобразност на АУПДВ поради непосочване на фактическите основания за издаването му, съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК и че същият подлежи на отмяна, е правилен. В акта не са изложени конкретни мотиви, поради какви причини в последствие площите са преценени като недопустими за подпомагане, защо през 2009 г. тези площи са приети за годни за подпомагане, а през 2010 г. същата земя е приета за негодна за подпомагане. Не е обсъдена и разпоредбата на чл. 73, § 4 от Регламент /ЕО/ № 796/2004 г. Липсата на фактическите основания прави невъзможна проверката на юридическите факти, от които органът черпи правото си да постанови своя акт, поради което не може да се извърши съдебен контрол за законосъобразност върху издадения акт. Освен това административният орган не е изпълнил задължението си по чл. 26, 28, 34 и 36 от АПК да уведоми адресата на акта за започване на административното производство, да му осигури възможност да участва в започналото производство и да представи относими доказателства, с което не са изяснени напълно съществуващи и от значение факти и обстоятелства, с което са нарушени заложените в чл. 12 и чл. 13 от АПК принципи за достъпност, публичност и прозрачност, последователност и предвидимост. Така допуснатите съществени процесуални нарушения са самостоятелно основание за отменяване на акта като незаконосъобразен. Съдът обосновано е приел, че в случая няма установено неправомерно поведение от страна на земеделския производител, което да е въвело в заблуждение административния орган, поради което е приложима разпоредбата на чл. 73, § 4, ал. 1 от регламент /ИО/ I 796/2004 г., съгласно която недължимо платени суми не следва да се възстановяват от земеделския производител, ако плащането е извършено по грешка на компетентните власти или друг орган, или ако грешката не може да бъде установено по разумен път от земеделския производител. Последицата от нарушаването на правилата на Общността за финансиране е предпоставка за намаляване на субсидиите, респ. основание за тяхното възстановяване от държавата, но не и от земеделския производител. Ето защо настоящата инстанция приема, че първоинстанционния съд правилно е установил фактическата страна на спора и приложимите правни норми, като обосновано е направил извод за незаконосъобразност на оспорения АУПДВ. След като няма неправомерно поведение от страна на земеделския производител, което да е въвело в заблуждение административния орган, изплатените парични суми за подпомагане не могат да бъдат квалифицирани като недължимо платени и да се събират принудително. Съгласно чл. 80 от Регламент (ЕО) № 1122/2009 г. на Комисията от 30.11.2009 г. дори да е налице задължение за възстановяване, ако грешката се отнася до фактически елементи свързани с изчисляване на плащането, ал. 1 не се прилага, ако решението за възстановяване не е било съобщено до 12 месеца след плащането. Плащането, следващо подаването на заявлението от 2009 г., е извършено на 2009 г., а административният акт е издаден на 12.04.2011 г., т. е. повече от една година след плащането и след преклудиране на възможността за принудително възстановяване на сумата. Водим от горното, Върховният административен съд, трето отделение, на основание чл. 221, ал. 1 от АПК